Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Да осъществиш раждането си, означава да живееш този непознат и получен живот, който може да те отведе до това да умреш в истината или да не свършиш в нея, без да разбереш нищо, но да живееш с живота.“ Слово на известния френски философ, изнесено пред петте академии във Франция в края на 2021 г.

Животът – ако не си правехме експерименти с него непрекъснато и във всичко, нямаше да говорим тук за него; и все пак, дори да знаем да говорим за него, знаем, че не сме в състояние да го мислим, още по-малко пък да го дефинираме. Отдавна биологията не търси живота в лабораториите, както ни уверяваше покойният наш събрат Франсоа Жакоб[1]. Ала и философията не се справя по-добре, въпреки че се позовава на живота понякога (както правят Аристотел, Хегел, Ницше или Бергсон), без да съумее да изгради точно и оперативно понятие за него. Мишел Анри[2], най-проницателният от новите „философи на живота“, но и най-радикалният, обяснява защо: животът не ни се явява в „бялата светлина“ в света на нещата, тъй като ни най-малко не произтича от общата феноменалност; той не се явява в явения свят на нещата, но ни въздейства, без да ни се явява. Животът си остава непосредствено достъпен за нас като в някаква нощ, в която нещо се долавя, без никога да се види.

Ето го парадокса: всички неща в света се откриват за нас като видими явления, защото живеем там, но животът, който прави всичко възможно, не ни се явява в същия този свят. В някакъв смисъл светът се разкрива в живота, но животът не се намира никъде в света. Животът не се разкрива дори в живите същества, защото не той конституира някое живо същество, нещо или биващо. В самото биващо, в живото същество се засвидетелства животът, но той не се проявява. Не бидейки нещо определено, животът, макар да е във всяко живо същество, не се вижда никъде. Всички ние сме имали опита – само Бог знае колко дълбоко това ни белязва – да видим или да докоснем току-що починало тяло, което само допреди миг е било още живо. Какво му липсва тогава, кое го отделя от живота? Кое отделя живия от неговия труп? Не му липсва нищо, нищо не е изчезнало: дори разпръсната или сведена до прах, органичната материя си остава още в света. Нищо не ѝ липсва освен един дъх. Нима животът е само дъх, полъх на вятъра? Ала този дъх, който не представлява сам по себе си нищо устойчиво, все пак не е нищо. Този дъх не е вятър, а дух, който духа, дето иска (Иоан. 3:8), който духа до сетния час в живота на живото същество.

Какво да кажем за духа? Не е нужно да търсим убежище в лесния спиритуализъм, за да приемем, че духът не се свежда до илюзия, защото само той удържа живото в реалността на живота, а неговото отсъствие кара всичко да се разсее като сън. Полъхът на духа, дъхът или духът – за него бихме могли да заявим без боязън, че той не принадлежи към света на обектите, нищо че този свят става жив само благодарение на него. Забравим ли за това същностно различие, тогава под името „живот“ започваме да обозначаваме само материалните условия на възможността или по-скоро на невъзможността – „животът“ като онова, което просто се съпротивлява на смъртта, според прочутата формула на Биша[3]. Ето защо често говорим за духа негативно, единствено чрез отсъствието му, все едно че той не грее в самата си неуловимост.

И все пак, дори да не улавяме какво е животът, той ни улавя. Както казахме, даже да не се разпознаваме в него, това не ни спестява безпокойството, че не го схващаме. Никой не говори и никой не се учудва от това, че е непостижим. Другояче казано, никой не говори, ако не е роден. И тук е вторият парадокс: никой не изпитва какво е да си роден, без да разбере, че не можеш да се родиш от себе си; нямаш съзнанието, че лично си живял раждането си, доколкото изведнъж си се озовал захвърлен в живота, в един живот, който винаги те е предхождал. Никой не се ражда от себе си, а чрез случайното си потекло произтича от предходен живот, който сам той не познава. Или, както го дефинира съвременният философ Клод Романо[4]: моето раждане не е изначално (аз не съм причина за себе си и нищо в мен не идва от мен самия), но не е ли то производно: не аз съм този, който определям произхода си; не съм помагал при раждането си (други са го извършили и подпомогнали, те са го констатирали и вписали в гражданския регистър); за което аз самият, пръкнал се по този начин, нямам никакъв спомен и ни най-малка представа. Изначално аз си оставам изключен от моя произход, откривам със закъснение самия себе си, собственото си начало, също толкова неуловимо, непредвидимо и непредставимо, каквото ще си остане и през целия ми живот, от появата ми до моята смърт.

