Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

С Хюсеин Мевсим разговаря Евдокия Борисова

(Продължение от миналия брой)

„Модерният човек разполага с безброй покриви, с много къщи на най-различни места, но домът е един, онова сакрално пространство, където си проплакал и прогледнал света. Моят дом е в Козлево, в онова малко селце от шест къщички на хълма, където всички възможни земни, но слава богу, не и небесни пътища свършват…“

Евдокия Борисова: Има няколко ключови метафори в творчеството ти, искам да започнем с Моста и Бреговете. И ще те цитирам: Да останем на моста, до моста, при моста. Правете мостове, дори с риск водата след вас да ги руши. Това е посланието ти към завършващите студенти от Пловдивския университет. Мостовете, знаем, са опасни места: да си спомним сюжетите на Иво Андрич („Мостът на Дрина“), на Исмаил Кадаре („Мостът с трите свода“), на Ангел Каралийчев („Росенският камен мост“). По гръбнака на моста се разиграват драми, случват се опасни срещи, кървави престъпления за чест и по любов. Под моста дебнат духове и самовили залагат клопки. Какъв е смисълът да се рискува и каква е наградата от преминаването на моста? Кой е бил най-красивият, а кой – най-опасният мост, който си преминал в живота си? Кой е следващият мост и следващите брегове в мечтите ти?

Хюсеин Мевсим: Колкото и да са различни, мостът и бреговете зациклят и закръглят едно цяло; бреговете предполагат моста като свързващо звено. Аз съм по-скоро за Иво-Андричевото разбиране и трактовка на моста, нека да си спомним прекрасното му едноименно есе. Различните тълкувания показват многообемността и разнослоеността на моста, който за мен, както и крайпътната чешма, е функция на чистия, безкористния човешки порив да изгладиш недостатъците на този свят, да го направиш по-съвършен, да го оттласнеш от прегръдката на материалното. Да сближаваш, да показваш, че всяко препятствие може да бъде преодоляно с диалог; да, мостът е диалог, разбирателство, протегната ръка, изравняване на пропастта, опит за преодоляване на несъвършенството на природата. Стойността на моста се увеличава от съзнанието, че той е преходен, временен, че дъските му ще загният, че въжетата му ще се скъсат, че железата му ще ръждясат, че водата рано или късно ще го отнесе, но мястото му няма да остане задълго празно и пусто, ще дойдат други хора, поколения, времена, когато ще бъде изграден по-солидно. Мостът е кръвоносният съд, през който се пренася красотата на единия бряг към другия, и обратно.

Евдокия Борисова: Другата важна литературно-критическа и белетристична метафора в текстовете ти са зелените поля на дома. Спомни си обаче, те могат да бъдат Аркадия, но и – смъртта, забравата. Имам предвид конкретно пародийния контекст на любимия ти Чудомир и неговите „Косачи“, с които той предизвиква на литературен дуел Елин- Пелиновите „Косачи“. Къде е впрочем домът за теб – в Мъглене, в Козлево, в Пловдив, в Истанбул или в Анкара? Или е някакво метафизично пространство, автор, картина, творба, където обичаш да се завръщаш?

Хюсеин Мевсим: Всъщност цялата драма на модерния човек е изразена в един стих отново на Добромир Тонев: да имаш покрив, а да нямаш дом. Модерният човек разполага с безброй покриви, с много къщи на най-различни места, но домът е един, онова сакрално пространство, където си проплакал и прогледнал света. Моят дом е в Козлево, в онова малко селце от шест къщички на хълма, където всички възможни земни, но слава богу, не и небесни пътища свършват… И няма накъде нататък. С годините и сезоните на възрастта все повече разбирам колко уникален свят е криело това забравено и от Бога, и от царя Козлево. Каменната къща с дебелите стени, които днес не пропускат никакви сигнали и магнитни вълни, градена преди повече от 60 години, а майка ми, бременна в деветия месец с втория си син, е пренасяла камъните на гърба си, днес в 11 месеца от годината е пуста. Но духовно я обитаваме всички, живи и мъртви. И дядо, починал от силикоза три години преди да се родя и на когото съм кръстен… И първата рожба на майка ми, сестричката Юммюгюл, починала двегодишна от някаква безобидна днес болест, мъка, която майка ми носеше като воденичен камък цял живот, за да угасне, изричайки нейното име… Домът е мястото, където се чувстваш цял, без остатък, пълен и най-вече – дете.

Евдокия Борисова: В книгата си „Земя пределна“ възпроизвеждаш великолепни етюди от детството си, които звучат почти по Маркес: такива са историите за удавниците, красивите учителки; такава е историята на снажния Абдуллах, младата невяста Зюрие и сина на Чилингир Салих ага. И мисля, че точно така трябва да се прави литературна история, културология – с белетристичен замах. Сред важните екзистенциални метафори откриваме образа на Учителката. Текстът, който буквално ме хвана за гърлото и сърцето в твоята книга, е есето Похвално слово за Великомъченица Валентина, твоята начална учителка. Знаеш ли, че моята учителка от началното училище беше туркиня и се казваше Фериде Курдова, една истинска Чучулига (по Решат Нури), която ме е учила да пиша… Също светица, турска светица. Вероятно затова толкова лично преживявам твоя текст. Впрочем срещал ли си някога след детството отново тази твоя Валентина? Питам те, защото аз срещнах моята Фериде преди две години – след точно 40-годишна раздяла, на една среща на класа. Бе дошла специално от Истанбул, на 80 години тя изглеждаше по-млада от всички нас, с бял панталон и сако, с прическа и маникюр, с кристален български език, с детайлни спомени, тя пя и танцува цяла нощ. Беше приказно преживяване. Изобщо изкушава ли те това похвално слово за продължение, а защо не и биографичен роман? Знаеш ли, вече си го представям като роман за поколението ни, тъгите и лабиринтите ни, мостовете и бреговете ни?

Хюсеин Мевсим: Учителката ми във втори клас Валентина Славчева Димитрова беше дошла от Видин да ни ограмотява – това бе учебната 1972/73 г., представяш ли си, ние не знаехме български език и не можехме да разговаряме с нея. Остана само една година, повече не съм я срещал, нямам никаква информация за нея. След публикацията на есето ми в сайта на електронното списание на Златко Енев Либерален преглед, а вече и в книгата, надявах се да установя някаква връзка, но такава засега няма. Все още не съм се отчаял, разчитам случайността да ми помогне да се видя с нея. Отново ще спомена покойната София Несторова, моята редакторка в „Жанет 45“, която много искаше да събера (на)личните си – лични и в наличие – страници в отделна книга. Тъй като се познавахме много отблизо, четейки ръкописа, тя ми признаваше, че прекъсва четенето, защото не издържа на напрежението на чувствата… Тук вече рева, ми пишеше тя. Намираше ги за много истински, за нелитературни. Замислям такава книга – може би есета, документални разкази. А може и да няма нужда от жанров обръч, просто ще оживеят случки и преживелици от детството ми, от родното ми село. 

Евдокия Борисова: Потънах цялата в разказа ти за Багряна в Анкара. Какво още не знаем за любовните сюжети около вечната и святата? Етюдът ти завършва много ефектно, с едно стихотворение от вече деветдесетгодишната поетеса, някога докосната от Ататюрк, целуната от Назъм Хикмет… Всъщност то е посветено на срещата ѝ с беловлас турчин, някогашен поет, който би я откраднал в младостта. Завършваш литературния си разказ почти като Шехерезада, но дали все пак не може да изпреварим отложения ти финал? Да повдигнем завесата и да ни доразкажеш? Имаш ли вече хипотеза – кой е беловласият турчин?

Хюсеин Мевсим: Работата ми е свързана с непрестанно търсене в архивите, в стари вестници и списания. В предисловията на всичките ми книги неслучайно се прокрадват извинения за закъснения, че книгата можело да излезе и преди три или пет години, но често пъти само за едно уточнение в някаква архивна единица издаването се забавя с месеци и години. Този проблем произтича от разстоянието, от отдалечеността ми от изворите и източниците, с които боравя. И имам достъп до тях само един или два пъти годишно, и то за много кратко време, препускайки. Имам предположения кой може да е този беловлас турчин, който щял бил да я открадне, но трябва и документално да се подплатя. Болезненото в случая е, че Назъм и Лиза – двамата изключителни поети на ХХ век, деца на два съседни народа, толкова късно се запознават.

Евдокия Борисова: Впечатляващ е опитът ти да запълваш пукнатините в далчевистиката. Етюдът ти за незапочнатото негово учителстване в Истанбул провокира много въпроси. Мисля, че това е съвършената сплав от историография, фактология, белетристика, поезия, психобиографизъм. Така е и в текста ти за Петър Дачев, впрочем там освен всичко се намесват и професионалният журнализъм, и рецепцията на изобразителното изкуство. Вече познаваме книгата ти за Петър Дачев. Разкажи ни повече за бъдещата ти книга за Атанас Далчев и Истанбул? Далчев, който бленува за есен на Ке Волтер, но се завръща към отблясъците на Босфорските води.

Хюсеин Мевсим: Няма как да се омаловажат безспорните постижения в далчевистиката, под пукнатини имам предвид съвършената липса на всякаква информация за първите осем години от живота на Атанас, прекарани поравно в родния Солун и Цариград. И тоталното отсъствие на желание у гилдията да бъдат запълнени тези биографични полета. А поетът е починал само преди няма и половин век. Не можем да вникнем в света на един поет, няма да успеем да разшифроваме неговата поезия, без да познаваме детските му години, средата му на израстване. Книгата ми за Далчев, която трябваше да излезе есента, но поради извънредните обстоятелства, обяснимо, остана за пролетта, е първи скромен опит за проглеждане именно в тези първи осем години в житието на големия поет. Искам да кажа, че разкривам биографични подробности, които биха ни послужили за ключ при разгадаването на феномена Далчев. Правя опит да видя човека в твореца, да го приземя, затова предпочетох да водя пряк диалог с негово величество автора. Това проличава особено в главите Реквием за една къща, турско кафе с бяло сладко, липов чай и коне и Шербетът на турската баклава. Разкрити са доста подробности от живота на бащата Христо Далчев, един неподелен и несподелен баща. А отиването на поета в Истанбул в началото на 1939 г. всъщност е опит за завръщане в детството и илюзията, че ще го намериш, че то те чака. 

Евдокия Борисова: В един друг текст разказваш за отказаните завръщания, сред които отново е Далчев и неговото незавръщане в родния Солун. Задаваш въпроса „Защо?“. А ти имаш ли отказани завръщания и ако да – защо? Болезнено ли е за теб завръщането?

Хюсеин Мевсим: Да, това е главата Да се завръщам не обичам... или непосилен опит за апология на завръщането, в която в есеистична форма се опитвам да разгадая защо Атанас Далчев не посещава родния си град. Правя паралел с друг солунчанин, родения в града две години преди него Назъм Хикмет, който никъде, в поезията си дори, не споменава името на родния си град.

Евдокия Борисова: Темата за скиталчеството и алтруизма ти е страшно близка. Разчитам това между редовете на Дервишин, майко, къща не храни. Едновременно с това твърдиш, че българинът е уседнал и враснал в своя роден чернозем. Позволи ми да не се съглася с теб, когато твърдиш това, както и че репортажът не е обикнат жанр в литературата ни. Напротив, имаме такива литературни репортери като Страшимир Кринчев, Борис Шивачев, Светослав Минков, Алеко Константинов… та чак до Георги Марков и дори, ако ми позволиш, Мартин Карбовски и неговите пътеписи и репортажи. Българинът пътува по Европа още в османско време, а и преди това (нали изнасяме богомилската ерес чак на Пиренеите). В началото на ХХ век имаме няколко емигрантски вълни към Америките (дори има българи, загинали при потъването на „Титаник“). Противоречива тема е скиталчеството, безспорно. Ти чувстваш ли се автор скиталец? Или, ако ми позволиш да перифразирам, повече дервишин, или повече хайдутин се чувстваш лично ти – в литературната наука, в живота?

Хюсеин Мевсим: Да, това са спорни въпроси, без еднозначен отговор, но все пак мисля, че българинът е домосед, предпочита уседналостта, покоя на дома, обятието на своето. В текста си имам предвид вродената, генетическата склонност за авантюри, пътувания и пътешествия, а не когато си подгонен от обстоятелствата, от икономически кризи и други фактори, когато нещата опират до физическото оцеляване. Вкусът към приключението не е преобладаваща, традиционна българска черта; нека да си припомним Да би мирно седяло... Имах предвид, че репортажът не е много ухажван, предпочитан жанр. Иначе българската литература си има своите безспорни образци, като сред тях настойчиво подреждам и репортажите на Петър Дачев, този български Пиер Лоти, както си позволявам да го нарека, който вселява в текстовете си цялата магия на източното. Колкото до въпроса ти за дервишина и скиталеца – честно да ти кажа, и двамата са ми еднакво чужди като типажи и поведение, но пък са ми екзотични и интересни като образи. Затова пиша за тях.

Евдокия Борисова: Мисля, че книгата ти „Земя пределна“ притежава съвършената композиция на параболата, която очертава едно духовно пътуване: отправната точка е, разбира се, домът – родното Козлево, училището в Мъглене. Изминатият дотук път те отвежда към една бленувана географска и духовна спирка – вечния град, царицата на градовете Истанбул. Имаш едно великолепно есе на тази тема – Сто лица и столица, в което персонифицираш Анкара и Истанбул като съпругата и любовницата. В последното есе тук обаче се появява и Бурса – градът на лелите, обетованата земя, към която тръгва цялата рода, там са днес и гробовете на твоите родители… Истанбул е за теб изтерзаният дух на чичото Иляз, но и историческият спомен, картината за света на младия студент по филология от Пловдивския университет, той е картината в главата на филолога, екскурзовода разказвач и пътешественик Хюсеин Мевсим. Какво още пропускам в твоята цариградска мозайка и бляна ти по Истанбул?

