Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Станислава Николова за изложбата на Пенчо Георгиев „Между театъра и живота“

Изложбата, посветена на 120-годишнината от рождението на художника, е подредена до 7 март в Софийската градска художествена галерия. Куратори са Станислава Николова и Любен Домозетски, изложбен дизайн Надежда Олег Ляхова. Предвиден е и каталог на български и английски

Пенчо Георгиев, за съжаление, е слабо познат днес като художник и сценограф. Представяте го с мащабна и интересно решена визуално изложба. Какви цели си поставихте при създаването на изложбата? Откъде започнахте?

Пенчо Георгиев е сред знаковите имена в българското изкуство от периода на 20-те и 30-те години на ХХ в. Сред по-младото поколение, а и не само, той се оказва неизвестен. Свързват го предимно с илюстрацията и евентуално със сценографията. Може би защото преди време Съюзът на българските художници е присъждал награда за сценография, учредена на негово име. Интересът ми към творчеството на Пенчо Георгиев се породи още преди две години, когато с колегата Любен Домозетски подготвяхме изложбата „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век“, представена в залите на Софийската градска художествена галерия през май 2018 г. Още тогава той ни направи силно впечатление. Спомням си графиките, които бяха изключително силни, свързани с тематиката на „родното“ – образи на светци, на смъртта, на майчинството и селския труд. Юбилейната 120-а годишнина от рождението на Пенчо Георгиев, която се навършваше през 2020 г., се оказа добра възможност да организираме голяма ретроспективна изложба на художника. Още повече че такава не беше правена от 1974 г. Така започна и работата по издирването и проучването на творчеството му, продължила повече от година. А визуалното решение, изложбеният дизайн и представянето на открития архивен материал са дело на художничката Надежда Олег Ляхова.

Защо толкова дълго време не е правена изложба на Пенчо Георгиев?

Причините за това са различни. Последната голяма изложба е от 1941 г., организирана посмъртно от членовете на Дружеството на новите художници, в което е членувал. От пресата тогава става ясно, че са участвали над 400 работи, подбрани измежду 1200 творби, сред които живопис, графика, сценография и проекти за костюми. Колосално творчество, и то създадено само за 15 години – от 1925 г., когато завършва Художествената академия, до трагичния инцидент в асансьорната шахта на Народния театър и смъртта му през 1940 г. Изложбата е била организирана под покровителството на министър-председателя и министър на народното просвещение Богдан Филов. През социализма творчеството на Пенчо Георгиев е маргинализирано. С оглед конюнктурата на времето на преден план са изведени онези работи, имащи връзка с толерираните тематики – за трудещия се човек, селянина и скърбящите майки, работниците, стачките, бунтове. Популярни негови картини по онова време са „Бунтът на жените“ (1932), „Септември 1923“ „Безработни“, „Задушница“ (1928) и др.

Да, наистина в неговото творчество важно място заемат обикновените хора, селяните, трудещи се на полето, майките, оплакващи починалите си деца и близки, безработните и уличните артисти, но всички те са употребени от идеологията и са далеч от истинския контекст, в който са създадени. Пенчо Георгиев е художник на живота в неговата дълбочина и закономерност, с всичките трудности и несгоди, с неизменното присъствие на смъртта. В творбите му това е отразено много истински, с онази житейска мъдрост, с която хората на село приемат живота, смирявайки се пред суровото всекидневие, болката от загубата на близък или тежкия труд в полската работа. Всичко е част от този свят и е толкова естествено. Като цяло това е характерно за голяма част от изкуството, създадено в периода на 20-те години на ХХ в. Подобни теми и сюжети присъстват в творчеството и на други наши художници, както е и при Иван Милев (състудент и близък приятел на Пенчо Георгиев). По-късно, през 30-те години, тази тематика продължава да го вълнува и да присъства в графиката и живописта му, но представена чрез нов образ – на градския човек. Работникът на полето е заменен от докера, работниците по строежите, уличните артисти, скърбящите майки – от безработните жени, от бездомните и скитниците на града.