Да живея, означава за мен, че аз не съм чрез себе си, когато се раждам. Да се родиш, предполага да не бъдеш чрез себе си, нито причина за себе си (подобна себичност или идеята за causa sui, причина за себе си, подобават само на Бог); става дума за събитие, което се случва без мен, без моето съзнание, без аз да знам нищо за него. Откривам себе си извън мен, идващ отдругаде, по-стар от себе си, по-съкровен, отколкото съм за себе си. Незапомнен за мен самия, спомен за събитие, което не се е състояло за мен, но което ме е направило жив. Да живееш, означава да изгубиш съзнание за раждането си, още от раждането си. Да живееш, означава да оцелееш при раждането си, да се стремиш цял живот към пренебрегнатите или пропилени възможности, сиреч да осъществиш в най-добрия случай онова, което позволява или обещава самото това неведомо раждане. Да осъществиш раждането си, означава да живееш този непознат и получен живот, който може да те отведе до това да умреш в истината или да не свършиш в нея, без да разбереш нищо, но да живееш с живота. Връщаме ли се тогава към раждането си, когато умираме?

Да не живея повече, не зависи от мен, както не зависи от мен и това да живея. Оттук и трудността да схванем самоубийството, което упорства в степента, в която бихме искали да го отречем. Защото – с изключение на извънредните случаи, където става дума за доброволна саможертва или където аз давам онова, което не ми принадлежи, на другия, когото ценя повече от себе си (както чудесно го обяснява Декарт) – как тогава да оправдая тази несправедливост към получения живот, слагайки край на онова, което сам никога не бих могъл да превърна в дело? С какво право мога да унищожа онова, което не ми принадлежи? Моята смърт не е повече моя, отколкото моето раждане. И всички фантасмагорични начинания да произвеждаме живота си като обект, сиреч да станем причина за себе си, целят дори не толкова постигането на безсмъртието, колкото правото на живот и смърт върху собствения ни живот. Ала щом не познавам и не виждам раждането си, следователно аз не знам днес какво бих познал или бих видял от моята смърт. Едното и другото идват като събития, които по дефиниция не мога нито да предвидя, нито да провокирам.

Поне това ми се струва ясно: никое живо същество нито се притежава, нито притежава живота си. Между неговото начало и неговия край, между времето и реалното време, тъкмо животът е този, който ни притежава, без ние никога да го притежаваме. Ето защо стигаме до заключението, че щом не го притежаваме, можем единствено да го върнем така, както ни е бил даден.

Даден, получен, но никога притежаван – така идва и си отива животът. Не мога да си го дам, защото ми е бил даден, и то даден другаде. Обитаваме това „другаде“, за известно време или като наше време, милостиво преотстъпено ни (според един израз на Хьолдерлин). Каквото и да е това „другаде“ (случайност, материя, родители, съдба или Бог, в случая няма значение), то не идва от мен, а аз идвам от него.

Какво означава това „даване“? Според общото разбиране един дар би могъл, поне по дефиниция, да бъде върнат. И все пак съществува изключение от тази „мързелива очевидност“: не можем да върнем живота. Не само защото не знаем откъде той идва наистина (нашите родители също са го получили и така нататък), а и защото той ни се дава безвъзвратно. Чрез родителите той стига до детето и те му го дават, но му го дават безвъзвратно: детето никога не ще върне на родителите си получения от тях живот. И ако на свой ред го даде някому, това ще е на ново дете, което също няма да му го върне, както и той някога не го е върнал на родителите си. Животът, който се дава, не се дава обратно на онзи, който ти го е дал. Детето никога не ще върне живота си на родителя, който ще умре.

Този безвъзвратен дар, неподлежащ на размяна, не се ли така изгубва? Не, защото всеки живот се дава на някой друг, различен от неговия дарител, на другия; животът се дава на другия, за да му се даде друг живот, абсолютно нов и встъпителен, който този друг ще даде на свой ред на някой друг, на другия, отново безвъзвратно. Животът се продължава, без да се връща на себе си. Той си забранява – въпреки риска да се изгуби – всяко връщане назад. Животът цели тъкмо забраната на връщането на себе си – вечното завръщане или временното завръщане. Онова, което осъжда вечното завръщане като ирационална фантазия, това е „дарът на изгубването“, или по-точно загубата на живот или за живот, изгубил своята полза. Ако явлението на живота неспирно отвежда към друг живот, различен от дадения, тогава времето не се сключва върху самото себе си, а се отваря във и за историята. Всяка историчност почива върху дара да изгубиш живота си. Нещо, което дефинира традицията: не чрез неизменчивостта на удържаното и овладяно притежание, а чрез неспирното повторение и предаване към другия на получения и отново даден живот. Така нищо дадено никога не се губи; губи се само онова, което се оказва недадено.

Тук вече съзираме връзката между живота и времето. Да съхраниш живота си е равнозначно на това да си въобразиш, че притежаваш настоящето. Ала, както знаем много добре след Аристотел и св. Августин, настоящето няма траене, тъй като всеки настоящ миг се дели до безкрайност, докато се стигне до онази неделима точка, която изчезва, явявайки се. Животът не се дава никога в илюзорното наличие на едно настояще, тъй като това дадено за нас настояще няма траенето на никакво настояще. Всъщност отсъствието на живот в настоящето ни препраща към най-съществения модус на настоящето; то се получава от незапомненото минало (моето раждане) и се дава като събитийно бъдеще (моята кончина). Автентичният смисъл на настоящето не произтича от промеждутъка между миналото и бъдещето, а от самото настояще, другояче казано, от онова, което се дава и от което се прави дар на другия. Този преход, това предаване или по-точно тази традиция на дара прави времето или се прави във времето, но именно тя освобождава илюзията за притежанието на някакъв устойчив миг от настоящето. Ето защо всеки, който иска да притежава живота си, се оказва в ситуацията на някой, който иска да притежава настоящия миг, който настоява тъй хубавият миг да не отминава. Който желае да притежава живота си, го губи.

Можем ли тогава да твърдим, че онзи, който губи живота си, го спасява? Без да навлизаме тук в друга логика, тази на теологията, имаща своите основания в мисленето, бихме могли да приведем един философски аргумент и така да напреднем в тази посока. Както видяхме, животът има продължение само доколкото води към друг живот, различен от предходния, сиреч, когато дава безвъзвратно живот на друг живот. Ето защо бихме могли да стигнем до заключението, че животът идва в модуса на преумножаването, и то чрез непрестанен изблик; и че напротив, опитаме ли се да го задържим в себе си, за да се върне той към себе си, опитаме ли се да го притежаваме като приход, тогава животът се губи и умира, както един извор пресъхва или някоя река потъва в почвата. Или животът идва в добавяне и никога не се връща при себе си, или той остава в себе си и умира за мен. Така бихме могли да преведем и препоръката на Монтен: „тълкувам винаги смъртта чрез живота“. Не става дума да тълкуваме – както спонтанно го правим – живота чрез смъртта (ние сме към смъртта, но не и за смъртта), доколкото смятаме, че можем да пренебрегнем добавянето на живота заради свеждането му до нищото; става дума да тълкуваме, изхождайки от живота, самата смърт, която не е нищо друго освен ограничен случай или задължителен миг от живота, а не осъществяване в нищото. Другояче казано, животът остава, прераствайки в друг живот, и като се дава, дава живот. В този смисъл евангелският парадокс – „Който е изгубил душата си [живота си], ще я [го] запази, а който е изгубил душата си [живота си], заради Мене, ще я [го] запази (Мат. 10:39) – почива върху иманентния закон на живота: „… защото който има, нему ще се даде и ще му се преумножи; а който няма, и това що има, ще му се отнеме“ (Мат. 13:12). Няма основание животът да се удостовери като невъзможен тъкмо защото той се ражда от невъзможното: от дара на живота, от живота като получен и отново възвърнат дар.

