Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Дебати
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

20 10

Egreto perambis doribus!

От Митко Новков 0 коментара A+ A A-
Владимир Набоков, „Звуци и други истории“, превод Мария Хаджиева; „Красавица и други истории“, превод Владимир Монев и Мария Хаджиева, „Колибри“, 2020 – 2021 г.
 

С този латински израз Владимир Набоков завършва уводните думи към свое интервю за „Плейбой“ (1964 г.). Латински израз?! Тц, измислил го е; не значи нищо, само имитира. Много са тълкуванията за това Egreto, няма да прибавям още. Само ще кажа, че увенчаването му с удивителен знак подсказва категоричност, изричност, завършеност; нещо като индианското „Аз казах. Хау!“, което Карл Май изяснява във „Винету“ така: „Думата „хау“ е индианска и служи за подсилване и потвърждаване на казаното; означава нещо като амин, баста, така ще бъде, така ще стане, това е“. Тази еднозначност озадачава: Набоков е всичко друго, но не и еднозначен. Ако вземем предвид „латинския израз“ обаче, нещата се нареждат: използвайки го, руснакът, пишещ на английски, заявява правото си да измисля, да подвежда, да измамва и праща за зелен хайвер не само своите читатели, но и своите критици и тълкуватели. Удивителен ход, удивителна удивителна: с нейната еднозначност Владимир Владимирович заявява своята двузначност, тризначност, четиризначност… многозначност като писател; писател, който в своето писане никога не е докрай открит, винаги оставя нещо недоизречено, колебливо, подхлъзващо. И тъкмо то е най-набоковското у Набоков.

Има го това най-набоковско във всичките му книги, има го и в разказите. Подборка от тях, дело на Катерина Кокинова, излезе в два тома („Звуци и други истории“ и „Красавица и други истории“). Много от разказите представляват било прелюдия, било постлюдия към голямата страст и голямото майсторство на Набоков – романите. Или към мемоарите – „Памет, говори!“ и „Други брегове“, което особено се вижда в началните (без първия) разкази в „Красавица“. В „Звуци“ идеята е да се съберат „музикалните“ му творби, макар той самият да признава: „Аз нямам музикален слух и горчиво съжалявам за този свой недостатък. […] Открих достатъчно необичайна замяна на музиката с шахмата, по-точно, в съставянето на шахматни задачи“. Ала това съжаление ми се струва повече кокетно, отколкото вярно; трудно е да приемеш, че няма отношение към музиката човек, описал я така: „Вероятно музиката наближава края си. Когато се появят тези бурни, задъхващи се акорди, това значи, че е близо краят. Каква интересна дума: край. Нещо като крах и рай в едно. Облак прах, вест за крах“ („Музика“, с. 25). И ако с признанията си за музиката Владимир Владимирович ни удивява, то със сдвояванията на уж несдвоимости, с огледалните отблясъци и проблясъци на двойниците, обилни и в разказите, вече сме в познати набоковски води. Вярно, дълбоки са, но там сме плували. Например в третия разказ от „Звуци“, „Бахман“, за който Катерина Кокинова уточнява: „В една бележка Набоков отбелязва, че му казали за съществуването на пианист с някои от особеностите на измисления от него музикант, но в други отношения Бахман може да се отнесе към Лужин, шахматиста от „Защита Лужин“ (с. 285). Към Лужин според мен може да се отнесе – с известни уговорки, разбира се, и героят Лик от едноименния разказ („Красавица“, с. 299–325). Въпреки че репликата, с която завършва, сякаш би отивала повече на Хумберт Хумберт, литератора нимфетколюб от „Лолита“.

Тоест в творческия корпус на Набоков разказите не са самостойни, а обвързани. Изумително е как повтарят сюжети и мотиви и как в същото време всеки звучи посвоему – автентично, самостойно, оригинално. Повтарят се и героите – странни, особени, обречени, нещастни, неудачни; понякога даже извратени и психотични.

От тези повторения най патят журналистите – дезориентирани са да мислят, че и той, Набоков, е като своите герои. Владимир Владимирович ги срязва: „Вие, струва ми се, ме бъркате с Достоевски“.

Но дали пък толкова непоносимия му Достоевски не е имал предвид, когато ги е създавал? Лужин например… Или Цинцинат… За да го уязви post factum?

Egreto perambis doribus!

Споделете

Автор

Митко Новков

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Самуел Финци – И Бекет не може да разгадае Радичков
    29.03.2023
  • Литературата и големите въпроси
    29.03.2023
  • Спорът за „спасението“ и „оцеляването“. Разговор с Надеж Рагару
    29.03.2023
  • Праведниците сред нас
    29.03.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO