Вдигаме завесите, пускаме прожекторите, появяваме се и… заговаряме там, където публика е целият свят. След десетилетия мълчание – редом с първите павилиони на африканските държави като Гана, Алжир, Кот д’Ивоар, Мозамбик, Мадагаскар, Южна Африка, Зимбабве и Сейшелските острови, последна на нашия континент и от Източна Европа с участие във Венецианското биенале се нареди България. Едно историческо събитие за нас и… Африка. В Европа сме последните без свое „културно посолство“ във Венеция, докато съседните Македония, Косово и Албания присъстват редовно в това най-престижно художествено събитие. Показателни са думите на Арта Агани, директорката на косовския павилион тази година: „За страна като нашата, получила своята независимост преди 11 години, това участие означава много, като имаме предвид, че културният принос на Косово в световен мащаб не е голям. То ни позволява да установим нови връзки“. Да не говорим за Сърбия, която удобно се е настанила в югославския павилион, разположен до другите „големи“ в сърцето на Джардини (едната от две основни локации).
Венецианското биенале е създадено през 1895 г., превръщайки се почти веднага в едно от най-важните художествени събития в света. Разделено на две части: кураторски проект, представляващ актуален анализ на визуалните изкуства, и национални представяния, то цели да създаде една обща визия на съвременното изкуство, а също така да предвижда тенденции, да ориентира и създава нови перспективи. Сред милионите посетители от цял свят са водещи специалисти – критици, историци на изкуството, куратори, художници, а сред участниците са централни фигури, оформили историята на изкуството на XX и XXI век. Насам гледа целият свят. Оттук всеки може да говори за различни теми, глобални и локални, едно запазено място за глас.
България има пет официални участия: за първи път през 1910 г., където в голяма изложбена зала с отделни раздели са представени 50 художници с различни медии; през 1942 г., когато като съюзник на Германия страната има отделен павилион в Джардини[1]; през 1948 и 1964 г., а впоследствие според някои под натиска на СССР се отказваме от участие. Едва през 1999 г. Недко Солаков и Яра Бубнова провокират липсата ни на световната художествена карта с проекта „Важно съобщение“ – картички, които съобщават възвръщането ни в това така важно международно събитие. После отново в знак на протест с надпис на гърба „Български павилион“ се разхожда из изложбените пространства и Ния Пушкарова. Само че, за да се върнем, наистина са нужни още няколко години. И ето, че през 2007 г. Весела Ножарова е посочена като куратор, а художниците Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев представят страната. Следва 2011 г., когато са представени художниците Греди Асса, Павел Койчев, Хубен Черкелов, куратор е Джордж Лукс. Не е ясно как е избран кураторът, тъй като няма организиран конкурс и ясни правила за национално участие във Венеция.
Темата през 2019 г. е „Да живееш в интересни времена“ с куратор Ралф Ругоф, директор на галерия Hayward в Лондон. Посланието се основава на изказване на Джон Кенеди през 60-те, който от своя страна препраща към китайско проклятие, което обаче според китайците не съществува. Но изказът остава. Това е една провокация към настоящето, фалшивите новини, дезинформацията. Сама по себе си темата е достатъчно политическа.
Именно в тези „интересни времена“ се нарежда и България с проекта на Вера Млечевска „Как живеем“. Един фин и силно концептуален проект, разположен в сърцето на Венеция. Локацията на павилиона е завидна. В близост до площада „Сан Марко“, на третия етаж с 260 кв.м в Палацо Джустиниан Лолин – сграда от XIV в., недвижима културна ценност, на Канале Гранде, в непосредствена близост до моста на Aкадемията. Няма как да не се види между спирките с вапоретото. На нея висят два хорзонтални банера: този на България и на Португалския павилион, намиращ се по съседство, на долния етаж в същата сграда. За разлика от португалците обаче ние сме в едно доста по-сложно за изложба пространство. Третият етаж е с най-ниските тавани, дограмите на прозорците и вратите са в кафяво, подът – с шарена мозайка, а градоредът от тъмни дъски напомня за стария Пловдив. Отвъд белия куб, в който всяка експозиция изглежда добре, това пространство е предизвикателство и изисква специален подход.
