Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Международният кинофестивал в Триест още от своето създаване предлага игрални, документални и късометражни филми от Централна и Източна Европа. Неговото 32-ро издание (21–30 януари) се проведе онлайн. За основните награди се бореха 13 игрални, 10 документални и 16 късометражни филма.
 

След като миналата година наградата за най-добър игрален филм спечели „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, България и сега се състезаваше със „Страх“ на Ивайло Христов, последния носител на Златна роза. Светла, вдовица, съкратена учителка от малко гранично селище (заслужена награда за най-добра женска роля от Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ за Светлана Янчева), се опитва да просъществува сред безработица, финансов недоимък и най-вече нахални подмятания и преки ухажвания на мъжете от заставата и местното население. Опърничавата и сопната жена има голям недостатък още от детството – страха, който я надвива. „Писна ми да ме е страх“, признава тя. И вместо уплахата ѝ към непознатия цветнокож имигрант да се засили, тя се стопява. Героинята постепенно преодолява себе си. Двамата се запознават в гората, черно-бяла като целия филм в майсторското изображение на оператора Емил Христов. Накрая пак в нея се разделяме с тях, отдалечаващи се вече заедно нанякъде. След прожекцията имаше отзиви на развълнувани и впечатлени зрители: „Мощен, трогателен, прекрасен, ироничен, великолепно черно-бяло. Показва колко сме закостенели. Тя е войнствена, той е нежен и няма как да не го обичаш. Прекрасен филм“.

Страхът се превърна в моя любима тема, подхранена от заглавия и извън състезателната програма.

Бои се от заобикалящия свят и героинята от „Начало“ (Грузия /Франция) на обещаващата Деа Кулумбегашвили. След Златна раковина в Сан Себастиан и номинация за Оскар творбата напълно заслужено получи наградата за най-добър игрален филм с мотивацията: „Дебют, който е рядък случай на авторска увереност и стилистична хармония, способен да създаде филмова реалност от образи, звуци и интерпретации (най-вече изненадващата главна героиня), които непрекъснато поставят под съмнение възгледите на зрителя за историята, едновременно невероятна и вълнуваща“.

Действието и тук, както в българския филм, се развива в малко селце. То се намира в подножието на Кавказ, на границата между Грузия и Азербайджан. Мнозинството от грузинското население е православно и изповедания като Свидетелите на Йехова са второстепенни. Общността е атакувана от група екстремисти, които запалват сградата им по време на обряд, и светът на Яна, съпругата на лидера, бавно се разпада. Тя е изправена пред криза, семейна и екзистенциална. Жена, която винаги се е страхувала да намери собствената си самоличност. И докато търси себе си, подобно на Светла в „Страх“, Яна се ужасява от това, което открива. Филмът е пътуване на героинята към самоприемането въпреки бездната, която е пред нея. Едрите планове, дългите кадри и светлината в тях допълват прелестта на филма.

Не по-малко привлекателен е и филмът „Пот“ (Полша/Швеция) на Магнус фон Хорн. Неговата героиня Силвия е доста по-еманципирана от предишните две. Тя става знаменит фитнес мотиватор и инфлуенсър във Варшава, като всеки ден публикува в социалните медии огромно количество снимки и видеоклипове. Поддържа тялото си в страхотна форма и вдъхновява хиляди хора да приемат себе си. Но какво се случва, когато тя не се приема? Признава публично, че се чувства самотна, и пред апартамента ѝ веднага се появява преследвач. И крехката Силвия започва да се страхува. Само за три дни се променя и приближава до собствената си същност. Неслучайно „Пот“ получи наградата Cineuropa: „За разказването на история, която се усеща първо в мускулите, а после и в мозъка. Чрез мощната игра на Магдалена Колешник филмът ни показва как се изгражда – или унищожава – инфлуенсър“.

