Всеки път е наново. Разговор с актьорите Елена Димитрова и Йордан Ръсин

20 01

Всеки път е наново. Разговор с Елена Димитрова и Йордан Ръсин

С актьорите Елена Димитрова и Йордан Ръсин разговаря Рада Езекиева

Елена Димитрова и Йордан Ръсин притежават актьорски заряд и цялостното присъствие, които ги правят разпознаваеми. През 2020 г. двамата спечелиха награда Икар за своите актьорски постижения

Елена Димитрова: От „аз“ към „какво“

Изминалата година преобърна както съвместния живот на хората, така и вътрешния свят на всеки от нас. Какво най-категорично се оголи пред очите ви в хода на пандемията?

Основният въпрос, който си зададох като артист, бе: накъде и към какво се отправям в тази безтегловност? Без времеви рамки, без обичайната преса на предстоящата премиера, без никаква видима цел за осъществяване. И какво е животът ми без обичайните параметри на професията, какво е всекидневието ми без всичко това? И отговорът беше, че е време за други неща, не за планове и навици, дори не за зависимост от работния процес и резултатите. Станах може би много повече зрител, отколкото действащо лице. Разбрах, че на пръв поглед правата линия на „непосилната лекота на битието“ е проверката в какво пребиваваш, какъв си. С какво си полезен и нужен. Като човек разбрах, че без упование е много лесно да се изгубиш. При мен винаги стои един въпрос: „Ако изведнъж светът се върне рязко назад, дотам, че разчитаме само на ръцете и способностите си за оцеляване, какво бих могла да правя?“. Не знам точно, честно казано, сигурно ако открия това, ще разбера много неща. През тази година разбрах, че ние като хора с измислените ни режими, свързани с детайли и резултати, си мислим, че контролираме битието. А всичко ни показва, че е другояче.

Сценичните изкуства и културата в цялост са подложени на сериозни изпитания. Промени ли се нагласата, с която възприемате вашата професионална дейност?

Научих се, че всичко е възможно да се промени рязко в последния момент – да падне представление, да се откажеш от представление поради особената му тема спрямо сегашната ситуация, да промениш средата, в която то принципно се случва. С една дума – адаптация спрямо ситуацията. А и никога не съм мерила представленията по количеството публика – присъстваш както за сто души, така и за петима. Срещата е важна, не броят. Срещите между хората не би трябвало да се измерват количествено, а качествено. Едно от опасенията ми беше, че наложилият се страх и напрежението стават приоритет, сякаш всичко извън темата за вируса вече е излишно. Все си мисля, че ние винаги сме част от нещо по-голямо и изкуството, в частност театърът, ни помага да разбираме процесите в нас и извън нас, помага ни да разбираме живота и не би трябвало да остава на заден план. Но разбира се, не на всяка цена.

Ваксина срещу какво театърът никога не би могъл да бъде?

Може би ваксина срещу чувството за самодостатъчност.

Бихте ли посочили прага на недопустимост за вас в театъра?

Когато има някакъв вид спекулация. Когато нещо се прави поради комерсиални причини и по компромисен начин, когато се спекулира с евтини средства, когато се обслужват интереси, зад които няма особена идея и смисъл. Когато се влиза в нарочно опростачване, обяснено с неясния аргумент: „Ами това иска публиката“. Накратко,

Какъв зрител сте?

Взискателен зрител съм, но се опитвам да влизам в намерението на даденото представление. То може да не е точно „моето“, но ако извървява своя път по честен начин, аз съм гост в него и ми е интересно да пребивавам в чуждата гледна точка. Бих казала, че се опитвам да гледам възможно най-много неща както в България, така и от световния театър. Уча се непрекъснато, дори от това, което не ми допада. Давам си сметка, че след години откривам много новаторски за времето си представления като невероятни постижения. И разбирам, че в онзи даден момент те са били по-умни от мен. За себе си мога да кажа, че опитвам всеки път, никога не съм напълно доволна, понякога никак. Имам нужда да чувам обратна връзка, било и негативна. Това е нещо, на което трябва да се научим като среда. Да говорим по-спокойно и открито един с друг за работата си, да разберем, че това може само да ни е полезно. Разбира се, ако целта е качество, а не личен комфорт.

Можете ли да представите актьора Йордан Ръсин от вашата гледна точка? Бихте ли участвали в общ проект с него?

