37 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Карикатурата и свободата. Разговор с Чавдар Николов
24.01
2022
Началото на карикатурата е още през XVI век! Първата формулировка за карикатура е на Анибал Карачи. Той казва, че пътят на карикатуриста, както и на художника, е да покаже истината. Единият го прави с перфектна визуализация, другият – с перфектна деформация. Отначало карикатурата е игра на изкуство заради самото изкуство. Игра в ателиетата – желание да се пошегуваш, да покажеш, че някой има голям нос. Традицията на класическата политическа карикатура възниква по-късно и тя е пряко свързана с възможностите на печата. Големият бум настъпва, когато литографията навлиза в отпечатването на вестниците. Това е средата на XIX в. Но още преди това на сцената излизат британците, които отварят широко вратата за политическата карикатура. В началото е Джеймс Гилрей (1757–1815), който рисува Наполеон неистово, постоянно и безпощадно. Има едно свидетелство от французин, посетил по онова време Лондон, който вижда огромно струпване на много хора и си мисли, че раздават храна на бедни. Каква била изненадата му, когато разбира, че те си купуват „пресни“ гравюри на Гилрей, сиреч карикатури на Наполеон. [...]
Хванали Езоп за брадата. Разговор с Генчо Симеонов
24.01
2022
Не чета нещо специално, не търся съвет от някого, който да ми помага. Вътре в мен ври нещо и хоп, изскача, без да го знам как. И става карикатура. Повечето от карикатурите ми се раждаха, без да съм ги търсил. Появяват се, както се появяват пилетата. Квачката ги снася, топли ги, мъти ги… И готово. Докато имам колеги, които се вдъхновяват от други хора на изкуството, учат се от тях, заимстват. Не съм заимствал от никого. От началото до края. Търсил съм си моя хумор, който като че ли е по-бамбашка. [...]
Жадуващият непознаваемото. Разговор с Росица Ташева
21.12
2021
Това, че са го свързвали с един-единствен негов роман, вероятно го е вбесявало, защото е омаловажавало другите му произведения, защото е било етикет, лепнат и върху творчеството му, и върху него самия. Флобер със сигурност не е искал да бъде само Мадам Бовари. Което не означава, че не е ценял тази своя творба, която го е направила известен и ценен. А за фразата „Мадам Бовари, това съм аз“ – не е категорично доказано, че някога я е казал. Но да приемем, че я е казал. Срещала съм едно приемливо обяснение – Мадам Бовари е произнесено в курсив или между кавички, като заглавие. „Мадам Бовари“, това съм аз. Което променя нещата. Изглежда по-правдоподобно Флобер да се е отъждествявал с целия роман – самият той казва в писмо до Луиз Коле, че по време на срещата между Ема и Родолф е бил и листата, и конете, и произнесените думи, и червеното слънце. Да приемем най-сетне, че е имал предвид самата героиня. Независимо дали ще определим Флобер не като романтик, а като реалист, той не се е отказвал от романтичното в себе си, въпреки че, допускам, се е мразел за него. В този смисъл приемам фразата „Мадам Бовари, това съм аз“ като израз на нещо като носталгична себеомраза. Двете думи сякаш се бият, но за Флобер точно те ми изглеждат правдоподобни. [...]
Достоевски и свободата. Разговор с Емил Димитров
22.10
2021
Достоевски не е идеолог на бесовете, а е техен изобличител, демистификатор на тяхното „очарование“. Да, в света на Достоевски съвместно живеят, мислят, чувстват самородни философи, чиито светогледи са непримирими и несъвместими помежду си. Забележителното тук е, че всекиму е дадена свободата за самоизразяване, авторът не пречи, а помага на героя си да реализира потенциите на своята личност, да постигне собствената си съдба. Героят на Достоевски е идеолог, той е носител и въплъщение на определена важна „идея“: Расколников – идеята на „наполеонизма“, на силната личност, на която „всичко е позволено“, за която няма закон, Кирилов – идеята за абсолютната свобода, за „своеволието“ и самоубийството, за явяването на Човекобога, Иван Карамазов – идеята за метафизическия „бунт“ срещу Твореца и неговото творение, и т.н... Именно поради принципа на обратната перспектива в света на Достоевски на преден план е поставено тъкмо онова, което се (само)изобличава, докато Истината е в дълбочината на картината, на изображението; тя не се излага, не се проповядва, а само „просветва“, истината дори не е слово и дискурс, а по-скоро Образ. [...]