За изграждането на личността и таланта, но не в настоящето, а в недалечното минало разказва и документалният филм „Завръщане у дома – Марина Абрамович и нейните деца“ (Сърбия) на Борис Милкович, който основателно получи специална диплома SkyArte, присъдена от едноименния тв канал. Финалният етап на голямата ретроспективна изложба „Чистачът“ в Белград връща художничката Марина Абрамович – създателката на съвременния пърформанс, в родното ѝ място. Тя пристига след 45 години живот и работа в чужбина, след много успехи, разочарования, триумфи и падения. Филмът е емоционален портрет не само на нейната артистична кариера, но и на сложните ѝ и противоречиви отношения с родината, поглед към проблемите на младостта в Белград, към сбърканите любови и самотата. Особено място е отделено на родителите ѝ, от чиито сурови наказания Марина от малка се страхува. Това е една от причините да търси свободата си в чужбина. Немалко място във филма заема и уплахата от диктаторския режим на Тито.

„Завръщане у дома“ е мост между филмите, в които страхът е индивидуален и свързан с определено име, и то на жена, и друга група произведения, изследващи колективния страх от режима и всеобщото манипулиране на човешкото съзнание в страните от бившия социалистически лагер.

Румънският „Главни букви“ на Раду Жуде тръгва от театрална пиеса от 2012 г. на Джанина Карбунариу, която се опира на досиетата на Секуритате, за да разкаже две паралелни истории. В Румъния през 1981 г. диктаторът Николае Чаушеску изгражда официалната история на страната чрез националната телевизия. Мугур Калинеску, 16-годишен гимназист, пише по стените с тебешир и с главни букви друга история: на протест срещу режима. Тайната полиция го наблюдава, арестува, разпитва и изселва. Някои от неговите съученици са откровени доносници, други – гнусни страхливци. От връзката на двете истории – тайната и публичната, личната и колективната, 30 години след падането на комунизма се ражда един неизвестен герой. Впечатляват интелигентният монтаж на архивните телевизионни кадри и филмовата реконструкция на пиесата от един от най-внимателните към историята на страната си румънски режисьори.

„Числа“ (Украйна/Полша) също тръгва от театрална пиеса, написана от сценариста и сърежисьор на филма Олег Сенцов, който беше осъден в Русия по обвинения в тероризъм. Малко преди да започне гладна стачка, Сенцов изпраща на семейството си сценария по пиесата с надеждата някой да направи филм. Полският продуцент Дариуш Яблонски предлага снимките да ръководи самият Олег Сенцов от затвора. Указанията му са изпълнени на снимачната площадка от украинския режисьор Ахтьом Сеитаблаев.

Абсурдно общество от десет числа – безименни фигури, е управлявано от строги правила, установени от вездесъщото божество – великата Нула, комуто те безусловно се подчиняват. Страх ги е да му се противопоставят и всекидневно се въртят в кръг в затворено пространство със своите ритуали. В този подреден свят става грешка, която ще доведе до създаването на нов свят. Ще бъде ли по-добър от стария?

За същите времена разказва и полският филм „Обикновена страна“ на Томаш Волски. Документалното произведение е създадено само от архивни материали и касети, записани от комунистическите служби за сигурност между 60-те и 80-те години. Те са невидими и вездесъщи, навлизат грубо в личния живот на гражданите. Снимат в ресторанти, на улицата, в магазини. Записват незаконна продажба на гориво, тайни срещи между влюбени в хотели. Заснемат разпити, по време на които изнудват затворник да им сътрудничи. След закриването им през 1990 г. един от бившите служители признава: „Страх ме е, че един ден истината ще излезе наяве“.

Роден в навечерието на падането на Берлинската стена (нулевото му издание е през 1987 г.), филмовият фестивал в Триест е първият и най-важен в Италия, който подслонява кинематографии и автори, малко известни, ако не и непознати за италианската публика. Нещо повече – фестивалът е мост, който свързва географските ширини на европейското кино, открива имена и тенденции, които впоследствие се утвърждават на международната сцена.