Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Георги Тенев не се нуждае от специално представяне. Читателите познават, ако не всичките му публикувани разкази и романи, то със сигурност някои от тях, като сборниците „Свещена светлина“, „Жената на писателя“ или романите „Партиен дом“, „Балкански ритуал“.

„Резиденцията“ е най-новата книга на писателя. Сложен роман, който можем да определим като антиутопия заради основните тематични ядра в него – властовия режим и създадената от него Държава на реда, екологичната катастрофа, насилието над природата, в което населени места и хора могат просто да бъдат „преместени“ или „потопени“, хората, чиято функция е да подържат реда, да „въдворяват“, да създават определен ред и йерархия, в която човешкото съществуване да се мисли като единствено възможно. Романовият свят на „Резиденцията“ е едно бъдеще – амалгама от минало и сегашно. В този свят читателят ще разпознае обществени и политически структури, чието разбиране и осмисляне не е било достатъчно или въобще не се е случило.

Въпреки че сюжетните разклонения не са едно и две, те дори и само в своето начеване (при някои от тях) са доста промислени. И макар на първи прочит да не ни се струва така, са съществена брънка от цялото. А важното тук според мен е целостта. Това, към което писателят се стреми, е да създаде цялост – мащабен образ на държава, институции в нея, движения – повече или по-малко съпротивителни, повече или по-малко осъзнати или просто импулсивни. Един романов свят, в който съществува всичко онова, в което са живели нашите родители, в което сме живели ние и в което не би трябвало да живеят децата ни.

„Резиденцията“ може да бъде определен и като социално-философски роман. Всъщност способността на Георги Тенев да създава повествования, в които героите, местата, събитията са колкото еднозначни, толкова и обобщаващи, откриваме и в този роман. Размисъл върху миналото и настоящето ни, осмисляне на „празните места“ в паметта ни, анализ върху сегашното, което не се оказва алтернатива на предишното, а сме го искали – метафориката на романа създава този обобщен антиутопичен образ. В повествованието читателят ще открива пластове – исторически, културни, социално-политически, религиозни – по-древни и по-близки до днешното. Но те не са дидактично изведени, вплетени са в неговата тъкан и това е едно от постиженията на писателя в тази книга. Давам си сметка, че в четенето всеки има различни изисквания. Но си мисля, че отпратките към общозначими епохи, фигури и събития, без да са „натрапени“ – са предизвикателство към културата и познанията на читателя, а и безспорно уважение към тях.

Важните въпроси, поставени в романа – за властта и това, което тя не само дава, но и отнема, за истината, за нейната относителност, за морала, за трансформациите, които човек претърпява в своя житейски път. И въпросът за вярата. Може би тук трябва да кажа, че в „Резиденцията“ има и жанрово-стилистичен пласт, който намирам за много добре избран и реализиран – страници от учение, „страници на утешение“, дневникови страници – на властимащите. Този подход не просто допълва сюжетното разгръщане, той го уплътнява. Там писателят постига особена близост с читателя и онова, което наричаме „правдоподобност“.

Може би се очаква да разкажа нещо повече, но този роман не бива да бъде привеждан към онова, което интелигентната и обичаща литературата аудитория не желае да прочете тук – „за какво се разказва“. „Резиденцията“ на Георги Тенев ще предизвика тази аудитория и тя ще има какво да каже за него. Още едно достойнство на романа, което за мен беше особено важно и признавам, лично. Открих способността на писателя да описва природата, нейния дъх, движения – не големите, а неуловимите, да уплътнява малките неща. Да назовава някак кротко и дори незабележимо отношенията. Влюбването. Обичта.