Този живот, който прекосяваме като традиция, идва отдругаде и ни отвежда другаде, към една традиция, която ни оживотворява и ни отвежда към нас самите, и без която не можем; ала ето че този факт, този безспорен дар, който сам ни открива свят, си остава невидим за нас. И все пак би трябвало да имаме досег до него, защото той идва дълбоко от нас, от най-съкровеното в нас. Как?

Явявайки се вътре в нас. Не само в смътния миг на нашето раждане, но също и във всеки неуловим миг от нашето оцеляване. Всъщност присъщо за живия е да насочва сетивността си към заобикалящото го, привилегия, която човекът споделя с животното: той усеща онова, което е наоколо, и го докосва. Нещата му въздействат, макар нищо да не подсказва в каква степен нещата, които изглеждат не-живи, биха могли да въздействат върху заобикалящото ги. Въпросът си остава открит, но това не изчерпва питането. Защото живото, и особено живият човек, усеща каквото усеща, но най-вече усеща какво го усеща (и го осъзнава). Защото, когато докосвам нещо инертно, това нещо не усеща, че аз го усещам, докато аз усещам как плътта ми го усеща, под въздействието съм на онова, което усещам, и безспорно аз усещам, че усещам. Няма усещане за друго нещо без усещане за себе си. Така всяко усещане за нещо се удвоява от усещането за болката или удоволствието. Това удвояване на усещането щеше да бъде невъзможно, ако плътта ми не се оставяше да бъде повлияна; и тази присъща усетливост на моята плът предхожда всяка чувствителност за външната вещ. Усетът за себе си, „само-въздействието“ (ако използвам основополагащото понятие на Мишел Анри), обосновава основанието за външно влияние. Защото аз не виждам нито моя живот, нито живота, както виждам нещата в света; но аз го изпитвам, изпитвайки себе си във всеки миг на изпитание пред вещта в света. Въздействието (на себе си чрез себе си) не се вижда, то не навлиза във видимия свят. И все пак, когато го изпитвам, аз изпитвам непосредствено мен самия и така експериментирам в живота си, с живота в мен. Животът не ме подтиква единствено да навляза невидимо във видимия свят, той ме кара да изпитвам невидимо, но безусловно самия себе си. Аз се мисля, но преди всичко се чувствам, следователно съществувам.

Превод от френски Тони Николов

Жан-Люк Марион (род. 1946 г.) е френски философ и теолог. Почетен професор на Сорбоната и на Чикагския университет. Практикуващ католик, член на Папската комисия за култура. От 2008 г. е член на Френската академия. Ученик на Жак Дерида, Жан-Люк Марион получава световна известност с изследванията си върху картезианството и феноменологията: „Относно сивата онтология на Декарт. Картезианската наука и аристотелисткото знание в „Правила за ръководството на ума“ (1975), „Относно бялата теология на Декарт. Аналогия, творение на вечните истини, основание“ (1981), „Относно метафизическата призма на Декарт. Конституция и граници на картезианската онто-тео-логия“ (1981). Автор на книгите: „Бог без битие“ (1982), „Вместо себе си: приближаване до св. Августин“ (2008), „Курбе и живописта на окото“ (2014), „Другаде, откровението“ (2020), „Дадени думи. Четиридесет разговора“ (2021).