Йордан Ръсин е много респектиращ актьор, по някакъв начин го свързвам с руската школа, все едно е бил в МХАТ. Много плътен и създаващ характери, може би нещо, което на мен от доста време не ми се е случвало. Бих участвала с него в проекти, интересно ми е как работи. Да речем, в Чехов или пиесите на Людмила Петрушевска.

Работата ви в „Как е“, независим спектакъл по текстове на Самюъл Бекет, с консултант Василена Радева (в програмата на ТР „Сфумато“), беше отличена с награда Икар за главна женска роля. До каква степен признанието променя начина, по който възприемате присъствието си на театралната сцена?

Благодарна съм за това признание и за вниманието. За мен засега нищо не се променя, не си мисля, че наградата ме прави по-добър професионалист, дори обратното – все повече осъзнавам, че всичко е въпрос на непрекъсната работа и отдаване, със или без награда. Всеки път е наново, всеки път има съмнения ще се получи ли нещо, няма ли. Хубавото е, че повече хора се заинтересуваха от представлението.

Разкажете за подготовката на постановката.

Текстът отдавна ме привлича, но едва преди три години се осмелих да опитам да направя нещо по него. И реших да кандидатствам в сесията за подкрепа на независими театрални проекти на Министерството на културата, за моя радост проектът получи финансиране. В началото бе мислен почти като физически пърформанс, бях поканила Ясен Василев като драматург, но той се оказа зает в чужбина точно в този период. Представлението бе мислено за трима актьори, но впоследствие останахме двама – аз и Васил Ряхов. И така то доста смени концепцията си. С Васил Ряхов прекарахме повече от месец да мислим около възможната драматургия, кои точно фрагменти да останат, доколко да има текст. Беше много интересен лабораторен период. В началото правехме изцяло физически опити, без текст. Реших да поканя и Василена Радева, която да е нещо като супервизия. Тя участваше в различни етапи на процеса и в последните десетина дни преди премиерата беше неотлъчно с нас. Беше трудно за мен, най-трудното нещо, с което съм се захващала, още повече и заради създаването на плът на спектакъла, която да е отвъд текста. Тук трябва да спомена ролята на Ралица Тонева (сценограф) и Любомир Брашненков (музика), които ме разбраха отвъд думите и сътвориха невероятно красиви неща. Средата на „Как е“ е главно тяхна заслуга.

От години професионалният ви път се развива на независимата сцена. Класическата драматургия по-малко привлекателна ли е за вас?

Да, така е. В последно време ми е страшно интересно да участвам в избора на текстовете и свободата да изследваш темата чрез много различни подходи. Не бих казала, че съм се отдръпнала от класическата драматургия, но може би дълго време и не попадах на съвременни пиеси, които да ми се струват достатъчни. Имам любими автори от световната драматургия, с които бих искала да се срещна, като Чехов, Стриндберг, Ибсен, Пинтър, Бекет, Елфриде Йелинек, Сара Кейн, Томас Бернхард, древногръцките трагедии и много други. Но важно е и как се постига тази класическа драматургия. Не е въпрос да се изиграят едни роли и да се изпълни добре един текст, трябва нещо повече от това.

Има ли роля, която е оставила печат с режисьорското си решение върху вас?

Може би това е първата ми роля в ТР „Сфумато“, в „Стриндберг в Дамаск“, режисьор Иван Добчев. Беше наистина трансформираща за мен – какво бих могла да правя на сцената и пътя, по който да го постигна.

Има една мисъл на Бекет: „Някога опитай. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре“. Вашите провали какви хоризонти ви отвориха?

Много е интересен въпросът за провала в нашата професия. Непрекъснато се питам какво е провал. Да си мислиш, че ще направиш нещо, което има значение за публиката, а да се окаже скучно, старо, ненужно, безсмислено? Доста пъти съм преживявала някои неща като провал в момента, но после осъзнавам, че са път. Според думите на Бекет ние сме обречени на несъвършенство, въпросът е да не се отказваме да опитваме. Все повече си мисля, че провал е заблудата да си мислиш, че всичко, което правиш, е страхотно. Самозабравянето е вид провал. Моите провали, бих казала, че ме възпряха да мисля за себе си като „еди-какво си“, отмахнаха илюзиите за собствените ми възможности и смениха изходната точка. От „аз“ към „какво“. Казано по Бекет: Няма „Аз“, няма „Имам“, няма „Съм“. Има самото нещо и то е важно.

