Касетофонът, машината на времето и джазът
Рядък домашен концерт на Теодосий Спасов и Огнян Видев от 1987 г. пред Катя Паскалева, Иван Росенов и Антон Горчев излиза на винил в лимитиран тираж по повод юбилеите на двамата музиканти. История, която Теодосий Спасов разказва пред Цветан Цветанов
Докато очакваме два ключови нови албума на Теодосий Спасов (единият с пиесите от Антарктида, композирани съвместно с Християн Цвятков, а другият – „Теодосий Спасов пее“ с участието на Живко Петров, Христо Йоцов и други ключови имена от съвременната джаз сцена), той самият реши да ни изненада с нещо съвсем неочаквано – вихрен, ударен, компактен 36-минутен запис от касетофона на Катя Паскалева и Иван Росенов от далечната 1987 г., който излиза на плоча с името „На гости у една актриса“ през юни 2021 г.
Чувате ли как звучи лентата надвечер през есента на 1987 г.? Или направо – някъде в късния следобед на ХХ век. Десетилетие е минало от появата на легендарните първи три албума на Shakti на Джон Маклафлин. Едва година от излизането на дуо албума на Милчо Левиев и Чарли Хейдън First Meeting, а маестрото едва ли очаква следващият му албум в дуо формат да бъде записан в България, и то с млад музикант, който, по всичко личи, много скоро ще е един от следващите най-големи. 1987. Югозападно от нас тъкмо се е появил албумът „Као какао“ на „Леб и сол“ (с вечния хит „Скопие“ вътре). Малко по-далеч (три години са минали от смъртта на Колин Уолкът) Oregon издават Ecotopia с Трилок Гурту на табла и перкусии. Месеци преди излизането на романа „Бащата на яйцето“ на Борис Христов. Две години преди филма „Спирка за непознати“ на Иван Росенов с Катя Паскалева в главната роля. В същия исторически период Огнян Видев и 15 години (и един месец) по-младият Теодосий Спасов свирят заедно и в „Бели, зелени, червени“.
Мястото на действието е жилището на Катя Паскалева и Иван Росенов в близост до Театър „София“. Освен тях двамата сред публиката е и техният близък приятел – актьорът Антон Горчев. А най-хубавите концерти, знаем, винаги са сред приятели, след като големият концерт в залата вече е приключил… Двойно почукване от пръст-камертон върху корпуса на китарата, настройване на струна, „ай, наздраве“… и гласът на Катя Паскалева, която вече трябва да е някъде другаде („Щях да отида, ама ми се слуша какво ще правите“)… Двамата виртуози иначе са отседнали в другия край на София – в „Люлин“, у поета Борис Христов – където трябва да стигнат по някое време на вечерта. Припомняме: тогава центърът на джаза и въобще на креативната музика в България е по-скоро Пловдив, откъдето често музикантите гостуват в София.
Програмата е стегната, ударна, малко повече от 36 минути – нито тон повече, нито тон по-малко, както са се записвали концертните албуми в златните години на виниловата ера, и после – три пиеси от Страна А и три от Страна Б. Разбира се, този концерт не е правен, за да бъде издаден по-късно. Просто Иван Росенов е натиснал копчето на домашния касетофон на запис. И така до нас е достигнала тази аудиолента, която – мастерирана от Иван Шопов 34 години по-късно – излиза в лимитиран тираж за ценители по повод 60-годишнината на Теодосий Спасов и 75-годишнината на Огнян Видев.
Тук ще чуете навярно първите записани версии на „Гурбетчийският мохабет“ и „Бозаджията“ на Теодосий (официалните им студийни варианти са издадени едва две години по-късно, във втория му авторски албум „Пясъчното момиче“, с участието на „Акустична версия“); има и „Друсай, Гергино“ – песен, в чиито по-късни версии чуваме и гласа на Йълдъз Ибрахимова; има и един по-друг „Тракийски танц“, който тук точно тръгва… от Индия. Има и фламенко, и рокендрол, и онази особена припряност на китарата – запазена марка на Оги Видев, а се чува отчетливо и „магарешкият рев“ (в ниския регистър на кавала), с който Теодосий е известен по света и до днес. От този концерт въздухът трепти, а кожата настръхва. Чуваме го с нашите уши, но и някак с ушите на първите му трима слушатели, които отново заживяват с това издание. И сякаш няма значение дали е следобедът на века, или есенната привечер на десетилетието; сякаш никога не е имало Берлински стени, а Хималаите и Антарктида отдавна са в миналото, а не в бъдещето. Затова не наричаме този концертен запис „документален“, а „игрален“ – защото е и през 1987, и в днешните не по-малко интересни времена…
Какъв беше духът на свирене в ония години?
