Графити в града
След завоюването на софийския център дойде време и на „обособените територии“, както навярно е ставало и в другите големи градове на страната. Не знам защо, но някъде през 1995 г. столичната „Зона Б-5“ бе напълно обособена като независима „фасадна сцена“. Тогава се обявиха и първите „райтъри“, които подписваха „парчетата“ си. Независимо че още бе „забранено“, всичко бе „разрешено“. Имаше и „вандализъм“, разбира се, съсипваха се исторически фасади, не бяха малко и – нека си го признаем – откровените глупости и цинизми.
Ала такъв бе духът на времето тогава – „време на радикализация“. Спомням си и как моят приятел – непрежалимият двигател на авангарда Руен Руенов – бе силно обезпокоен, че ние пак и безнадеждно „изоставаме“. Кой да знае тогава, че „графити вълната“ в София „закъснява“ само с двайсетина години след тази в Ню Йорк. В началото на 70-те „райтърът“ ТАКI 183 започва системно да подписва куриерските си маршрути в метрото, през 1973 г. „Ню Йорк Мегазин“ излиза за първи път на корицата си с градски графити, а чак десетилетие след това се обособяват „графити зоните“ в Париж или Рим. Интересно е, че и първите глоби и „графити почиствания“ на градските пространства в България приблизително отговарят по време на антиграфити разпоредбите на Руди Джулиани в Ню Йорк.
Последвалата комерсиализация на графитите и окончателната им „легализация“ от попкултурата изцяло промениха нещата. Днес „графитите“ са повече от cool. Още през 2001 г. компютърният гигант IBM използва за най-мащабната си рекламна си кампания „райтъри“ от Чикаго и Сан Франциско, които със спрейове рисуват сърца и пингвини (пингвинът е талисманът на Linux). Да не говорим за днешния интерес към композициите на Банкси, чиито цени са вече космически и всяка тяхна поява се дебне стръвно от богатите световни колекционери.
Ето защо, посвещавайки този свой брой на „графитите“, ние всъщност обръщаме поглед към „тънката кожа на града“ (по определението на Георги Тенев), за да видим какво ново има на уличната сцена, където, щом търсиш, намираш. От пръв поглед се вижда, че „политическото изкуство“ възкръсна след протестите от лятото на 2020 г. и последвалото полицейско насилие. Доказателство за което е и появата на един Христос, влачен от полицаи от ГДБОП (на ъгъла на ул. „6 септември“ и ул. „Иван Вазов“), или целуващите се фигури на Бойко Борисов и Слави Трифонов (по ул. „Ангел Кънчев“) по подобие на оригиналите на Брежнев и Хонекер върху отломките на Берлинската стена.
Изобщо живеем във време на „обща мономитология“, както твърди немският философ Петер Слотердайк в интервю, което може да прочетете в броя. И той се пита съзнаваме ли, че Европа е един полимитичен комплекс, тъй като дори да ѝ липсват герои и полубогове, чудовищата са наблизо. Защото „какво е хидрата с девет глави пред чудовището от Брюксел, чиито двадесет и седем глави спорят едни с други и си напъват мозъка как да постъпят с многото хора, които вярват в нашия мит повече от нас самите – и дори смятат, че тук е много по-добре, отколкото навсякъде другаде“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук