Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Чета „Опашката“ на Захари Карабашлиев, а в главата ми нахлуват различните отговори, дадени от двама водещи съвременни писатели как избират темите, за които да пишат. На този въпрос Милен Русков, авторът на „Възвишение“, отвърна приблизително следното: „В миналото има толкова прекрасни, важни и увлекателни сюжети, че е загуба на време да пишеш за днешното“. И да, всички романи на Милен Русков черпят от предишното – къде близко, къде по-далечно: и „Джобна енциклопедия на мистериите“, и „Захвърлен в природата“, и споменатият „Възвишение“, и „Чамкория“… Предполагам, че и следващият, който с нетърпение очакваме, също ще се опре на (от)минали действителности. За разлика от него Недялко Славов, авторът на „Камбаната“, казва съвсем обратното, цитирам отново приблизително: „В днешното има толкова прекрасни, важни и увлекателни сюжети, че е загуба на време да пишеш за миналото“. И той не пише, всичките му книги са в сегашно време, включително последната „И станах река“ („Хермес“, 2020 г.). От своя страна Захари Карабашлиев в „Хавра“ („Сиела“, 2017 г.) опита (успешно) да събере двете стратегии – „историческата“ и „съвременната“ – разказвайки случки и от миналото, и от сегашното; не обаче в „Опашката“. В „Опашката“, най-новия му роман, той избра страната на днешното, макар че пак ни изненада: пише за настоящето, но заедно с/за настоящето, и за близкото бъдеще; онова, което (ни) предстои. И това предстоящо не са само изборите, дето чукат на вратата, това предстоящо е прогноза за възможното битие, на което ще бъдем обречени, ако продължаваме така.

Битие на хора с опашки...

Битие не на хора на опашки, а на хора с опашки. Захари Карабашлиев е избрал суперметафора: ако социалистическото битие беше битие на опашките – за всичко се редяхме на опашки, където видехме опашка – заставахме дори без да знаем за какво: икономиката на дефицита така ни беше опитомила, че щом видим опашка, отсъждаме – нещо ценно продават; ако консумеристичното битие е битие сякаш без външни опашки – външните са отредени само за остарелите, посбръчкани хипита, но пък е пълно с вътрешни: със свински опашки сме закопчани за шопинга, за последния модел смартфон, за лайковете в социалните мрежи; то в битието, което Захари Карабашлиев описва, битието на близкото бъдеще – ковидното и постковидното битие, битието на протестъри и постконсумеризъм, опашката изскача отвън, превръща се в символ, който ознаменува може би един нов еволюционен ход в развитието на човечеството. Преход към ново интелигентно същество, което – както любимата на главния герой, писателя Павел Панев, Невена, мисли и действа не само в категориите на социалното, на успеха, престижа и прогреса, но и в категориите на интимното, на топлотата, емпатията и любовта. Тъкмо затова тя се явява различна спрямо всички, които среща нейният любим в не твърдо разумното си решение да влезе в политическата игра; различна даже от писателката Патриция Монева, която по презумпцията за всекиго, отдаден на интелектуален труд, би трябвало да е различната, а в действителност не е (Патриция набутва Павел в опасната авантюра). Тази особеност на Невена ме подсеща за друга книга, посветена на различните, които броят за аномалия – „Какавидите“ на Джон Уиндъм („Отечество“, 1982 г.). И в нея анормалните са носители на доброто начало, докато другите – дето се имат за нормални, се оказват ограничени, тесногръди, изтъкани от предразсъдъци. Опашката се превръща в лакмус, показващ наличието или не на човечност у човеците. Показва лакмусът, показва, обаче не променя.

Човеците са си все същите...

„Опашката“ разказва включително това: времето минава, човечеството не поумнява. Захари Карабашлиев – известно е, има силни пристрастия към Джоузеф Камбъл, ученика на Юнг, специално есе му е посветил – „Траекторията на героя“, така че можем да очакваме и някоя древна история в неговия роман. И да, ето я: митът за феята Мелюзина, предаден ни от живелия през XIV век французин Жан д’Арас. В образа на Мелюзина откриваме много от юнгианско-камбъловите представи: разбира се, на анимата, на Великата майка, на чудовището и – в крайна сметка – на цялостната личност, която иска да запази своята тъмна страна, сянката си, за себе си, не да я излага на показ. Тъмната страна е опашката ѝ – едни казват, че е рибя, други – змийска. Но каквато и да е – опашка е. Невена също има опашка, макар че – както я описва Павел, нейната е по-скоро лисича. Тук отново отбелязваме препратка – към романа на Виктор Пелевин „Върколашки метаморфози“ („Калиопа“, 2008 г.), в който една китайска лисица се сблъсква с не по-малко хитър и опасен звяр – вълк-метаморф. Изобщо може да ни се струва, че романът дърпа най-вече от актуалността, но не е така, или поне не е докрай така: всеки добър роман съдържа в себе си митологична история, върху която стъпва и която реално разказва. А най-добрите съвместяват няколко истории. Знаем, че според Борхес тези истории са четири, според Джак Лули – седем, но колкото и да са, има ги и в „Опашката“. Ако следваме Борхес, в книгата на Захари Карабашлиев ги смесваме в амалгама от Жертвоприношение, Обсаден град и Търсене; ако следваме Джак Лули, сумираме Жертвата, Изкупителната жертва, Героя, Добрата майка и Потопа. Всичките обагрени в характерното за Захари Карабашлиев екшън мастило, което познаваме отлично и от „18 % сиво“, и от „Хавра“ – диалогично, екстремно, зашеметяващо.

То и животът ни е шемет...

Шемет, който не си го правим ние, правят ни го. В тази посока „Опашката“ препраща към един американски роман – „На ръба на света“ на Томас Пинчън („Колибри“, 2017 г.). Тайнственият постмодернист описва в него тъмния, дълбокия, престъпния интернет; Захари Карабашлиев описва тук дълбоката, тъмната, престъпната държава. Излиза от неговия разказ, че всичко и всички, захванали се с някаква социална активност, са преплетени – иде ми да кажа „като свински черва“, но няма да го кажа, ще използвам друго сравнение: свързани са и са вързани като в гордиев възел. Всеки познава всекиго, всеки дължи на всекиго – и Денис, лидерът на протестите, завърнал се от Щатите анархо-левичарстващ философ; и Крум Статев, бившата кука, някогашен служител на ДС, свръзка на дълбоката държава с Павел Панев; и Ева Маркова, нахаканата пиарка, заела се да го дресира, че да се справи в медийната джунгла... Повествованието за тези тъмни сфери е откровено натуралистично и то по особен начин се преплита с натурализма в някои сцени, съвсем съзнателно предадени по този начин – без украшения, без прикрития. Като тази в тоалетната, когато героят наивно се натравя с халюциногенни гъби. Умберто Еко в „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (БАРД, 2006 г.) също се отдава на такъв натурализъм (епизодът с изхождането в лозето), но ако неговият е някак романтично-носталгичен, този на Захари Карабашлиев е хорорно-футуристичен – предвещава бъдещи беди, нещастия, лутания и безпътици.

Светът е (в) безпътица...

Безпътица, усилвана от епидемията. И още по-усилвана от игричките, които някои спретват с идеята, че са едва ли не властелини на света. „Опашката“ ни вкарва в гмеж на самовъобразен елит, представя ни го някак отвътре, от центъра. В друг български роман, излязъл преди две години, „Дъното на Рая“ на Виолета Стайкова („Екрие“, 2019 г.), тази безпътица, създадена от егоцентричния мейнстрийм, е описана отново така безжалостно, но отдолу, от низините; ако героят на Захари Карабашлиев се вре всред творците на тупика, то героинята на Виолета Стайкова си пати от този нарочно измислен тупик. В нейния роман няма епидемия, в „Опашката“ има, но разбираш, че всъщност епидемията не е заради вируса, епидемията е заради човека. Човекът, който, вместо да прави всичко възможно да помага на ближния, прави всъщност всичко възможно да му пречи. Да му пречи и да му вгорчава живота.

Човеците са най-опасните вируси...