0
1506

Васил Симитчиев – наблюдателят

Glaskajen_webb
Васил Симитчиев, Glaskajen, 1985 © Vassil Simittchiev

В Модерна музеет в Малмьо тече ретроспективна изложба на Васил Симитчиев: Документация и проекти 1979-2012. Текстът, който публикуваме, е написан за нея.

Като млад човек в социалистическа България Васил Симитчиев учи, работи и спортува. Завършва монументална скулптура в Националната художествена академия в София. Веднага е интегриран в добре смазаната система на художествения живот и дори се „издига” до изработването на бронзовата декорация на саркофага на комунистическия лидер Георги Димитров в мавзолея му в центъра на София. Едновременно с това тренира усилено бягане и троен скок. Васил Симитчиев е в такава добра форма и умее да се засилва толкова успешно, че през 1975 г. се изстрелва чак в Малмьо. Бягането към свободата приключва успешно с поемане на дълбока глътка въздух. Тичането обаче не спира, а тепърва започва по един път, който няма предначертана траектория – пътя навътре към себе си.

Когато идва в Швеция преди почти 40 години, Васил Симитчиев попада в една художествена система, която почита класическите и модерните традиции. Художникът е спасен от изкушението да копира готови модели. Интересът преди всичко към идеите и изразяването им по различен начин е резултат от вътрешно съзряване в условията на пълна свобода за „физическото и психическото здраве”. В един скорошен разговор Васил Симитчиев ми каза: „Аз се повлиях от себе си”. В тези думи се съдържа много от същността на художника и артистичното му поведение през годините.

Говорейки за ранните си творчески години, авторът споделя също: „Чувствах се чудесно да бъда САМ”. Това се превръща в своеобразно верую и Васил Симитчиев го следва през целия си живот. Не се присъединява към нищо – към художествени течения, движения, групи, касти, търговски галерии, панаири на изкуството и биеналета. Остава независима единица в онзи класически концептуален смисъл, който носи очарование и наивност. Но пак в тази традиция той преподава, има ученици и последователи, които го приемат по-скоро за гуру, отколкото за даскал.

През 1976 г. при едно пребиваване в Майорка Васил Симитчиев реализира първия си пърформанс. Художникът върви гол покрай морето, нарамил и прегърбен под тежестта на прозрачен чувал с вода. Морето е на една крачка, но човекът заграбва своето парче от него. Именно тази крачка авторът изследва през целия си живот – между реалността и абсурда.

По-късно Васил Симитчиев пренася водата в Швеция – страна, която не изпитва воден дефицит. Постила няколко торби с вода на Лила Торгет (Малкия площад) в Малмьо, за да „напои” и него с вода. Оттук се ражда проектът „Водна маса”, реализиран в по-голям мащаб в Модерна Музеет, Стокхолм, 1978, и Културхюзет Стокхолм, 1979.

В свое интервю Васил Симитчиев казва: „Не съм преследвал идеи. Те ме преследват, макар че неведнъж съм се опитвал да се скрия”. Художникът се крие от света в ателието си, но остава да бъде нападнат от идеи, докато широко си отваря очите и ушите. Интересува се от съдбата на предмети, хора, сгради, градове и държави. Опитва се да запечата образа на една обречена на разрушаване историческа сграда в центъра на Малмьо, като нарисува сянката й на земята – в проекта Save the façade, 1979. През 1999 г. прави проект за запазването на сградата на Мавзолея в София, като я разполовява и поставя пред нея водно огледало, в което не сградата, а историята да се оглежда. Мавзолеят все пак е съборен под емоционалния обществен натиск, но стойността на предложението на Симитчиев все по-често се коментира.

Често пъти мащабът на проектите, с които художникът се заема, е грандиозен. И това е изненадващо, когато става дума за човек, който може да съсредоточи цялата си мощ и енергия в преобразяването на една електрическа крушка например. „Трансплантация – стъкленият кей” от 1985 г. смайва едновременно с размера и с простотата на идеята. Когато има добра идея, физическите параметри нямат значение. Вечно ходещият Васил Симитчиев този път предвожда два огромни камиона и дирижира музиката, която произлиза от чупенето на стъклата под тежестта им. Реализира проекта си „Мост” през 1996 г. В него свързва символично Дания и Швеция чрез художествена акция. Два хора, стоящи на двата срещуположни бряга, пеят и чрез специално сонарно устройство звуците се срещат по средата на разстоянието.

Този сложен технологически проект, в който са въвлечени и много участници, отново транслира една прекрасна в простотата си идея, която като че ли олицетворява вътрешната драма на самия Васил Симитчиев. Напуснал родината си като невъзвращенец и завърнал се отново след падането на комунистическия режим, той никога не престава да се вълнува какво се случва „там”. Още при едно от първите си посещения в България той реализира пърформанса „Гладене на българското знаме”, 1990 г. Дългогодишният партиен лидер е свален наскоро, но системата няма да се смени толкова бързо и безболезнено. Симитчиев глади знамето със стария комунистически герб, за да го сгъне внимателно и да го прибере завинаги. В този прост жест има невероятен драматизъм – нежността на гладенето на знамето, която е свързана с почит и уважение към този символ, се противопоставя на предчувствието за прибирането на знамето в килера, на изтриването му от спомена. Често пъти Симитчиев успява да постигне нееднозначност чрез действие или обект, които изглеждат съвсем обикновено.

Васил Симитчиев реализира нееднократно пърформанса си „Азбука”, в който чете кирилицата на публични места на 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, издигнат на висока платформа или стълба пред собственоръчно нарисувана огромна икона-билборд на братята Св. св. Кирил и Методий. Звуците се превръщат в абстрактна поезия, която достига по-бързо и навлиза по-дълбоко в съзнанието и сърцето на слушателя, отколкото смисълът на непознатия език. През 2012 г. Симитчиев се връща отново в София, за да изоре с дървено рало, теглено от мощен джип, бразда в поляната зад Музея за съвременно изкуство – като мощен символичен жест и напомняне, че почвата в държавата, която повече от 25 години съществува в условия на преход, все още очаква истинското си преобръщане.

Васил Симитчиев работи с това, което го заобикаля, като често използва основни елементи – светлина, вода, стъкло, бетон, метал, но и намерени обекти; сред изразните му средства още влизат движението, звукът, отражението. В градината на Музея на скиците в Лунд се намира един негов велосипед – неизменна част от живота по тези места – но задното му колело е вкопчено в тежко бетонно парче. Формата на колелото е създадена така, че да предвещава движение, обаче на него е противопоставена аморфната, тежка и неподвижна форма на бетонния куб. Обектът се намира между желанието и невъзможността, между стремежа и обстоятелствата. Художникът почти винаги изследва граничната линия между две противоположни състояния.

В една от последните си работи Васил Симитчиев илюстрира прочутата фраза на Лотреамон, че красотата е като срещата на чадър и шевна машина върху операционна маса. Класическата абсурдност допада на художника. Той обаче поставя обекта зад стъклена преграда, както така го отделя не само пространствено, но и времево. Симитчиев е отстранен наблюдател на миналото и настоящето, на външните ситуации и на вътрешните си състояния. Остава тих и сам в един изпълнен с уважение опит да разбере вселената или поне смисъла на собственото си пребиваване на земята.