Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Графити артистът Станислав Трифонов-Насимо пред Марта Монева

Какво означава Насимо?

Честно казано, името ми е плод на грешка. Първо се подписвах с Попай, но стана много популярно, а аз правех повече нелегални графити и се опитвах да се крия, затова реших да го сменя. Много харесвах един албум на Beastie Boys, Hello Nasty, и се прекръстих на Насти, но на Brain Damage Festival в Полша, където участвах, се подписах, използвайки Т на кирилица. Едно полско списание отрази работата със сбърканото ми име и приех това ново име, като добавих една гласна за звучност.

А как стигнахте до графитите?

Карах скейтборд и покрай него се запалих по графитите, но в един момент трябваше да решавам къде да влагам спестяванията си, не можех да си позволя и двете. Рисуването винаги ми е било на сърце, така се наложи да се лиша от скейта.

Какъв беше първият ви графит?

Skate or die (смее се). Ние не знаехме какво означава думата „графити“ и че правим графити. От скейтърските филми добихме представа, тогава информация нямаше, интернетът беше кът през 1995 г., не е като сега, да имаш навсякъде връзка и да знаеш какво се случва по света.

Вие сте от Търговище, колко време отне на града, докато промени отношението си към вашата работа?

Доста, може би 15–20 години. Едва в последните 7–8 години започнаха да ме оценяват и да ме търсят да правя работи легално, но аз ги разбирам, защото ние бяхме сериозна групичка вандали и правехме големи поразии. Драскахме всякакви глупости, повечето от нашата група не можеха да рисуват, а идваха да одраскат някъде.

Точно това исках да попитам, можем ли да се лишим от някои графити поради нарушени или просто несъществуващи естетически критерии, или всички те имат своята легитимация? Лично аз предпочитам да има естетическа компонента и в протеста. Когато някой желае да протестира срещу правото на собственост, е хубаво да може и да рисува.

Да, и аз съм на това мнение. И винаги ме свиваше сърцето, когато с моето crew (банда) излизаме и виждам, че някой драска върху естетически добре издържана сграда или пък върху някой паметник.

Един български изрисуван паметник все пак влезе в световната преса не много отдавна.

Да, но там актът беше добре обмислен. Аз съм за изкуството, което наистина е обмислено и с идея, а не самоцелно изпръскване с цел да задоволиш фалшивото си его. Много детско е.

Но самото графити движение е тръгнало от средите на деца и младежи, които нямат достъп до салонната култура – уроци по балет, пиано, рисуване.

Да, беше протест в самото начало, но нещата би трябвало да надскочат това детско начало.

При благоприятни обстоятелства графитите могат да се превърнат в инструмент за развитие на деца, особено на тези в неравностойно положение. Колко е важна тази социална страна според вас?

Виждал съм много хора, които се измъкнаха от „тинята“. Аз самият съм пример за такъв човек, бях в среда, където деградирахме със сериозна скорост, и самото изкуство ми помогна да изплувам и да надградя позитивно. Този ефект съм забелязал и върху други хора, които променят гледната си точка и виждат колко е отговорно да правиш изкуство, и то публично, в градска среда. Затова внимавам какви символи и образи използвам.

Защо отидохте да учите във Великотърновския университет и как гледаха в строгите академични среди на вас като графити артист? Въпреки че според мен крачката между църковните стенописи и поръчковата работа на един графити артист не е твърде голяма.

Наистина е малка крачката, аз съм правил храмови стенописи в Индия. Харесвам ведическата култура и традиция, пускат ме да работя на главните олтари в Маяпур.

А във ВТУ наистина не ни харесваха. Влязох едва при второто кандидатстване. Първата година направих няколко графита, започнаха да разбират кой ги прави и показаха строгост и недоволство, дори ме оставиха на поправка по рисуване. Показаха ми, че този път, по който съм тръгнал, не е правилният, а трябва да вървя в традиционния класически коловоз. Тогава не оценявах много това, което правеха там. Но пък градът ме срещна с много интересни хора, запознах се с Ендо, един от първите рапъри в България. С него направихме собствено crew, към нас се присъединиха още хора от факултета, които с моя помощ влязоха в графити културата и съответно взе да расте броят на графитите във факултета. Симпатията към нас намаля рязко. Завършихме малко на фантазия, взехме обаче някак държавния изпит.