Ние обичахме да свирим така, че да не се задържаме прекалено много в едно усещане, а да сменяме движението, посоката и да отнасяме публиката в един духовен, емоционален слалом. Тогава музиката предлагаше точно такива форми на изненада. И тук, в тоя запис, се вижда точно това – много компактно, много категорично… Не е брадато, както се казва на жаргон в музиката, не отегчава, дори ми се струва – днес, след толкова време – че прекалено амбициозна е била тая наша музика.
Е, няма как да върнете нещата назад и да я изсвирите по-неамбициозно…
Няма как да вкараш в електронната музика точно тоя маниер на свирене. Някакъв малък пасаж може да влезе, но нещата се движат в друг вкус. И е хубаво да съм адекватен на новите времена и да правя музика, с която мога да споделя нещо от своите духовни открития от различни години.
През юни се връщате на сцена и с проекта Infusion с Иван Шопов. А паралелно с това през пандемичния период сътворихте и няколко нови музикални произведения на „Ейбълтън“. Можем ли да кажем, че бавно, но уверено навлизате в дебрите на дигитално продуцираната музика?
Да, Иван Шопов е моят гуру учител в електронната музика и това произведение е „домашната работа“, която той ми зададе. За наше голямо щастие станахме свидетели на тази технологична революция, която се отрази навсякъде. Ето, онзи ден гледах снимки от Марс, а „Ейбълтън“ е програма, която може да помогне на един кавалджия така, че музиката му да прозвучи като че ли е от Марс или от Рая, примерно…
Да се върнем обаче в дома на Катя Паскалева и Иван Росенов. От записа струи свобода. Все едно, че сте в Любляна или в Ню Йорк, а не в България през 80-те, от която имам и хубави детски спомени, но някак сиви…
… или във Варшава, може би защото Полша и досега според мен държи първенството по джаз. Тази школа, характерна за Краков и за Варшава, още тогава беше много напред, изпреварила времето си. И ние имахме достъп до тяхната сцена, имахме обмен – те пристигаха в България, оставаха по няколко дни – Збигнев Намисловски, примерно, с когото Весо Червения (Веселин Николов) се познаваше още от времето, когато е следвал в Полша. Ние тогава по фестивалите жадно вдишвахме въздуха на пристигащите от Америка музиканти и всяка такава среща за нас беше събитие, което ни държеше много дълго. Но пък с музикантите от страните от социалистическия лагер, както се наричаха тогава, си общувахме като с хора с една и съща съдба, много неща ни свързваха. И бяхме адекватни на това, което ставаше в джаза в Европа тогава. Също така 80-те години вкараха доста информация, издания. Аз например получавах всичко ново, което излизаше на Запад. Тома Спространов ми даваше непрекъснато да си записвам касети. Бяхме в крак с времето. И свободата, жаждата тогава… Като че ли ми се ще и днес да изпитвам тая илюзия по Запада, защото по социалистическия начин тя сякаш беше по-сладка, отколкото действителното общуване със Запада.
Всички участници в това камерно музикално събитие, което много скоро ще видим и като плоча, са с десетина-петнайсет години по-възрастни от вас. Вие сте всъщност младеж на… 26, нали? Ама още тогава знаете някои „магарии“ на кавала, дето никой в музиката не ги е правил преди…
Аз им благодаря много за това, че са ме харесвали и са таили надежди за мен и са ми помагали. Ако някой каже, че сам се е създал, това би било голяма глупост. Човек се създава между сродни души, между хора, които го обичат и подкрепят… Може би те също са се провокирали от мен, от присъствието на този млад човек, който тогава не стъпваше на земята, а летеше, фантазираше и правеше причудливи неща, които преди това не са се случвали. И всичко това е важно… атмосферата, средата, в която човек живее, неговите учители, близки, приятели, по-големите, които винаги са по-опитни. Те трябва да те научат на нещо, да ти спестят пътищата на лутане… А колкото до „магарешкото реване“ на кавала, дори днес има хора, утвърдени в изкуството на кавала, които го ненавиждат, дразни ги…
Как е направен записът на концерта и кога го открихте?