Част от творчеството на Пенчо Георгиев е изгубено – при какви обстоятелства? Срещнахте ли трудности при издирването на негови работи?

Част от неговото творчество към момента продължава да е в неизвестност. Въпреки усилията, които положихме, не успяхме да открием няколко важни живописни платна, сценографски проекти и илюстрации. Благодарение на документалния филм от фонда на БНТ – „Пенчо Георгиев“, 1981 (реж. Петко Константинов, сц. Александър Бешков), те присъстват в експозицията и допълват представата за богатото художествено наследство. Най-вероятно тепърва ще се появяват работи на Пенчо Георгиев в частните колекции и у лица, свързани с театралните среди. Предполагам, че едно значително количество от театрални проекти и костюми е безвъзвратно изгубено по една или друга причина. Факт е, че в архива на Русенския театър не са запазени сценографските проекти на художника, работил там близо две години по покана на Стефан Киров (за театралните сезони 1926/1927; 1927/1928) и създал оформлението и костюмите за над 40 постановки. За щастие успяхме да открием някои от тях в частни колекции и сега могат да бъдат видени в изложбата.

Когато започнахме работа по проекта, направихме запитване до галериите в страната, за да видим какво притежават музейните институции. Работихме и с Държавна агенция „Архиви“, която съхранява фонд на художника. Оттам дойде голяма част от документалния и снимков материал. Проучихме архивите на Софийската опера, както и на Народния театър. Свързахме се с колеги от Архива в Русе. Издирихме наследници и роднини на художника, които също ни оказаха съдействие, за да съберем отново художественото наследство на Пенчо Георгиев. Благодарна съм на неговата дъщеря Йоти Зицман-Георгиева, която не е в България, но ни съдействаше през цялото време, макар и от разстояние, както и на внука му – Александър Зицман. Той ни помогна да открием сценографските проекти, съхранени във Франкфурт. Яна Пипкова, дъщерята на Любомир Пипков, също ни помогна много и дари няколко графики на Пенчо Георгиев за фонда на галерията.

Успяхме да открием над 200 работи – сценографски проекти, графики, живопис и илюстрации, като в изложбата са включени над 150 творби. Оказа се, че значителна част от творчеството на Пенчо Георгиев се съхранява в Националната галерия и в РИМ – Враца. Те предоставиха от фондовете си голямо количество произведения, много от които се показват за първи път пред публика.

Включени са картини от Музейната сбирка на Национална художествена академия, в чийто фонд се съхранява и дипломната работа на художника. Гостуват творби от ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, Университетската библиотека „Йохан Кристиан Зенкенберг“, Франкфурт, Дарение „Колекция Светлин Русев“ – Плевен, ХГ „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, от архивите на Софийската опера и Народния театър „Иван Вазов“, както и от частни колекции.

По време на издирването и събирането имаше трудности от различен характер. Някои от творбите на художника бяха репродуцирани в каталози от 1941, 1975 и 1981 г. и имахме визуална представа за тях, но оставаха с неизвестно местонахождение, сменили няколко собственици през годините, трябваше да открием последното им местообитание. Имаше и работи в изключително тежко състояние, което налагаше спешната им реставрация. Пандемията допълнително затрудни проучвателната работа и изтеглянето на картините за изложбата.

Цялата изложба разгръща пред очите на посетителите един непознат живот, завършил трагично в ранна възраст. Какво все още не знаем за Пенчо Георгиев?

Оказва се, че за Пенчо Георгиев се знае малко. А липсата на монография красноречиво говори за това. Сред изследователите на творчеството му са изкуствоведите Димитър Аврамов, Ружа Маринска и Ирина Генова. Името му присъства в изследванията, посветени на българския модернизъм от периода на 20-те години на ХХ век. Сценографията на художника също е била обект на изследване от страна на Диляна Колева, която съвместно с дипломния си ръководител – изкуствоведа театрал Вера Динова-Русева, му посвещава свое проучване. Но все още не е направено достатъчно, за да може този великолепен български художник да получи достойно място и признание в нашето изкуство, а графичните и живописни творби да присъстват по-често в постоянните експозиции на галериите в страната.

