Още с обявяването на юбилейния сезон на Софийската филхармония едно от най-чаканите събития беше гостуването на Анджела Георгиу – певица, аплодирана на най-големите оперни сцени.
Наричат Георгиу последната оперна Дива. Преди София тя имаше рецитал във „Виктория хол“ в Женева, съпровождана от Фредерик Шаслен. Веднага след като изпълни интернет пространството със снимки от пребиваването си у нас в края на февруари, научихме, че тя и Томас Хемпсън, друга звезда, която чухме в София по покана на Найден Тодоров, заминават за концерт в Токио. След това ще гостува в Земперопер в Дрезден – първо в „Бохеми“, а след това и в „Тоска“. Отново с „Тоска“ ще се върне този сезон и в Кралската опера в Лондон.
Но сега за срещата в София. Разбира се, напълно обясним беше интересът на журналистите към пресконференцията, организирана от домакините. В залата пристъпи певицата, на която лично аз се възхищавах отдавна. Възхищавах се не само на красивия ѝ глас, на актьорското ѝ майсторство, но и на способността ѝ да отстоява вижданията си за оперното изкуство. През 90-те години при едно пътуване в Париж открих тази невероятна изпълнителка. Първото и най-впечатляващото, което видях из целия град, бяха огромните билбордове и афиши, рекламиращи спектакъл, в който тя и Роберто Аланя щяха да участват. Години наред те бяха любимци на Франция, а творческите им ангажименти ги отвеждаха на най-големите оперни сцени – Миланската Скала, Метрополитън опера, Ковънт Гардън. Сключиха брак през 1996 г. в Ню Йорк, а церемонията води лично кметът на града Рудолф Джулиани. В следващите години бяха най-известната и коментирана оперна двойка в света. След раздялата им всеки продължи сам по пътя си – професионален и личен.
Но какъв е пътят на Анджела Георгиу към оперната сцена? „През целия ми живот никой никога не ми е казвал, че ще бъда оперна певица. Аз бях оперна певица. От съвсем малка. Много малка разбрах какво искам – още на шест години знаех, че трябва да отида в Букурещ, да уча и да стана оперна певица. И винаги съм била отговорна за моя талант. Още от най-ранна възраст, от осемнадесетгодишна, съм работила сама – няма учители, няма уроци, няма пианисти. Всичко, което съм направила в кариерата си, съм го направила сама. На осемнадесет вече бях готова. Още от студентка исках да бъда в Ковънт Гардън. Исках да вляза през централния вход, да бъда в най-големия театър. Никога не съм искала да бъда в малък театър, да натрупам репертоар. Не съм имала този манталитет. Имах огромен опит и репертоар и бях сигурна по време на прослушванията си. Имах прекрасна учителка (Миа Барбу), която ми разясни и ме научи на всичко важно за пеенето, за тази професия. Тя ми даде увереността да бъда сигурна в решенията си“ – каза Георгиу.
В биографичната книга „Живот за изкуството“ (A Life for Art), написана като интервю с англичанина Джон Толански, Георгиу говори с огромна любов и уважение за Миа Барбу, известна румънска изпълнителка на фолклорна музика, учила обаче при прочутия баритон Николае Херля.
Но да се върна към началото на пресконференцията. Сияйна, усмихната влезе Георгиу в залата и каза: „Наистина съм очарована, че след 30-годишна кариера дебютирам в някоя държава. Що се отнася до България, ще ви кажа, че докато учех в музикалната академия в Букурещ, непрекъснато гледах вашата телевизия, срещах и българи. Имах колега в моя клас по пеене, която за жалост почина много млада, казваше се Моника. След това винаги срещах фантастичните български оперни певци. Започвам с Гена Димитрова – пях с нея в МЕТ („Турандот“ на Пучини). Спомням си Николай Гяуров. Не съм пяла с него, нито с Борис Христов, защото те са друго поколение. Но ето, накрая аз съм тук. Поканих и един американски тенор и фантастичен колега – Стивън Костело“.
На 1 януари беше последният им спектакъл в Дрезден, където двамата пяха в „Бохеми“ на Пучини.
Разбира се, интересът беше насочен към това как запазва гласа си след толкова години на сцената. „Гласът е част от тялото ми и още от самото начало на кариерата ми подбирах много внимателно репертоара – да не пея твърде много или твърде малко, или много тежки партии. Човешкият глас е нежен инструмент, който не трябва да се форсира. Понякога съм си създавала врагове, защото не исках да излизам в прекалено много представления. Да пазя гласа си, това също е част от моята професия. Учих шест години в консерваторията. На седемнадесет излязох в зала „Атенеум“ в Букурещ за концерт. Спомням си, че беше арията на Солвейг от „Пер Гинт“ на Григ. После записвах за телевизията, участвах в много концерти и не съм сигурна дали оперните спектакли са повече, или концертите. Не зная как се учи при вас, но ние бяхме длъжни да подготвяме за прослушванията, за изпитите всеки месец по две арии и една песен. Така беше през всичките шест години на обучението ми. Затова имах разнообразен репертоар и го изпълнявах пред хора, които ме оценяваха. След това пеенето ми вече не беше за учителите, а за хората, които ме слушаха и обичаха това, което правя, и аз го споделях с тях.“
На 25 февруари в НДК Анджела Георгиу сподели изкуството си с българската публика. „Признавам си, че съм много искрена във всяка ария, която изпълнявам. През цялата си кариера съм била и винаги се опитвам да бъда и до днес възможно най-добрата, в това, което правя. Освен това вярвам, вживявам се във всяка ария, която пея. Цялата ми душа, целият ми апарат успявам да пренастроя много бързо. Нямам проблем да превключвам в различни стилове или характери.“
Програмата на концерта беше в две части с по осем пиеси – инструментални, арии на солистите и дуети. Имаше и трета – бисовете. Ще започна от нея. Първият бис беше Леонора от „Силата на съдбата“ на Верди, в който се включи и филхармоничният хор. „Защото зная, че освен невероятни музиканти инструменталисти имате и страхотни хорове. Казах си: „Защо да не пея и с прекрасния ви хор?“ Залата притихна, а Анджела изля сърцето си в съкровената молитва La Vergine degli Angeli – нежните пианисими изтръгнаха нови възторжени аплодисменти. „И защото зная, че вие искате да чуете това, сега ще изпълня най-красивата ария“, обърна се певицата към диригента Найден Тодоров, който на пресконференцията каза, че тя е любимата му Пучиниева изпълнителка. О, mio babbino caro от „Джани Скики“ прозвуча с великолепна вокална линия, а на финала певицата не пропусна да използва ефектните нюанси на вълнуващия си тембър, почти прошепвайки Babbo, pietà, pietà. В бисовете се включи и Стивън Костело, който представи „Невярно сърце“ на Салваторе Кардильо. След нова серия аплаузи на сцената вече бяха заедно за финалното шоу – „Не ме забравяй“ на Ернесто де Куртис и „Гранада“ на Аугустин Лара. Двамата се раздадоха докрай – пяха, танцуваха и се забавляваха. Анжела майсторски премина от молитвата на Леонора към популярните канцонети.
Преди това и двете части започнаха с инструментални изпълнения на Софийската филхармонията – увертюрата към „Набуко“ на Верди за първата и встъплението към „Кармен“ на Бизе. Прозвучаха още интермецо от „Манон Леско“ на Пучини и увертюрата към „Царицата на чардаша“ на Калман. Вълна от възхищение премина през залата, когато запя поканеният от Анджела Георгиу тенор. Първата ария беше на Лорис от „Федора“ на Джордано – Аmor ti vieta – само две минути, които Стивън Костело изпълни с прелестни акценти и великолепни височини. Чухме още Che gelida manina, La fleur que tu m`avais jetee и Dein ist mein ganzes Herz – три арии от „Бохеми“ на Пучини, „Кармен“ на Бизе и „Страната на усмивките“ на Лехар. Те представиха чудесния глас и идеалната техника на младия тенор, чиято кариера се развива на най-големите световни сцени. Мисля си, че хората, които го чуха на концерта, вече са негови верни почитатели.
За първата си среща с българската публика Анджела Георгиу избра арията на Адриана Лекуврьор от Чилеа Ecco respiro appena. В програмата бяха включени още Un bel dì vedremo от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини, Хабанерата от „Кармен“ на Бизе и арията на Вали от „Ла Вали“ на Каталани.
Стивън Костело и Анджела Георгиу изпълниха дуетите на Адина и Неморино от „Любовен еликсир“ на Доницети, на Мими и Рудолф от „Бохеми“ на Пучини, на Жулиета и Ромео от „Ромео и Жулиета“ на Гуно и на Хана и Данило от „Веселата вдовица“ на Лехар, като двамата имаха и подходящ мизансцен.
Както всяка стъпка на певицата на сцената, така и тази програма беше внимателно подбрана. Кратки, ефектни арии, в които може изцяло да блесне завидното ѝ вокално майсторство, а публиката да усети красотата на тембъра ѝ, топлината на интерпретацията и естествената артистичност. Това са и знаковите заглавия от нейната кариера.
Гледайки двамата певци на сцената, веднага си спомних думите на Анджела Георгиу: „Винаги съм искала да бъда вярна на идеята на композитора, да бъда героинята, която композиторът е написал. Имах и странни случаи. Беше нова продукция на „Травиата“ и действието беше прехвърлено във времето на Втората световна война, имаше есесовци на сцената. А аз казах. „Извинете, но аз съм подписала договор за „Травиата“ на Верди. Това, което виждам, не е „Травиата“. Казах чао и заминах. Цял живот съм била такава. Бях щастлива, имах късмета в 90 процента от кариерата си да срещам правилните хора в подходящия момент. Бях истинска Виолета, Тоска, както и всяка друга героиня. Що се отнася до мизансцена и режисурата, мисля, че аз съм единствената певица, която е отказвала ангажимент. И разбира се, по тази причина съм си създала врагове. Ако повече оперни певци го правеха, можехме да имаме резултати, но никой няма този кураж, защото се притесняват, че повече няма да бъдат поканени, тъй като никой не се интересува от вкуса на оперните певци. Имах тази възможност да виждам мизансцена преди новата продукция, да казвам да или не, но като цяло това е голям проблем и той е много стар. Моята първа „Травиата“ в Букурещ още като студентка беше по дънки“.
Една истинска, запомняща се вечер в София, поне що се отнася до музикалната страна.
Цялата тази вечер обаче беше помрачена от звука в зала 1 на НДК. Струва ми се, че след всеки концерт той става все по-лош. Изключение направи само гостуването на оркестъра на Марийнския театър с диригент Валерий Гергиев. Абсурдно е да чуваш разлистването на нотните листове, скърцането на столове, абсурдно е инструментите „да стърчат“ нелогично, барабаните да дрънчат, гласовете на певците да доминират, да няма тихо и силно, а само фортисимо. И така е от години. Нали в същата тази зала преди години са звучали гласовете на най-големите български и чужди оперни звезди, правени са записи на цели опери за една от най-големите звукозаписни компании. Всичко това се случваше през ХХ век. Днес, когато светът е дигитален, когато отвсякъде до нас достига съвършен звук, в единствената голяма зала в столицата ни публиката получава подобно озвучаване срещу немалка сума пари. Не зная какво трябва да се направи, но се досещам и недоумявам защо е тази незаинтересованост. Симфоничните и оперни събития не са рок концерти. Музикантите и публиката не заслужават това.
Анджела Георгиу
Нейният дебют на професионална сцена е през 1990 г. Тя изпълнява партията на Мими от „Бохеми“ на Пучини в Клуж. Голямата ѝ мечта се сбъдва през 1992 г., когато пее в Кралската опера в Лондон – Церлина от „Дон Жуан“ на Моцарт. След това е Адина от „Любовен еликсир“ на Доницети във Виенската държавна опера и Мими в Метрополитън опера, Ню Йорк през 1993 г. След „Травиата“ на Верди – нова продукция с диригент сър Джордж Шолти в Ковънт Гардън, Георгиу вече е звезда от световна величина. Освен най-престижните оперни сцени тя пее на юбилеите на кралица Елезабет II през 2002 г. и на кралица Беатрикс в Амстердам през 2005 г. През 2000 г. участва във филмирането на операта „Тоска“, а пресата я нарича „най-чувствената Тоска, която можем да си представим“. Заедно с Роберто Аланя участва във филма „Ромео и Жулиета“. Дебютът ѝ в „Адриана Лекуврьор“ на Чилеа през 2010 г. отново извиква възторзи: „Невъзможно е да си представим някой, който би могъл да бъде по-добър от Анджела в тази роля. Гласът ѝ е лек и сладък, но със стоманен оттенък, а движението ѝ по сцената – елегантно. Моментът със смъртта е сърцераздирателен, а арията Poveri fiori – незабравима“.
За разлика от повечето съвременни оперни певици репертоарът на Анджела Георгиу не е голям – около двадесет заглавия, като доминират творби на Пучини. Една от последните аудио оперни регистрации е „Федора“ на Джордано с Пласидо Доминго, а на видео – „Тоска“ на Пучини от Лондон с Йонас Кауфман.
Награди: 2001 г. – на „Грамофон“ за „Най-добър запис на опера“ за „Манон“ на Масне, номинация за „Грами“; 2002 г. – записът на „Тоска“ получава наградата на немската критика; белгийската Caecilia; италианската Musica e Dischi; наградата за най-добра чуждестранна оперна продукция в Обединеното кралство и тази на критиката в САЩ; 2001 и 2010 г. – Артист на годината в раздел „Класика“ на Британските музикални награди; 2018 г. – наградата „Джакомо Пучини“.
Носителка е на Пурпурния медал на Париж, кавалер на „Ордена за литература и изкуство“ на френското министерство на културата, „Звездата на Румъния“, „Доктор хонорис кауза“ на университетите в Клуж и Букурещ.
