Пет килограма моркови за два лева! Колко радостна е Ивана, би трябвало да струват три пъти повече, но ѝ ги продадоха за два лева и тя щастливо ги взе, въпреки тежестта и слабите си ръце. Какво ще ги прави, не знае. Сега морковите изведнъж станаха проблем, защото в съседния магазин има промоция на топени сиренца. Как да влезе с тежката торба и с превития си гръб? Ивана се оглежда, преценява лицата на хората, на кого да повери морковите? Ето! Момче и момиче вървят за ръка. Тя ги моли да пазят нещата ѝ. Момчето и момичето се съгласяват, а Ивана влиза в магазина с неправилната си походка.

Излиза малко притеснена – дали момчето и момичето са там? Успокоява се, значи все пак има нормални хора! Осемдесет и трите ѝ години са я научили, че повечето носят зло в себе си, но тези двамата са различни. Чии чада са, познава ли ги? Не са оттук, дошли са на почивка, посетили са местния манастир. Колко интересно, Ивана бие камбаната там всеки ден, хубаво е, че двамата са били в манастира. Но тя не говори с радост за Божията обител, напротив, радостта ѝ от биенето на камбаната изчезна, когато Ивана откри черната магия – в свещника не можеха да се поставят свещи. Преди смъртта си отчето отричаше теорията за черната магия, но ето, той почина нелепо и Ивана е сигурна, че именно този повреден свещник свързва нещастията в живота ѝ. Мъжът ѝ я излъга и избяга с друга жена, остави я сама. После детето му от онази, втората, загина в катастрофа. Къщата на Ивана почти изгоря. Дъщеря ѝ не успя да се махне от провинциалния градец. Омъжи се, но тази радост е отнета от огромния кредит.

Нали в манастира има нов свещеник, пита момичето. Ивана се смее горчиво. Той не им

помага, оставил ги е да се оправят сами, единственото добро, което е сторил за Ивана, е да потвърди теорията ѝ, докато довършваше последната бутилка вино за богослужение. Така е, Ивана, каза ѝ, има черна магия тук, сега ме остави. Оттогава тя внимателно следи всички магове по телевизията, намерила е един, който ще ѝ помогне, тя е сигурна! В какво? – хладно пита момчето. Как! Да ми каже кой направи магията, кой провали живота ми. А после? Тонът на момчето продължава да е хладен, на Ивана това не ѝ е приятно. Трудно ѝ е да отговори, не е сигурна после какво ще следва. Толкова важно от години насам е да разбере кой ѝ направи магия, че отдавна е спряла да се пита какво ще направи, когато узнае.

Момчето и момичето трябва да направят нещо, споглеждат се съзаклятнически. Ще ви измамят, казват, тези магове не са истински, лъжат хората. Ивана е възмутена, как, нали ги гледам, нали маговете всичко познават! Грешите, казва момчето, всичко е нагласено, включва се момичето, в ефир се обаждат подставени лица, ако се обадите, ще ви вземат парите. Ивана млъква. Интуитивно знае, че са прави, но хич не ѝ се иска да е така.

Тези двамата няма да ми отнемат упованието! Ивана не иска да си тръгва губеща от тази среща. Остава ѝ последен, но съкрушителен ход. Разказва за славното си минало на комсомолски секретар, за работата си като строителен работник, от която гърбът ѝ прилича на диплянка, за трети март, когато е успяла да се пребори дори с мерките против вируса – рецитирала е стихотворенията си на импровизираното събиране на площада. И на български, и на руски! Двамцата млъкват, ето! Ивана е близо до победата. Искате ли да чуете едно? Ивана не дочаква отговор. Рецитира любимото си стихотворение, публикувано и в „Русия днес“. Отново на два езика. Сега пиша стихотворение за Путин, получава се чудесно! Момчето и момичето свеждат глави, няма какво повече да направят за тази жена. Да ви дам няколко моркова? Двамата си тръгват с по морков в ръка. Ивана тръгва към дома си, тайно бърза за предаването на любимия си маг. Те може и да са прави, казва си, но аз ще си го гледам.

Защото всеки се нуждае от упование. Най-вече изоставените.