Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Някои приказваха шепнешком, че се казвала Ася, други, също шепнешком, се хвалеха, че са я виждали да слиза от автомобил S класа. Била висока и пухкава; додето поглед стига, всичко било нейно – магазините по главната, леярната, шивашкият цех, въздухът. Ася.
 

В квартал „Юг“ сградите са нагъсто, като любов в роман, човек вижда от прозореца на кухнята си какво готви съседката. Между блок 36 и 37 се появи дребен на ръст младеж. Той набра някакъв номер на телефона си. След двайсет секунди при него дотича запъхтян индивид, не човек – катедрала; изпод ръкавите на фланелката му извираше лава от мускули. Тихо, делово подобният на гълъб човек започна да налага катедралата. Гигантът не се предпазваше. Дребните юмруци нашариха скулите му. Съскаха. По устата на гълъба се появи пяна.

– Наведи се – нареди той. – Не те стигам.

Дългият падна на колене. Само веднъж се дръпна – миг преди кокалчетата на гълъба да потънат в окото му.

– Падни по-ниско! – сега юмрукът попадна в целта.

Юни, най-надменният месец, украси с локви квартала. Терасите на осеметажните блокове натежаха от хора. В този край на родината се пиеше. Народът не желаеше телевизия, дотук му беше дошло от сериали, захар и любов. Искаше зрелища.

– Бий! – викна насърчително един балкон. Отсреща някой свирна. По прозорците на остъклените тераси се лепнаха десетки заинтригувани носове.

Една стара жена, която метеше пред плод-зеленчука за шейсет лева на месец, докрета до стълкновението. Беше сбръчкана, мършава.

– Успокойте се, деца – поде тя, но усети, че едва ли ще настане мир. – Ей, момче, виж какъв си голям. Кажи му да спре да те бъхти.

Заваля. Мъжът гълъб очевидно не обичаше дъжда. Без да се обръща към старата тенекия, нареди:

– Изчезвай, бабичке.

– Бабичкее!– ревна балкон от втория етаж. – Кой ще търка петната пред входа, ако те просне долу?

В тези блокове всеки беше специалист по бойни изкуства. Метачката зарови поглед в чорапите си, черните ѝ галоши се помъкнаха – куцук-куцук – към пейката.         Хората по остъклените тераси наблюдаваха. Мнозина бяха вдигнали телефони – вероятно правеха клипчета или залагаха къде ще попадне обувката на гълъба при следващия му опит.

Юни, месец със сприхав нрав, реши да покаже кой командва тук. По разбитата улица край блок 36, сгърчена под паркираните коли – бъдещи купчини ръжда, се появи жена. Коса, боядисана с вкус в цвят на старо злато. Всички жилетки в квартала се боядисваха в нюанс старо злато, но злато нямаше, имаше старост. „Тази пихтия какво дири тука?“ – ядоса се балкон от осмия етаж.

Оказа се, че не е пихтия.

Дамата приближи до ръкопашния бой.

Вдигна ръка. Гълъбът застина на място. Закашля. Плю. Въздухът завря.

– Госпожо – изпя задавено мъничката птица.     

Жената не го погледна.

Тя докосна фланелката, изопната от безкрайните рамене на исполина. Потъна във вулкана на мускулите под късите мокри ръкави.

– След десет минути го искам – нареди дамата. – Парфюмиран.

 Гълъбът трепна. Светкавично извади – никой не може да предположи къде гълъбите крият пликчето си с влажни кърпички. Изящните му пръсти попиха кръв и пот от бузите и се заеха с очния контур, където преди минути бе вибрирал юмрук.

– Падни долу – нареди старото злато.

Гълъбът светкавично се сгъна.

Ноктите на дамата бяха от пламък. Одрасканото причиняваше болка. Зарастваше бавно дори при гълъби.

Терасите опустяха.

Госпожа Ася!

Приказваха, но това бе по-скоро зловреден слух – който не уважава госпожа Ася, на другата сутрин се събужда в костюм от дърво.

– Боже, къде си. Ела да ни видиш – помоли се старата метачка и прекръсти избелялата си синя престилка. – Сами се навеждаме да сме им удобни да ни бият, Господи.

Старото злато в косите на госпожа Ася засия. Хигиенистки и техните брътвежи не представляваха интерес за никого.