Може би не се знае колко истински важна за него е била работата на сценограф. Той отдава живота си изцяло на театъра, и то не за да се препитава. В театъра е виждал възможност да съчетае всички свои интереси и познания както от областта на живописта, така и от графиката и съвременните технологични достижения, защото в оформлението на сцената е могъл да изяви всичките свои умения и качества. Работата на театрален художник е изключително трудна и неблагодарна. Както казва Н. О. Масалитинов: „Преди всичко художникът трябва да се откаже от своя егоизъм и да подчини творчеството си единствено на замисъла, който се налага от режисьора на пиесата“.

В началото на изложбата Пенчо Георгиев е представен през произведения на негови съвременници. Какъв е той в техните очи?

Той е бил изключително скромен и талантлив човек, обичан от своите колеги, определян като „даровит художник, с благ характер и добро сърце“. За отношението им красноречиво говори и фактът, че една година след смъртта му – през 1941 г., Дружеството на новите художници организира посмъртна изложба в негова чест. Тогава издават и „Паметен вестник“, в който са поместени великолепни текстове от Сирак Скитник, Никола Мавродинов, Илия Бешков, Ангел Каралийчев, Любомир Пипков, Н. О. Масалитинов, Николай Шмиргела и други, посветени на личността и творчеството му. В изложбата сме включили цитати от тях, а също и няколко интересни портрета на Пенчо Георгиев от Иван Милев, Иван Пенков, Никола Тузсузов и Илия Бешков. Сред най-близките му приятели са Иван Милев и Илия Бешков. Това може да се усети и от техните портрети. Милев го изобразява от времето на студентските им години в Художествената академия. Двамата завършват заедно декоративния отдел при проф. Стефан Баджов през 1925 г. и са между отличниците на випуска. Още в самото начало стават изключително близки и остават такива до смъртта на Милев през 1927 г. Портретната ескизна рисунка с молив е от 1921 г. и го представя съсредоточен и замислен. На противоположната страна на листа има друг негов портрет, на който е изобразен като бохем с цигаре и чаша вино. Това е и по-популярният публикуван образ. Затова избрахме да покажем от двустранната работа не толкова познатия портрет.

Любопитни са и шаржовете на Пенчо Георгиев от Илия Бешков, който често го е рисувал. В една от карикатурите е представен като голяма риба, плуваща в морето на живота и изяждаща по-малките. Интересен е и шарж, в който Пенчо е показан в различни състояния – докато играе билярд, подобно на комикс. Ще го видим съсредоточен, ядосан, доволен, блажен и безгрижен. Удивителни са умението и обичта, с които го рисува Бешков. За него той ще каже: „единственото мъдро сърце, което познавам, от което цял живот съм черпил и съм се насищал“.

Парижкият период в творчеството на Пенчо Георгиев е добре представен в изложбата – какво се знае за него?

Престоят на Пенчо Георгиев в Париж има изключително важно значение за неговото творчеството и работата му в областта на сценографията. Там той израства като художник. През 1928 г. печели конкурс на Държавната художествена академия за едногодишна стипендия и специализация в чужбина. В протокола от заседанието на Академичния съвет е упоменато изричното му желание да изучава театрална декорация. Това показва намеренията, с които заминава – да се усъвършенства в областта на сценографията. Отпътува за Париж през 1929, а в края на годината след конкурс постъпва в ателието за приложни изкуства на Пол Лоран. През този период създава множество гравюри на дърво и офорти, изявява се като живописец и сценограф. Знаем, че съвместно с руския сценограф Константин Коровин участва в декорацията и костюмите на „Садко“ за театър „Руски сезони“. Пенчо Георгиев дори създава негов етюден портрет, който също свидетелства за познанството им и може да бъде видян в изложбата.