Хюсеин Мевсим: Впрочем Бурса винаги, и то плътно, носталгично, копнежно и болезнено е присъствала в родовата ми памет. До отварянето на границите нямаше може би ден, в който да не се спомене името ѝ; там, където през 1968 и 1971 г. се бяха изселили сестрите на майка ми. Ах, тази зелена Бурса, която поради постоянния копнеж на майка ми по сестрите ѝ почерняваше. Градът, в който днес живеят всичките ми близки и роднини, приютил гробовете на скъпите ми родители. Обикновено се забравя, че изселничеството започва едва след прекосяването на границата. Натоварили мъката на гордата планина и тя се прегърбила, а човек устоява на всички трудности, понася ги стоически. Истанбул е някаква магия. Неразгадана. И колко трафаретно звучат всички сравнения! Невъзможен вече за живеене, пращи по шевовете, изсмуква всичките ти жизнени сокове, трафикът по пътищата му поглъща цялото ти време, но в следващия миг влажният босфорски въздух двойно ти връща отнетото, зарежда те отначало.

Евдокия Борисова: Освен географските топоси на урбанистичното съзнание много сетивни и красиви са образите на родовата памет: малкото дете, което пише на коляно и досъчинява, дофантазира писмото на майката до скъпата леля; изстраданите писма с къна и стафиди; градежът на бащиния мост. Тук разказваш като Исмаил Кадаре, белетризираш родовите сюжети в духа на балканските биографични шедьоври, смело мога да твърдя, че в дискурса ти оживяват и Андрич, и Вазов, и Казандзакис. В рефлексията ти се препотвърждава тезата на новия историзъм (Бродел) за значимостта на личната история и краткото време на личността, положено в голямото времепространство на историята. Ако преведеш твоята книга „Земя пределна“ на големите европейски езици – английски, френски, испански, немски – какви бележки под черта би дал? Питам те, защото специално се фиксираш върху прочутите думи на Бродски, които обичаше да повтаря нашият непрежалим учител Никола Георгиев – паметта за цивилизацията е в бележките под линия. Кое за нас, балканците – българи и турци – за живота ни, за миналото ни, трябва да научат европейците от твоя разказ и твоите бележки под линия?

Хюсеин Мевсим: Споменаваш автори и имена, пред които благоговея и се чувствам като капка пред море. Но всеки човешки опит е уникален, всяка житейска крива е неповторима посвоему. Какъв парадокс се крие в това, че всички бягаме презглава от Балканите като от някакво прокълнато място, но колко охотно населяваме тези пусти Балкани в литературата! Колко много са примерите, в които авторът балканец обикаля целия свят, установява се къде ли не из земната география, но седне ли да пише – темите, героите и сюжетите му са все балкански. Нека да опазим тази вселена, в която все още не се е изпарил и не се е разсеял в пространството мирисът на живота. Мирисът на човешката ръка, който преминава в омесеното брашно в хляба; уханието на окосената трева, на пръстта след дъжда. Да съхраним чистотата на човешкия порив, радостта от труда – съзидание, утеха и развлечение, след който и сънят е крепък, и залъкът – сладък. И бележката под линия – ясна и точна.

Евдокия Борисова: И накрая, прости ми, но ще задам дежурния въпрос за бъдещите ти заглавия и планове: над какво работиш в момента? Не отсъстваш ли твърде продължително вече от българската поезия?

Хюсеин Мевсим: Продължавам да пиша за българските автори, чийто път е преминал през Босфора, които са се озовали на Златния рог. Споменах вече за Атанас Далчев, предстои да излязат на турски Ангел Каралийчев, Христо Бръзицов и Васил Кънчов. Отдавна подготвяната монография за българската периодика в имперската столица е включена в издателския ми план. Надявам се да довърша и книгата за Иван-Вазовите пресичания с вечния град. А поезията... Нека да ми прости тази изискана госпожа, но аз я превърнах в основно градиво в прозата ми, в здрава спойка и украса. Ето, отварям книгата за Петър Дачев. Припознай си моята поезия: Надгробни камъни – ноти в петолинието на вечността.

Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, област Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава магистратура (2002) и докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет. В момента преподава български език и литература във Факултета по език, история и география на същия университет. Автор на редица книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история. Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.