Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

С този латински израз Владимир Набоков завършва уводните думи към свое интервю за „Плейбой“ (1964 г.). Латински израз?! Тц, измислил го е; не значи нищо, само имитира. Много са тълкуванията за това Egreto, няма да прибавям още. Само ще кажа, че увенчаването му с удивителен знак подсказва категоричност, изричност, завършеност; нещо като индианското „Аз казах. Хау!“, което Карл Май изяснява във „Винету“ така: „Думата „хау“ е индианска и служи за подсилване и потвърждаване на казаното; означава нещо като амин, баста, така ще бъде, така ще стане, това е“. Тази еднозначност озадачава: Набоков е всичко друго, но не и еднозначен. Ако вземем предвид „латинския израз“ обаче, нещата се нареждат: използвайки го, руснакът, пишещ на английски, заявява правото си да измисля, да подвежда, да измамва и праща за зелен хайвер не само своите читатели, но и своите критици и тълкуватели. Удивителен ход, удивителна удивителна: с нейната еднозначност Владимир Владимирович заявява своята двузначност, тризначност, четиризначност… многозначност като писател; писател, който в своето писане никога не е докрай открит, винаги оставя нещо недоизречено, колебливо, подхлъзващо. И тъкмо то е най-набоковското у Набоков.

Има го това най-набоковско във всичките му книги, има го и в разказите. Подборка от тях, дело на Катерина Кокинова, излезе в два тома („Звуци и други истории“ и „Красавица и други истории“). Много от разказите представляват било прелюдия, било постлюдия към голямата страст и голямото майсторство на Набоков – романите. Или към мемоарите – „Памет, говори!“ и „Други брегове“, което особено се вижда в началните (без първия) разкази в „Красавица“. В „Звуци“ идеята е да се съберат „музикалните“ му творби, макар той самият да признава: „Аз нямам музикален слух и горчиво съжалявам за този свой недостатък. […] Открих достатъчно необичайна замяна на музиката с шахмата, по-точно, в съставянето на шахматни задачи“. Ала това съжаление ми се струва повече кокетно, отколкото вярно; трудно е да приемеш, че няма отношение към музиката човек, описал я така: „Вероятно музиката наближава края си. Когато се появят тези бурни, задъхващи се акорди, това значи, че е близо краят. Каква интересна дума: край. Нещо като крах и рай в едно. Облак прах, вест за крах“ („Музика“, с. 25). И ако с признанията си за музиката Владимир Владимирович ни удивява, то със сдвояванията на уж несдвоимости, с огледалните отблясъци и проблясъци на двойниците, обилни и в разказите, вече сме в познати набоковски води. Вярно, дълбоки са, но там сме плували. Например в третия разказ от „Звуци“, „Бахман“, за който Катерина Кокинова уточнява: „В една бележка Набоков отбелязва, че му казали за съществуването на пианист с някои от особеностите на измисления от него музикант, но в други отношения Бахман може да се отнесе към Лужин, шахматиста от „Защита Лужин“ (с. 285). Към Лужин според мен може да се отнесе – с известни уговорки, разбира се, и героят Лик от едноименния разказ („Красавица“, с. 299–325). Въпреки че репликата, с която завършва, сякаш би отивала повече на Хумберт Хумберт, литератора нимфетколюб от „Лолита“.

Тоест в творческия корпус на Набоков разказите не са самостойни, а обвързани. Изумително е как повтарят сюжети и мотиви и как в същото време всеки звучи посвоему – автентично, самостойно, оригинално. Повтарят се и героите – странни, особени, обречени, нещастни, неудачни; понякога даже извратени и психотични.

От тези повторения най патят журналистите – дезориентирани са да мислят, че и той, Набоков, е като своите герои. Владимир Владимирович ги срязва: „Вие, струва ми се, ме бъркате с Достоевски“.

Но дали пък толкова непоносимия му Достоевски не е имал предвид, когато ги е създавал? Лужин например… Или Цинцинат… За да го уязви post factum?

Egreto perambis doribus!