Голяма част от графиките, правени в Париж, остават сред най-знаковите графични композиции в българското изкуство от втората половина на 20-те и 30-те години на ХХ век. Изпълнени с въображение, лекота и усет към спецификата на материала, те показват големия талант и сръчността на художника.

По време на престоя във френската столица Пенчо Георгиев участва и в изложби. През 1929 г. в „Есенния салон“ и при независимите художници в Гран Пале през 1931 г. В тамошната преса излизат няколко отзива за работите му. В експозицията сме включили репродукции на творбите, представени тогава. Тях намерихме във вестници от онова време. Днес местонахождението на тези картини не е известно.

Какво се знае за сценографската дейност на Пенчо Георгиев след завръщането му?

След завръщането си от Париж през 1932 г. Пенчо Георгиев се отдава изцяло на театъра, започва активно да се занимава със сценография. От 1932 до 1940 г. участва в над 27 постановки за Народния театър и опера и 7 постановки за Варненския общински театър (сезон 1932/1933). Бил е изключително продуктивен. Работил е с някои от най-големите режисьори на времето като Стефан Киров, Стоян Бъчваров, Юрий Яковлев, Н. О. Масалитинов, Димитър Кърджиев. Сред знаковите му постановки, играни в Народния театър, са: „Иванко“ (Васил Друмев), реж. Н. О. Масалитинов (1935), „Непознатото момиче“ (Ференц Молнар), реж. Н. О. Масалитинов (1935), „Кучето на градинаря“ (Лопе де Вега), реж. Юрий Яковлев (1936), „Призори“ (Славчо Крайски) и др., реж. Н. О. Масалитинов (1940), както и оперите „Дама пика“ (Чайковски), реж. Осипов (1926), „Луиза“ (Шарпантие), реж. Димитър Кърджиев, (1935), „Хубавата Елена“ (Макс Райхард, Офенбах), реж. Х. Попов (1935), „Оберон“ (Карл Мария Фон Вебер), реж. Х. Попов (1936), „Ирис“ (П. Маскани), реж. Димитър Кърджиев, (1937), „Янините девет братя“ (Любомир Пипков), реж. Хрисан Цанков (1937), „Болеро“ (Морис Равел), 1931/1932, и много други.
За големите възможности и високото ниво на художника сценограф съдим и по участието му в Шестото триенале на сценотехниката в Италия през 1936 г. Тогава, заедно със световните имена от областта, се представя с проектни скици за три постановки – „Хамлет“, „Хубавата Елена“ и „Иванко“.

Издирването и намирането на голяма част от всички тези сценографски проекти и скици се оказа трудна задача. Някои от тях се съхраняват в архивите на Народния театър и Софийската опера, но през годините поради различни причини е изгубена голяма част. Значително количество проекти за костюми се пази и в Регионалния исторически музей на Враца. Открихме сценографии в частни колекции, както и при наследници на художника.

Едно от предизвикателствата в изложбата беше да съумеем да представим по адекватен начин този материал, така че зрителят да придобие представа за неговата дейност в театъра. Освен проектите за сценография и костюми, някои от които доста схематични, трябваше да разкрием същината на заниманията му. Това стана благодарение на запазените фотографии от постановките, съхранили за поколенията магията от спектакъла на сцената.

Къде ситуираме творчеството на Пенчо Георгиев в ненаписаната обща история на българското изкуство?

Творчеството на Пенчо Георгиев попада на границата между две знакови десетилетия за българското изкуство. Той успява да се включи активно в процесите на модернизма през 20-те години на ХХ век, а през 30-те обогатява тематиката и полето на новите търсения, свързани с предметността. За сравнително краткия си творчески път, само от 15 години, успява да се включи активно в художествения живот и да постигне забележителни успехи в различни области. Оформя свой разпознаваем почерк, в композициите му изпъква особено умение, постигнато сякаш от само себе си, без усилие. Тепърва ще бъде преосмислян приносът му в сценографията и графиката и се надявам Пенчо Георгиев да намери по-достойно място в общата история на българското изкуство.

Въпросите зададе Людмила Димова