Касетофонът е бил на някакво шкафче, наблизо. Даже не знаех, че има запис, бях много изненадан, когато Иван Росенов ми даде касетката няколко години преди да почине. Тогава записи се правеха по тоя начин – особено по сватбите: гора от касетофони, вдигнати срещу оркестъра, записваха и после касетите се размножаваха и заливаха пазара или пък си ги разменяхме за информация.
Тоест касетофонът е бил айфонът на ония времена.
Абсолютно. А касетките и плочите бяха основните носители на музиката. Дисковете се появиха по-късно. Та затова ще издам този запис на плоча. Имам намерение по-нататък да издам и една плоча на „Джаз линия“, защото тогава ми беше мечта да направим плоча с групата, а нямахме възможност.
Със студийни записи или с някой такъв концерт от 80-те, който никой още не е слушал?
Още не съм решил. В БНР имаме много хубави неща – може и от тях, но може и от концерти, защото там се чува и публиката и я има атмосферата на фестивалите от онова време. Мисля, че имам записи от Сопотския джаз фестивал. Може и смесено да бъде…
Този концерт наистина пренася слушателя във времето. И ние го чуваме не само с нашите уши, но и с ушите на тогавашната публика, на трима творци, които вече не са сред нас, но пък сякаш тоя запис ги съживява.
Да, като фотографията. И затова в оформлението на плочата ще има фотографии на всички участници в това… събитие, което според мен не е толкова малко като събитие. Все едно сме изстреляли ракета от Байконур… духовна ракета, да речем. И тя е заминала някъде. Всички сме се възхищавали – и ние, свирейки, и публиката ни от тези невероятни личности – Катя Паскалева, Иван Росенов и Антон Горчев. За мен всъщност е по-важно да се покаже присъствието на личности по онова време. През 80-те години имаше много ярки личности. И през 70-те е имало. Личностите винаги са били движещата сила, а не професионалистите, занаятчиите или самодейците. И ето че дойде ХХI в. и не виждаме много личности в съвремието. Ето, гледаме риалити програми и там… няма личности.
Има знаменитости, така да се каже.
Има огромна разлика между личности и знаменитости. А по онова време, през 80-те години, имахме шанса всеки да стои здраво зад своята идея, зад своята кауза. Тогава, през 80-те, може би жаждата да се изявиш, да направиш впечатление на света, на Америка, където е роден джазът, ни е тласкала много мощно и ни е карала да правим рационализации спрямо нашите дадености – спрямо нашия фолклор или спрямо личните ни впечатления; тласкала ни е да търсим сходните параметри там, където са се припокривали западната и българската култура. Хубавото по онова време беше, че хората на изкуството, всички отдадени на културата, общувахме много помежду си. Тогава правехме много турнета, в 10 града един след друг, а във всеки имаше клуб на художествената интелигенция или на дейците на културата и след концерта всички се събираха там и започваха много интересни разговори и джем сешъни, всеки споделяше своите открития. Това ни зареждаше тогава и ни даваше надежда, че най-после светът ще стане един – цял, общ, без граници и без ограничения…
Теодосий Спасов, наричан още „кавалджия номер едно на планетата“, е роден на 4 март 1961 г. в Исперих. През дългия си творчески път, през който утвърждава българския кавал като равноправен инструмент в джаза и съвременната музика, е свирил заедно с легенди като Трилок Гурту, „Орегон“, Раби Абу-Халил, Влатко Стефановски, Били Кобъм, Ибрахим Маалуф и др. Носител на внушителен брой национални и международни признания – от Наградата на Международната академия за изкуства в Париж (1996) до връчената му съвсем наскоро Награда на София (на 25-ия международен София Филм Фест). Тази година честваме 60-ия му юбилей.
Огнян Видев е роден на 4 февруари 1946 г. в Пловдив. Важна част от кариерата му през 70-те и 80-те е с легендарната формация „Бели, зелени, червени“ на Веселин Николов, с която свири на фестивала в Рино, Невада (1976), и на още редица международни джаз форуми в Полша, Чехословакия, Индия, Германия, Румъния и др. Изключително самобитен като китарист – едновременно владеещ до съвършенство езика на Джанго Райнхард и Уес Монтгомъри, но оставащ донякъде и ъндърграунд „рокендрол“ герой, повлиял на не един или двама пловдивски китаристи. Историята му е разказана по особено поетичен начин във филма „Дъждовен ден“ на Андрей Чертов. Тази година честваме 75-ия му юбилей.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук