Култура / Екип на „Култура“
Булгаков между Гогол и Достоевски. Разговор с Людмил Димитров
Смятам Булгаков за един от истинските феномени на руската култура, при това свръхтрагичен феномен. Гениален писател и драматург, който, благодарение на нестабилната си психика, острия недоимък в битово отношение, болнавостта и податливостта си към внушения (синдромът на всеобщия страх-парализа), е подложен на нечовешки издевателства от страна на Сталиновия властови апарат и лично от вожда. Нечовешки жестоко и подло е отношението към него, защото той не е заточен, не е разстрелян, не е изселен, а в действителност системно е тормозен, унижаван и държан на ръба на съществуването си поради липса на средства за храна, облекло, лекарства и нормално жилище, което, естествено, формира у него една трайна потиснатост, отчаяност и липса на нормално човешко самочувствие. Върху съзнанието му се действа на принципа на китайската капка. Но разбира се, това пък изостря погледа му към света и той започва да го възприема в рамките на големи и все по-плътни негативни метафори като ад, вакханалия, царство на сатаната, инфернален маскарад, позволява си да направи странни, неочаквани и зашеметяващи асоциации. [...]
„Неистовий Раковски“. Разговор с проф. Надя Данова
Мястото на Георги Раковски е без съмнение сред най-заслужилите представители на българския XIX в. Той е публицист, историк, етнограф, деец на църковно-националното движение и създател на организираното революционно движение. Принадлежи към най-ранните поколения от българската светска интелигeнция, изиграла основополагаща роля за българската култура. Той е наистина връзката между просветителите и революционерите, изиграли ключова роля за осъществяването на тази приемственост, доразвивайки и пропагандирайки идеите на Паисий. За всички тези хора е присъща безгранична самоотверженост и готовност да работят за своя народ, но за Раковски един от първите му биографи – внукът на сестра му Нанка д-р Кръстю Раковски – е използвал и квалификацията „неистовий Раковски“. И наистина понятието „неистовост“ характеризира най-точно усилията на този ярък представител на своето време да намери решение на проблемите, които богатата на трансформации епоха поставя пред лидерите. [...]
За македонските работи. Разговор с Александър Кьосев
Аз съм крайно пристрастен в своята безпристрастност. Имам биографична основа, която обяснява моята настояща позиция, затова ще предложа да поговорим върху една фамилна история. Това е микроисторически подход, различен от традиционните разкази за историческата съдба на българи, македонци, гърци, сърби, албанци и т.н. Защото в момента, в който включим тези етноними и Големи разкази като саморазбиращи се, попадаме във властта на институционализирани национални митологии от XIX в., а нали точно тях искаме да критикуваме, да ги видим по различен начин. [...]
Иконографът на бъдещето. Разговор с Иван Станков
Захарий Стоянов не е историк. По същия начин, по който не е и писател, не е и журналист, не е и хуморист. Това е единствената възможност да бъде всичко в едно и също време. Историк наистина не е, въпреки че е събрал много документи за националноосвободителното ни движение. Но историкът е кабинетен учен, работещ с изворите, с документите. Човек на науката. Хладен ум. А в главата на Захарий Стоянов е вряща, клокочеща лава, която просто трябва да изригне. Такъв човек не може и не трябва да бъде историк. Нещо повече. Той не знае да бъде историк. А най-вече – не иска да бъде историк. И логиката му е изящна – ако Шекспир е можел да чете „Софокла и Еврипида“, той нямало да напише своите пиеси. Мисля си, че без страстните, горещите, личните изречения на Бай Захари, някоя друга академична книга за Левски и Ботев можеше да даде различна посока на мисленето ни за Историята въобще. Защото митовете, глад за които изпитва всяко едно национално съзнание, не се пишат на професорски бюра. За разлика от космогоничните и есхатологичните, историческите митове са патетични, емоционални, издраскани са изцяло върху дясното полукълбо на мозъка ни. [...]