Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

На билото

Сто кози стъпала. И от върха съзирам децата си, разпръснати от тичане. Безгрижният балон на въздуха ги носи и в багрите на пашата потъват.

– Не тичайте!

А тичат, тичат те: активни точки в тази нажежена от ярки стръкове пламтяща ведрост. Потъват и изникват мигновено. И от сърцето ми изтича силата на вездесъщ стратег и покровител.

А пеперудата на пашата пулсира и афишира цветния си призив...

– Вериги-предразсъдъци, паднете! Освобождавам ви, порядки-стражи! Ръце, преобразете се в мига!

И гоня сянката си на Икар върху ликуващата митология на билото, отекнала в цъфтене. Крещя безгрижно:

– Тичайте!

А те бръмчат, моторизирани, безстрашни с бъдещи лица, вълшебно зорки.

чак за смриките се хваща...

Жена в полето

Проблясват образите на деня... И тя в скокливи ъгълчета-зрение лови движенията и дъха на собствения си живот в полето: проглеждащи от петънца-небе шубраци, хрущящи тътени на грапава земя под удар и лъщене на мотика. Привичен жест, отпъждащ дотегливо искра на бръмбар. Шарен здрач в очите и браздулица пот по шията като протекъл улей. И мигновеното съзиране на стая, с облакътена сянка на прозорец върху маса и фруктиера от сияещо стъкло на масата, поела като в шепа сочна круша с наивно клонче и разнежен лист...

Вали…

и къщата от крехки шепоти се оживява. С тънички отблясъци нещата означават своя ред, значение и място. Притъмнява. И между мен и тях е пустота. Туп-туп, туп-туп... дъждът! Все още има нещо, което настоява, уточнява... Духът ми се възражда. Ненадейно прозира нежна светлина, пълзи и с изтънени трепети оформя значението, мястото, реда – очарованието на нещата. Сетивата на крехкото Възраждане принадлежат...

Асоциативен пейзаж

Запуснати къшли със застояла смрад върху одрано хълмче като струпей. Парцален бит. Слънчасала мизерия. Кълбо мухи. Озъбен конски череп – ожесточена крепост на кипящи мравки...

И като луд по сипея се втурвам. През изстрели на храсти... Боже Господи, как отвращението от съдбата на похабения живот ме гони! И тичайки... разбъркано у мен се блъскат разкривените руини на купища злословия и корист – кошмари в изтощената ми кръв, останки от горчивото ми време...

Нима и те са мит на Пустотата? Друг вид парцален бит с кипящи мравки?

Одрипавял, изгризан, сякаш скърцащ, като от гроб изскочил – тичам, тичам и моят дъх внезапно ме настига. И жадно хапя въздуха... Жужи като пчела невинното небе…

Лисица

Я! Лисица! В треперящия пъстър въздух, в пътечката като ключе открехнала тревите, пристъпва, като антена мести дишащата си муцуна и трепета по трепетите умножава...

Я, с колко много с хиксове си служи! Я, с колко неизвестни! И бас държа, че първа е изпробвала космическите дупки! Че тя Бермудския триъгълник е съчинила!

Лисица. Я! И истинска! И бърза пак в копривите с прежурящото слънце към трепетните къщички на махалата...

И ей сега природата ще закрещи! Безбройни непредвидени инстинкти в предвидените стъпки на лисицата ще проечат. Природата... тъй съответна с нас, стъписана в атракцията на лисица, объркана, но винаги готова за лисица...

Страх

Все същите звезди – прохладни зарева със сватбен блясък, които в дълги погледи обземам и както винаги оставам ТАМ!

А ТУК са вечерните ми устои. Затаено броят звънчета спящите кошари. Страхът ми в заключените къщи се прокрадва да проследи отдъхването на нещата, лицата, мислите... Така! Сега на пръсти да премина покрай камъка, под който злото спи...

Контрасти

Изпъстрен от бъбриви светлинки е дворът... Очите ми накъсано ловят отблясъци на слънчеви треви с едва догатнат полъх, подхвърлена нехайно в небитието на цветята детска топка и стол, божествено облегнат върху светлината на деня...

Междувременно транзисторът натрупва информации и звуците на думите замерват дърветата с откликващи еха. Жестоко звучно бдение, в което неволно тялото се скупчва, а слухът остава остър и тъждествен...

И изведнъж светът задъхано се втурва в дълбоките пространства на душата ми, копирайки в обезумели фотоси настръхналите си страдания: призраци на разрушени градове, тресавища на резки земетръси, пейзажи на отровени морета, потопи на банални наводнения и... Господи!

Нима това стои зад думите, които обхождат зоркостта на тоя двор, природните му тържества, духа му с отсенки на човешка добродетел?

Очите ми накъсано ловят отблясъци и затаено вярват.

Въпреки страха! Въпреки-въпреки....

Нагоре

Към сфинксовете на скалите, спрели с праобразите на света в лъчистия, задъхан август... Къдрици от здравец, а после мъх и лишеи... Нагоре, където дремят в стъклени видения с просветващи и сънни зарева космическите гънки на земята... И живи развълнувани звънчета на подивял, напрегнат слух, и ум, освободен от предразсъдъци на думи, ме водят по оскъдни стъпала, тъй крехки и опасни...

И усещам в нестройността на поривите си товара на насъбраното от векове у мен! Туй преповторено и тежко, и могъщо видение и бреме на съдбата, което плътната цивилизация по пътя си ни определя...

Как сме тежки и как тежи от уникати и съдби земята, и как пълзи обремененото ми тяло от остро любопитство да узнае пейзажа на душата си – веднъж поне...