Проектът на Вера Млечевска говори за консумацията, повторяемостта, избора на нискокачествени неекологични, но дизайнерски материали – една световна тенденция, загърбваща ръчното, домашното и качественото. Тук са тюркоазените плоскости от изолационен материал на Рада Букова, които у нас се използват масово. Извадени от контекста, тези плоскости заемат позицията на реди-мейд в изложбеното пространство. Не един посетител се чуди дали не са специално произведени за случая. До изолационните плоскости в залите се подреждат и прозрачните етажерки на Лазар Лютаков, другият участващ художник. Те са фино изпочупени на определени места, за да покажат несъвършенството на тази консуматорска среда. В същата схематична цикличност върху тях са познатите ни като дизайн универсални чаши, които ги има във всяко домакинство, магазин или заведение. Само че, макар и произведени във Виетнам „ръчно от едни добри хора“, както кураторката цитира героя на Едуард Нортън от „Боен клуб“, напомнят венецианско стъкло. Те са неравни, а в тях е замръзнал въздухът, оформил стъклото. Отново фин детайл, който подобно на счупванията по етажерките се забелязва предимно на живо. Проектът на кураторката Вера Млечевска е многопластов. От една страна, социалният му дух отправя към консумацията, свръхпроизводството и загубата на идентичност, от друга, намеква за колонизацията и нейните последствия. Теми, важни за нашето време и добре отразени в заглавието на изложбата „Как живеем“. Неотдавна във Фейсбук художничката Боряна Роса наблегна именно на социалната страна на проекта – аутсорсинга, поддържащ икономическите неравенства, тема, която е интересна в глобален план и придава допълнителна стойност на проекта, макар и потънала в другите пластове.
И така, след като знаем вече пространството и проекта, нека разгледаме как те си взаимодействат и как звучат в световния контекст на биеналето. Една от основните предпоставки на журито при избора на българските участници бе, че този проект е най-подходящ за това пространство. По време на кандидатстването обаче липсваха подробна информация и снимки на пространството отвътре. Вероятно по схема и описания журито е могло да предположи, че именно този проект би бил най-подходящ да бъде там. Резултатът обаче е точно обратният. Фините прозрачни плоскости с леки детайли от нарочни счупвания на Лазар Лютаков потъват в шарената мозайка на пода, която ги прави почти невидими, а тюркоазените изолационни плоскости на Рада като спасителен цветови акцент се опитват да балансират, кореспондирайки си с виетнамските чаши в същата, но прозрачна гама, изваждайки като визуален акцент тяхното едва уловимо присъствие. И двете работи носят по-скоро футуристичен, студен, технически характер, който изглежда неоправдан в съчетание с дървените греди на тавана, прозорците и вратите в кафяво. Връзката между интериора и екстериора с изолационните плоскости на Рада Букова остава недоразвита не само като кореспонденция между двете, но както стана ясно на самото биенале, подобни материали се използват предимно в Източна Европа и България, докато в Западна те почти не се употребяват. Може би тук намираме индивидуалността в проекта, но ако търсим световна социална проблематика, каквато е темата на проекта на Вера Млечевска „Как живеем“, а използваме локални инструменти, за да я обясним, рискът да не ни разберат е голям. Все едно да се опитваш да обясниш на света за глобалното затопляне на арагонски език. Изглеждаш добре, звучиш убедително, но никой не те разбира.
Така ние виждаме едно прекрасно и сложно пространство в трудно съжителство с прекрасен и силно концептуален проект, който по своята условност е труден за разбиране, а също така и за снимане. Това е една от най-нефотогеничните изложби. Знаем, че на Биеналето има много неща, които трябва да се видят, конкуренцията е голяма и да направиш впечатление не е лесно. В подобни участия е предимство проектът да бъде лесно разбираем. Още повече, след първите дни на официалните откривания, когато повечето специалисти си тръгнат, посетителският кръг от неексперти се разширява. Упражнява ли своя глас тогава изкуството? Продължава ли да говори?
Проектът „Как живеем“ е интересен с това, че заема неутрална позиция спрямо идентичността и националността. Разбираемо е след толкова опити за участия, съпроводени със скандали през годините, журито да избере именно такъв, лишен от пряка „мъжка“ политическа позиция проект, за да го опази от конфликти. Не е задължително всеки национален павилион да пречупва темата през националното, това е свободен избор. Но когато говорим за идентичност, не е нужно да си представяме веднага мускалчета и кукери. Идентичността е свързана дори с поставянето на типичните за региона изолации на Рада Букова, само че този паралел остава неясен.
С подобна неутрална позиция и глобална тематика, далеч от националната, са и други павилиони: френският, филипинският, финландският. Разбира се, като първо официално участие след десетилетия очакванията да бъде на преден план емоцията и да се усети националната идентичност са големи. Но за да имаш добър павилион, това никак не е задължително. Френската художничка Лор Пруво обмотава в пушек националния павилион, премествайки входа откъм мазето в задната част на сградата, където преди да се качим нагоре, минаваме през изкопа за тунел като връзка с павилиона на Великобритания, препращайки към Brexit. На втория етаж излятото стъкло преплита в ефирен, замръзнал танц морски създания и отпадъци, сред които мобилни телефони, маратонки Nike и гълъб с цигара в уста. Сюрреалистичната замръзнала смес на човешката цивилизация продължава и в основния проект – залата с видеото. Тук цветовата гама наподобява българския павилион и ефирността, и стъклото. Но посланието е директно, а детайлите очевидни и увлекателни. Прави веднага впечатление и начинът, по който е работено с пространството, отвъд стандартите, което доказва, че за един добър проект не винаги пространството е водещо.
От друга страна, ако говорим директно за националност, интересен е павилионът на Гана – също участник за първа година и спряган за голямата награда Златен лъв, преди тя да бъде връчена на Литва. В него става дума за свободата на африканската република, извоювана през 1957 г., но също така за свободата на изразяване и личностната идентичност. Сред произведенията са творби на първата жена фотограф в Гана, инсталации от корк и сушена риба, стени с морска тиня. Целият павилион е в памет на един от най-влиятелните африканци в света на изкуството – Окви Енвезор, куратор и критик, починал месеци преди събитието. Така през идентичността Гана говори за глобалното, търсейки границите на личната свобода в света.
По подобен начин чрез националността си с послание към света говори и павилионът на Индия, посветен изцяло на философията и начина на живот на Махатма Ганди. Това е един от малкото павилиони, които гледат в бъдещето: „Нашето време за бъдеща грижа“. Изложбата започва с Харипура през 1938 г., преминавайки през марша за мир на Ганди с множество наредени по стената сандали, и завършва с писмото му до Хитлер преди Втората световна война.
Може би подобна сила на изказ и провокация са очаквали повечето критикуващи изложбата в павилион”, павилиона на България. Само че неговата неутрална позиция, или по-скоро липсата на сила на изказ, го поставя да бъде също толкова прозрачен, колкото неговото съдържание. Един красив и ефирен, почти ням, но присъстващ павилион. На световната арт карта във Венеция, която всички гледат, виждат вече и нас. И подобно на Косово, трябва да знаем, че е важно да сме там със свое културно посолство, да правим разлика между самото участие и конкретната изложба. Време е да приключим с този политически пърформанс на изчезването, а да останем трайно, да говорим.
[1] Това е павилионът на Полша, окупирана по онова време.