Предполагам обаче, че и полезни знания и умения сте получили в университета?

Да, а и от самите колеги много научих. Впоследствие започнах да оценявам това, което съм изгубил, когато не съм посещавал съвестно занятията си. През 2014 г. се върнах отново във ВТУ, отидох при декана и помолих да ме извини за глупостите, които съм правил, и ако е възможно да ме приеме поне за един месец, да ми даде напътствия как да наваксам. Отново бях започнал да изучавам анатомия, основи на живописта, защото усетих сериозни пропуски в знанията си. Деканът ме прие, един месец бях плътно във факултета и рисувах от сутрин до вечер, тогава взех много повече от университета, отколкото докато бях студент там. Яд ме е на мен самия за тези пропуски.

Младежка грешка.

Да, повече обръщах внимание на купоните като студент. После ходих и на уроци по живопис при едни американски учители в Белгия, при проф. Узунов и при други хора, които съм приел за авторитети. Смятам, че дори да правиш графити, а и каквото и да е изкуство, ако нямаш добра основа, си осъден на посредственост. А пазарът е залят от посредствено изкуство. И така прекарах няколко години отново да изучавам основни дисциплини. Имам още много да уча.

Според една ваша дефиниция за добър артист са необходими 20 години, в коя година на непрестанен труд и практика се намирате?

Сещам се за Реноар, той в последните дни от живота си казва: „Чак сега започвам да разбирам нещо от живописта“. Аз от 1995 г. насам винаги съм се стремял да се развивам, но може би от 2009 г., когато отидох в Канада, се улових, че съм на много ниско ниво, защото тогава видях по-широка сцена и ми стана ясно, че имам още доста боя да изхабя. От малък се уча, а последната ми изложба беше озаглавена Life is a study („Животът е училище“). Всеки ден, всяка минута трябва да използваме, за да надграждаме. И сега, докато ги правя тези силози в Сливен, ми се иска да имам поне още два месеца, защото виждам колко много може да се постигне.

Използвате едно собствено понятие Fine Graff Art, какво го наложи?

То изникна, защото имам влечение и към графити и стрийткултурата, и към класическото изкуство. Понеже естествено ги съчетавам в работата си, това понятие ми се стори уместно.

Съществува ли за вас разделителна линия между легално и нелегално улично изкуство?

Повечето големи имена, на които цял свят се възхищава, да не кажа всички, са тръгнали от нелегално изкуство.

Вие имали ли сте проблеми с властите?

Разбира се. Не вярвам да съществува човек, занимаващ се с графити, който да не е имал проблеми с властите. Имало е преследвания, стрелби, спане по управленията, глоби.

Кой ви помага в работата?

Винаги съм имал помощници с различните crew-та – LBC, DNK, Fine Art Factory с Деян Минчев и т.н. Све в момента е неразделен с екипа ми, Котк помогна за силозите в Сливен.

Кои общини са благоразположени към вас?

Софийската община най-вече ни подкрепя и явно показва, че харесва работата ни.

Как изглежда софийската графити сцена?

Доста е шарено, има голямо разнообразие от стилове и артисти. За мен това е изумително – за такава малка страна имаме голям брой качествени артисти, на различно ниво и в различни стилове. Имаме поне 5–6 сериозни души на сцената.

Защо ви беше толкова труден образът на Дядо Добри?

Самата личност на този човек е много впечатляваща и духовно извисена и е по-трудна работата с такива духовни хора.

Смятате ли, че има място за повече исторически героини по калканите на сградите? Защо никой не поръчва портрети на Сирма войвода и Райна Княгиня?