Елена Димитрова е завършила актьорско майсторство в класа на Атанас Атанасов в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Оттогава професионалният ѝ път е свързан с ТР „Сфумато“ и режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев. Участва и в постановките „Разкази от лудницата“, реж. Анна Янакиева; „Траевремене“ от Радослав Чичев, реж. Ида Даниел; „Илюзии“ от Иван Вирипаев, реж. Младен Алексиев; „Окото“, реж. Ани Васева; „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“, реж. Василена Радева и др.

Йордан Ръсин: Събирам въздух и мисли

Оголи се преходността. Да, ясно е, че нещата идват и си отиват, разбираемо е, но днес усещането за тази преходност е уголемено, и то на най-повърхностното ниво, от това, че програмата за утрешния ти ден е под сериозен въпрос! Оголиха се страховете на хората, оголи се самотата, оголи се нуждата от семейството, топлотата, която дава то. Комуникацията, връзката между хората, дори да не е толерантна, е толкова важна, колкото дишането... всичко излиза наяве, който може да крие, да крие.

Това е директно свързано с първия въпрос – борбата е жестока и вън, и вътре. Външната е ясна (не по-лесна, но ясна), свързана е с препитанието, играта в театъра, срещите с публиката. Втората, вътрешната, е по-трудна: там битката е за „смисъла“. Не мога да крия, че си задавам такива въпроси: „Има ли нужда човекът от театър?“; „Играе ли ми се в такава мъглява ситуация?“. Задавам ги и оборвам сам себе си, защото желанието да играя, да бъда жив, надделява над всички атаки и съмнения, които дебнат да те сломят.

Ваксина срещу какво театърът никога не би могъл да бъде?

В книгата си „Уловеното време“ Тарковски говори за това, че изкуството го има вече 4000 години и въпреки това човекът не е станал по-добър. За какво е изкуството тогава? Докато учех в НАТФИЗ, в периода на 20-те ми години – онзи специфичен наивитет на времето и младата кръв във вените, си мислех, че съм обгърнал идеята за театър, че ще променям гледни точки. Ще лекувам хората на духовно ниво с това, което правя. Предаваш енергия и мисли и така можеш да повдигнеш човека няколко метра над земята, за да види друга, различна от своята гледна точка.

Ще направя още една препратка към Андрей Тарковски, от документалния филм за него „Киното като молитва“, там като глас зад кадър режисьорът казва: „Ако се замислиш за смисъла на живота наистина... ако се замислиш наистина какъв е смисълът на живота, ти не можеш да се върнеш повече назад“. Това изключително много ми хареса и ме впечатли. И ето, години по-късно, след като съм завършил Академията, не мога да кажа, че съм занемарил онази романтична идея, но вече по друг път се опитвам да я постигна. Тя не е целта, а пътят. Просто се надявам това, което правя, да е добро и истинско, за да може публиката да полети нанякъде...

Бихте ли посочили прага на недопустимост за вас в театъра?

Всичко е допустимо. Всичко е възможно, абсолютно всичко. Дори да е лошо за самия театър, значи трябва да е там, защото може да действа като катализатор за нещо друго. Нека всеки се чувства свободен да прави това, което иска.

Що се отнася до мен, аз съм много некритичен човек. Приемам нещата открито, защото всяко едно представление или 90 % от представленията са направени да бъдат добри, хубави. Аз тръгвам винаги смело, с искрена чистота, скачам директно, не обичам да има пауза, най-вече поради това, че много ми се работи, среща ми се с нови хора. Откакто завърших НАТФИЗ, съм участвал в 5–6 представления на студенти. Последният такъв ангажимент беше „Филоктет“ на режисьора Николай Йорданов. Искам да има динамика в актьорската ми работа. През 2020 г. нещата се свиха, по-малко са, но на мен ми се репетира. Друг е въздухът по време на репетиции, макар че аз активно си запълвам програмата и през останалото време – чета, гледам филми. Изгледах 20 филма на Бергман по време на първата карантина. Когато започнеш нова роля обаче, в ново представление, събираш различен тип знание. Преоткриваш колегите си, това за мен е много интересно – така съм научен: да събирам въздух и мисли, които, макар и странични, обогатяват стоенето ми на сцената.

