Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Елизабет Страут е една от най-интересните съвременни американски писателки. Дебютира относително късно, но за сметка на това успява да постигне мълниеносно признание и сред критиката, и сред читателите. Страут е както много награждавана (номинация за Международния Ман Букър, спечелени Пулицър, Ориндж…), така и много четена (често определят романите ѝ като национални бестселъри).

„Олив Китридж“ – едно от най-знаковите ѝ произведения – излиза през 2008 г. и е финалист за наградата на критиците в САЩ, печели Пулицър, както и наградата Банкарела в Италия. Българската публика, която едва сега се запознава с него, може би е гледала сериала по книгата с участието на Франсис Макдорманд. И така да е, появата на книгата на български благодарение на изд. „Кръг“ и Анелия Данилова е радостно събитие и е поредната компенсация на важна липса по отношение на стойностен писател, който спокойно може да бъде сравняван и като стил на писане, и като чувствителност с нобелистката Алис Мънро. Романът е необичаен, той е „роман от истории“, както го определя чуждата критика, или – нещо като циклизиран сборник с разкази, в който има устойчиви персонажи, като този на Олив. Тази техника на роман от истории е позната в съвременната литература например от „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл, но при Страут имаме по-голяма фрагментарност, по-малка самостоятелност на историите, затова и усещането за експеримент със структурата е по-силно.

Ясно е, че при такава техника едно от нещата с които се играе, е перспективата, гледната точка, през която се води повествованието. Така в романа се преплитат множество гласове и погледи и това задава не просто многоаспектното представяне на главната героиня, но и многоъгловото интерпретиране на света. Палитрата от гледни точки осигурява визия за пълнотата на света, пречупват се съществено и несъществено, сблъскват се добро и лошо, щедрост и егоизъм, топлота и студенина. Не е изненада, че романът е филмиран – структурата му е като на сериал, в който едни персонажи излизат на преден план, после изчезват за известно време, пак се появяват, но като цяло кръговратът на живота е в ход. Чрез тази игра на главни и второстепенни роли се представя и тънкият баланс между самотата и зависимостта от другите, признанието, че понякога именно те, другите, изкарват на повърхността пазени емоции, непризнати чувства, разкриват лицето под маската.

Самата Олив Китридж е продукт на чуждия поглед – уж самодостатъчна, тя е рязка, трудно приема другите, трудно харесва, никога не се извинява, вечно обвинява, а всъщност копнее да бъде обичана, разбрана и точно като всички има нужда от добра дума, споделена емоция, протегната ръка. Затова и негласният извод на героинята, който е като че ли едно от много съществените послания на романа, е, че трябва да се опитваме да разбираме другите, дори ако не можем да ги понасяме, защото никой не може без другия, а разностранните емоции, които този друг поражда, движат живота.

В духа на много съвременни скандинавски романи, и този се обръща към хора от третата възраст, за да покаже, че и на 70 желанията остават, копнежите са факт и търсенето на щастие и взаимност е точно толкова силно, колкото и при младежите. Точно затова книгата печели с трезвия си поглед към човешкото – нито идеализирано, нито възхвалявано, а някак подложено на дисекция. В това човешко има всичко и точно затова са толкова важни очите на другия – един вижда и запомня доброто, друг дребнавото, трети – някаква срамна ситуация. Но от всички тези парчета се ражда цялостният образ на въпросното човешко, което не претендира да е възвишено, но претендира за своето място под слънцето и правото на щастие, докато диша.