И мен ме интересува защо циклим върху едни и същи. Някои образи, предполагам, по политически причини не стигат до калканите. Никой не ми е поръчвал исторически женски образи.

Разбирам, а кои жени бихте изобразили, ако изборът е ваш?

Трябва да помисля, може би Баба Тонка Обретенова или наистина Райна Княгиня, също и Гергана от „Изворът на Белоногата“, макар и да не е реален персонаж. А има и много нови, живи герои, които никой не поръчва да бъдат изобразени. Когато поисках да направя Дядо Добри, той беше жив. Исках да покажа, че тези хора са сред нас.

Коя ваша работа намирате контекстуално особено добре разположена?

„Прегръдката“, защото е в центъра на София, на едно блокче, което изглежда като прегърнато от още хиляда по-големи блокчета. Тази на пазара на кв. „Хаджи Димитър“ с момиченцето, което е живяло в този блок, там тематизирам какво се случва с децата, как те страдат, след като семейството им се разпадне. Това е много наболяла тема.

Какви международни връзки поддържате?

Много вълнуващо беше едно ходене до Германия. С колегата Естео бяхме поканени на фестивала MOS („Среща на стиловете“, б.р.) във Висбаден, но се бях объркал и купих самолетни билети за грешна дата. Отидохме на летището и се оказа, че не можем да летим, а фестивалът започва на следващия ден. Искахме да отидем на всяка цена. Тръгнахме с колата, която само няколко дни по-рано беше потънала наполовина в едно наводнение и не беше изсъхнала. Електрониката ѝ даваше много грешки, въздушната възглавница изскочи, докато чаках на един светофар, спираха ни 15 пъти полицаи, но след много перипетии стигнахме. Господ беше с нас.

Кой помогна за трите български издания на международния графити фестивал?

МOS в България го направихме аз и едно момче, Коко. С него държахме един от първите графити магазини тук. Правихме го две години, много ъндърграунд, като след това се включи и Ясен Гешев, с когото организирахме последното издание в България.

С кои колеги сте особено свързан?

В различни етапи от живота си съм се чувствал свързван с различни хора – от България в началото най-вече с Естео. От чуждестранните артисти – със Sainer, Bezt, Aryz, напоследък със Sebas Velasco.

А българската графити сцена добре ли е свързана с международната?

Не, напоследък като че ли световната сцена игнорира българската. По едно време, между 2003 и 2010 г., се чуваше повече за България. В никакъв случай не смятам, че нивото тук е паднало, напротив. Отдавам го на етап в развитието. Понякога пътуването е много трудно, мен са ме канили за участия в САЩ, но като разберат колко е сложно с визите и пътуването, се отказват.

Един интересен проект, който вълнува голяма част от обществото, е този за детска болница в София. Имате ли конкретни планове?

По принцип от общината са ме поканили да работя по този проект, но още няма нищо конкретно.

Какво правите в Сливен в момента?

Работя по един голям проект, рисувам силози на „Домейн Бояр“, в които се съхранява виното. Трябва да оформя цялата им предна част откъм пътя, площта е голяма – 11 силоза, по 10-ина метра високи и 8 метра широки. От 40 дни работя нонстоп и имам работа за около още седмица.

Следващият голям проект какъв е?

Предстоят фасадите на няколко училища, които трябва да изрисувам, и след това вероятно тук, в Сливен, ще имам още няколко проекта. Хората много харесват това, което правим, и започнаха да отправят запитвания.

Станислав Трифонов-Насимо е български графити пионер. Роден е през 1979 г. в Търговище. Завършил е специалността „Изящни изкуства“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 2003 г. Насимо е един от най-активните стенописни художници в България и Югоизточна Европа, а работите му се намират в много страни в света. Има десетки солови изложби и участия в групови със студийното си изкуство. Съорганизатор е на българските издания на световния графити фестивал Meeting of Styles. През 2016 г. е бил номиниран за „Будител на годината“ от БНТ и „ФМ+ Радио“.