Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

През август 2020 г., като част от мерките за подпомагане на културата в ситуацията на пандемия, германското правителство обяви увеличаване на федералния бюджет за откупки от 500 000 на 3 млн. евро. Средствата бяха отпуснати за Колекцията от съвременно изкуство на Федерална република Германия, която събира творби на съвременни художници от 1971 г. с цел да бъдат подпомогнати художниците, галериите и дилърите, които търпят загуби в кризата.
 

Обратно на процесите, които наблюдаваме от години, и неолибералното кредо за свободната инициатива и пазар, кризата постави на преден план ролята на държавата като регулатор и социалните ѝ функции. Един от секторите, в които това най-силно се усети, бе културата. В България се създадоха много нови програми, а бюджетът за изкуство и култура бе многократно увеличен. Повдигна се и въпросът за откупуването на произведения на изкуството, който „виси“ в публичното пространство от години.

Какво означава това обаче за един музей или галерия? В доклади на музейни асоциации попълването на колекциите се определя като сърцевината на музейната дейност и се подчертава, че музеите не могат да се развиват и процъфтяват без сериозни бюджети за откупки.[1] Реално с тази основна дейност са свързани и много други, които изграждат самата институция на музея – проучването, осмислянето, паметта и представянето на историята (и история на изкуството), съхраняването на настоящето, изграждането на идентичност на обществото, образованието и предаването на ценности и т.н. В този смисъл колекционирането е преди всичко форма на грижа за едно общество. В повечето държави по света откупуването на произведения и създаването на колекции е свързано с добре разработена цялостна инфраструктура. Тя включва както средства в бюджетите на самите музеи и галерии, така и различни публични програми, фондове и механизми за подпомагане на музейната дейност, включително и за откупки. Има и множество примери за създаване на държавни национално представителни колекции, които да съхраняват и показват изкуството.

Една от най-добре разработените инфраструктури е във Великобритания, където културата и изкуствата, и в частност музеите, се подкрепят чрез множество взаимодопълващи се механизми. Освен захранвания със средства от лотарията Национален фонд за културно наследство, който отпуска средства и заеми по различни програми и грантови схеми в размер на милиони паундове, съществува и т.нар. Арт Фонд. Той подкрепя музеите, като дава средства за откупки и представяне на произведения, подкрепя професионалното развитие на кураторите и се грижи за ангажирането на нови аудитории. Тези три аспекта на политиките на фонда вървят ръка за ръка, доколкото се мисли за цялостна политика по отношение на грижата за музеите, а това освен откупките означава и подготвени кадри, които се развиват професионално, консервация, реставрация и различни дейности по представянето на произведенията и осигуряването на публичен достъп до тях – чрез изложбена дейност, дигитализация, образователни програми. Годишният бюджет на фонда е между 4 и 5 млн. паунда, може да се кандидатства за откупуването на произведения от Античността до съвременността от страна на публичните музеи, галерии, исторически сгради, библиотеки и архиви, които са отворени поне половин седмица, поне 6 месеца в годината и имат акредитация от Art Council Accreditation Scheme. Последното е гаранция, че тези институции спазват определени установени стандарти на работа. Арт фондът е мощен, но не и единствен механизъм за допълнителна подкрепа, подобни на него фондове съществуват и в Шотландия и Ирландия. Друга структура отново на територията на Великобритания е колекцията на Съвета по изкуствa, която, подобно на Федералната колекция в Германия, представлява отделно звено, което на национално ниво оформя колекция със съвременен фокус. В мисията на организацията пише, че е създадена с идеята да подкрепя британското изкуство и художници чрез откупуване на техни произведения на ранен или в критичен етап от развитието на тяхната кариера. Колекцията, която се формира от 1946 г. насам, функционира като „музей без стени“ на принципа на заемането на произведения на публични сгради в цяла Великобритания, сред които училища, болници и дарителски асоциации. Този принцип е и икономическа база за съществуването на подобни колекции, които се създават на национално ниво с оглед гарантирането на публичния интерес и достъпа до изкуство. Сходна по характер структура представляват т.нар. арт банки, каквито има в Австралия, Канада, в отделни американски щати, както и в Южна Африка. Мисията на арт банките е представянето на съвременната култура на национално ниво и изграждането на международно разпознаваем образ на/за изкуството, културната значимост и историята на държавата.

Инвестицията в откупуване на произведения на изкуството и тяхното представяне е и грижа за авторите, и директна форма на насърчаване на сцената на изкуство, включително и на пазара. Публичният интерес, който обединява всички тези цели и същевременно ясно посочва тяхната неразделност, е обобщен в мисията на Фонда „Мондриан“, който подкрепя визуалните изкуства и културното наследство в Нидерландия. В неговата програма е подчертано, че той се грижи за представянето на изкуството и културното наследство на Нидерландия в държавата и по света, „там, където пазарът не го прави (все още)“.[2] Освен програма за откупки, както и различни други грантове, този фонд поддържа и т.нар. програма KunstKoop, която стимулира частните галерии чрез предоставянето на безлихвени заеми на частни лица за откупуване на произведения. На всеки две години чрез публична програма за кандидатстване се създава списък на галерии, от които може да се откупува по тази схема.

Съществуването на подобни програми, каквато има и в Австрия, за откупки от частни галерии показва връзката между публичните институции и финансиране и частните организации в света на изкуството; както и необходимостта от държавни стимули за пазара на изкуства. Във всеки случай обаче границата между публичния и частния интерес е добре осмислена, а програмите са направени така, че да запазват публичните стандарти на работа, публичния интерес и обществения достъп до изкуството. „Пакетите“ от държавни програми са резултат от цялостни политики за насърчаване и развитие на културния сектор и засягат различни негови агенти и връзки: отделни художници, институции, неправителствени организации, частни галерии, дилъри, индивидуални потребители на изкуство, дарители. Културната политика, която осмисля разликите и връзките между всички тях, създава зряла и цялостна инфраструктура за изкуство, в която откупуването на произведения е ключово за функционирането на сцената на визуалните изкуства като цяло и за изграждането на съвременен национален имидж.

Не е така в повечето държави в Източна Европа, които след 1989 г. имат разнообразни практики и механизми за подкрепа на изкуството. Носейки наследството на централизираните културни политики и сблъсквайки се с прехода към свободен пазар, не всички имат толкова добре разработени системи за подкрепа. Въпреки това едно съвсем бързо проучване показва, че в повечето държави животът на институциите за изкуство не е спрял, има колекции на съвременно изкуство, новосъздадени музеи с амбиции да работят на международно ниво както чрез изграждането на колекции, така и чрез различни други проекти и стандарти за дейност. Какво можем да изградим в България, където към момента имаме една публична колекция за съвременно изкуство, която се обновява всяка година (тази на СГХГ), и множество пропуски в паметта и историята за последните 30 години, остава въпрос за дебат както в обществото и професионалната сфера, така и на политическо ниво.