Какъв зрител сте?

Добър зрител съм. Не можеш да се отстраниш напълно, разбира се, но аз като зрител съм отворен. Старая се да поема това, което е на сцената, без предразсъдъци. Изключвам ги, а ако нещо ме подразни, възприемам го като външен фактор. Искам съзнанието ми да е чисто.

Можете ли да представите актрисата Елена Димитрова от вашата гледна точка? Бихте ли участвали в общ проект с нея?

От Елена Димитрова имам много ярки впечатления, останали в паметта ми от представленията „Медея – майка ми“ и „ОООО – Сънят на Гогол“, които съм гледал с нейно участие в ТР „Сфумато“. У нея има една пробиваща енергия и сякаш нещо отвъд това. Дори само движенията ѝ на сцената и толкова специфичното лице, глас... Дай боже, да имаме възможност да работим скоро заедно. За мен ще е голямо удоволствие.

Как протече работата по постановката „За едно явление от електричеството“ (по повести и разкази на Чехов) на Стилиян Петров, за участието в нея получихте Икар за най-добра мъжка роля?

При поемането на нова роля, ново актьорско предизвикателство започвам винаги с книгите и филмите. Понеже моят персонаж в спектакъла, Андрей Василиевич, е философ, реших да прочета Бердяев. Започнах с текста му за самопознанието по препоръка на режисьора Стилиян Петров. Гледах и много руски филми. Опитах се да хвана някакво общо излъчване, дух на времето, за да мога адекватно да го пресъздам на сцената. Със Стилиян работим за втори път заедно, предишната ни среща беше във „Фотоапарати“ на театър „Възраждане“.

В „За едно явление от електричеството“ репетиционният процес беше изключително динамичен, на моменти неспокоен, но той през цялото време проявяваше съпричастност към всеки от нас. Нямаш актьорски страх с режисьор като него, вярваш му, защото е важно всички да бъдем единни, цялата група от актьори на сцената.

Имате ли желание да се снимате в киното?

Много харесвам киното и искам да се снимам повече, но засега съотношението му с театъра е 20 на 80. Участвал съм в два пълнометражни филма. Единият, „Сцени от живота на една актриса“ на Иван Владимиров, преди няколко месеца на фестивала „Златна роза“ взе наградите за режисура, за сценарий и специалното отличие на журито. Второто заглавие е филм на Драго Шолев, с по-фрагментарна структура. Снимахме го през 2019 г., в момента е в постпродукция. Имам незабравими спомени от процеса.

Вашето присъствие се откроява с много чисти, на моменти детски възторзи, впечатлителност. Може ли да определите каква е задължителната дистанция, която спазвате в името на актьорската чистоплътност?

Явно такава е природата ми. Аз може би и не искам да отивам там, в полето на тази чистота, за която говорите, за да не я разваля.

Има някаква енергия, която струи от всеки от нас, и ако разберем как да я управляваме по-добре, може да я развалим. Още в първи курс проф. Снежина Танковска ни каза, че сме дошли тук със суровата си енергия, която все още не е шлифована. Именно това е много ценно, защото сме все още в чистия си вид. По-късно ще започнем неминуемо да се скулптурираме.

Оттогава досега се опитвам, развивам този навик една част от мен да остане ненаучена. Някой да каже: „Ей, на този му трябват още една-две години да учи“. Осъзнавам, че го правя всеки път, при всяка нова роля, подготвям се да бъда актьор наново. Забравям всичко, което е било до момента, за да се родят всички истински неща без наслагвания от миналото. Започвам да се движа наново по сцената. Оттук е и най-големият ми страх – да изгубя способността да играя. Да играя всякак, защото играта е сериозна работа – в играта има правила.

Йордан Ръсин (род. 1989) е завършил актьорско майсторство в класа на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ. За близо 10 години от дипломирането си до днес има над 20 роли. В театър „Възраждане“, където е на щат, играе във „Вуйчо Ваньо“ от Чехов, реж. Григор Антонов (награда Аскеер за поддържаща мъжка роля, 2016 г.), „Защото на мама така ѝ харесва“ от Ж. Пожгай, реж Лилия Абаджиева, „Портокалова кожа“ от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев и др.