Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

„Жестокият път“, 109 мин., България, 2025 г., режисьор Деян Барарев, сценарий Елена Ермова, Станислав Грозданов, Дилиян Павлов, оператор Георги Маринов, продукция „Канина Филм“ – Радослав Спасов, Иван Спасов

На фестивала на българското документално и анимационно кино в Пловдив (17–22 декември 2025 г.) Голямата награда Златен ритон за документален филм безапелационно бе отредена на „Жестокият път“ на режисьора Деян Барарев. Филмът вече се извъртя по киносалоните и на специални прожекции с обсъждания. Посвещението „Еверест 1984 – 40 години по-късно. Неудобната истина, премълчаните факти“ свърши добра работа в рекламата му. И все пак защо този филм така обедини публика, жури и критика?

Не крия, че когато отворих сценария преди години, с въздишка си казах: „Още един филм за алпинисти“, впрочем няколко такива има и за мисиите ни в Антарктида. Разбира се, темата е истински атрактивна – особено за онези, които са преживели всенародния възторг през 1984 г., когато за първи път българска експедиция изкачи световния първенец Еверест, и то по Западния гребен (наричан Жестокия път), правейки пълен траверс на върха. Гордостта сме я преживели още по времето на социализма, заедно с драмата със смъртта на Христо Проданов. И сме гледали поне двата филма на Милан Огнянов, режисьор и член на експедицията – „Еверест 1984“ (1984) и „Еверест – радост и мъка“ (1986) на Българската национална телевизия, откъдето са взети много архивни кадри.

Но сбърках в очакванията си. Защото „Жестокият път“ има всички елементи на кинематографичното постижение – тема, която се разглежда новаторски; интересни герои, които са напълно откровени пред камерата; изчистена драматургична конструкция с богат визуален материал; силно емоционално въздействие.

По темата е точно уцелен балансът – изкачването на Еверест да бъде представено като безспорен алпинистки успех, но и като злополучна комбинация на неподплатени индивидуални и групови свръхамбиции, надценено партийно разпореждане и множество технически грешки. Пътят нагоре е жесток, но метафората му се разгръща в слизането, в оцеляването, в солидарността и смирението пред природата. Повече от всякога излиза на преден план, че покоряването на върхове (в пряк и преносен смисъл) е съчетание на характер и воля, но също и на колективни усилия и премислени решения.

Включването на неизвестни документи е зрънцето, което често обръща представата ни за дадени хора и събития. В случая това са записите от радиовръзката на ръководителя с участниците в експедицията – може би познати сред гилдията, но без да са обществено достояние. Те действат като шамар и разкриват кризите в личните отношения, непоемането на управленска отговорност, дори професионалната некомпетентност и импровизация. Парадоксът е, че тези разкрития не отнемат, а напротив, добавят нови, по-драматични нюанси към възхищението от постиженията на алпинистите.

Основните участници са Иван Вълчев и Методи Савов, Николай Петков и Кирил Досков, Дойчин Василев (вероятно последното му интервю), Кънчо Долапчиев и Огнян Балджийски. Не зная колко време са отнели срещите, но на екран героите са едновременно искрени и прибрани, категорични и сдържани. С една дума – вярваш им. Защото в кадър виждаш как отново премислят случилото се. И са поставени статични в изчистена среда, което фино контрастира с характеристиката им да са винаги в движение.

Структурата на филма се развива с елементи на трилър и изгражда напрежението от подготовката към изкачването, злополуките, повторните опити и поуките. Редуват се отделни глави като серии с мъдра мисъл на латински за мото – изненадващо е колко писмен текст е включен, без да дотежава, включително чертежи и графики. Богатият архив визуално ги компенсира, а почти агресивното музикално оформление държи исото на трагедията.  

Но „Жестокият път“ не е обективна възстановка на противоречиви събития с 40-годишна давност, а отново преживявана индивидуална и национална драма и гордост. Той ни спечелва със своята неекспресивна емоционалност, с болката и солидарността на героите си, с видимите планински и природни предизвикателства, от които ти настръхва кожата, с достойнството на участниците и с недвусмисленото послание за силата на хората само когато са общност. Този натрапчиво прокаран извод обаче преминава през прекършени съдби и отнети животи, което го лишава от патетика и го прави съвсем актуален.