0
2095

Григор Паликаров: „Искам да съм безупречен“

Маестро Григор Паликаров, фотография Росен Донев

Маестрото за намеренията си като постоянен гост диригент на Държавна опера Варна, за своите избори през годините и за симфоничния концерт на 5 ноември 2021 г., с който екипът на оперния театър ще отбележи 50-годишнината му. 

Да се казваш Григор Паликаров и да си на 50, е прекрасно…

Ако другите така мислят, това е добре (смее се). Аз за себе си не мога да определя.

От позицията на успял диригент, композитор, пианист, преподавател в Националната музикална академия; с висок коефициент на интелигентност – два пъти преседател на „Менса“ България, и не на последно място – човек с чувство за хумор, как все пак ви изглежда това 50 на попрището жизнено в средата?

Може би е най-добре да започна от края на въпроса. Ако е вярно, че човек е на толкова години, на колкото се чувства, то аз не разбрах кога минаха тези години. Сякаш вчера бях на 20, 25 и кога станаха двойно повече, не усетих. Но пък е казано, че истински диригент се става от 45, 50 години нататък, затова се надявам, че най-доброто предстои (смее се). Човек трябва да гледа винаги с чувство за хумор на тези неща. Спомням си, че при мен най-притеснително дойде смяната на двойката отпред с тройка, след това спрях да обръщам внимание на годините и дано още дълго време да бъде така.

Творческият ви път на музикант започва от онзи момент, в който от трите гимназии, в които сте приет едновременно – математическа, езикова и музикална, избирате музикалната. Не сте съжалявали…

Не, не съм съжалявал. Може би само понякога, и то много рядко, при това никога не е било свързано с музиката, а със злободневието, злобата и завистта около мен. Музиката е велико изкуство и да си в досег с него е привилегия, която аз високо ценя. 

Диригентът е нещо като бог за оркестъра – един статут, зададен по презумпция, който той наистина трябва да заслужи. Всеки диригент го прави по своему, вие как го постигате?

Ако се върнем на чувството за хумор – каква била разликата между диригента и Господ? Ами в това, че Господ не се мисли като диригент (смее се). Иначе оркестрантите в днешно време със сигурност са много по-знаещи и по-можещи отпреди и много лесно могат да „спасят“ диригента, ако се налага. Това обаче е в разрез с устоите на тази позиция по мое дълбоко убеждение. Моята рецепта е да подхождам с ясни намерения и идеи, които да бъдат постигнати със знание, с можене и с вдъхновение. Тогава оркестрантите разбират, че имат пред себе си човек, който знае какво иска да направи и има средствата, с които да го постигне. Така нещата се получават. В редките случаи, когато оркестрантите не откликват и не се стараят пълноценно спрямо своите възможности, показвам и другото си лице. Лице, което никой раздаващ се оркестър няма да види. 

Трябва да кажа, че съм имал щастието да работя с много различни и прекрасни оркестри на няколко континента. Не бих могъл да ги изброя, защото сигурно са вече над 50, 60. Хубавото на музиката като универсално изкуство е, че в която и точка на планетата да отидеш, навсякъде ще се разбираш с хората като теб. Все едно че винаги си бил с тях. Оркестърът и диригентът много бързо се опознават, оркестрантите веднага разбират дали имат пред себе си човек, който ще ги води, или човек, когото те общо взето ще направляват. Също и един добър диригент веднага вижда дали ще се разбира с музикантите и колко висок ще бъде таванът, който ще достигне заедно с тях. Неговата задача е максимално бързо и качествено да извлече желания резултат. И трябва да кажа, че в повечето случаи съм имал успеха и радостта от хубави и въздействащи концерти.

Посочете някои от тях.

Много са, а и усещането е различно. Дирижирал съм в прекрасни акустични зали и съм си мислел какво би било, ако можех постоянно да работя в такава среда. Срещал съм оркестри, с които още от първите минути се е получавала някаква химия, и други, по-резервирани, с които ти трябват ден или два да се сработиш пълноценно. Много, много са различни нещата. Ако посоча някои оркестри, после ще се ядосвам, че съм пропуснал други, затова предпочитам да се въздържа от конкретика.

На премиерата на „Риголето“ през 2021 г. в Летния театър във Варна, фотография Росен Донев

Опера или симфоничен концерт?

И двете, винаги, от самото начало. Също и балет. Ако все пак някога хипотетично ме накарат да избера да дирижирам само едното до края на живота си (дано никога не ми се налага), знам, че ще избера симфоничния концерт. Не защото не харесвам операта, а защото при него нещата са… малко по-малко синтетични. В симфоничния концерт има една особена чистота и нещо… другоизмерно, на което е трудно да устоиш.

Спомням си великолепната премиера на „Джоконда“ в Летния театър, първа постановка в историята на Варненската опера, премиерата на „Риголето“ това лято, с прекрасна критика на Юлияна Караатанасова за вашето диригентство и още, и още… При вас всичко изглежда лесно, дори когато се е налагало да заместите колега в последния момент.

Това е въпрос на професионализъм, особено когато се налага да се спаси спектакъл. Трябва да използваш всички средства, за да постигнеш бързо добър резултат. Въпросът не е просто да се изсвири произведението, било то опера, балет или симфоничен концерт. Случвало ми се е да влизам почти без репетиция в спектакъл, но когато познаваш добре произведението и си уверен в това, което правиш, ти го предаваш и на другите, то се усеща. Увереността или неувереността на диригента рефлектират веднага у изпълнителите. Оркестрантите имат такъв израз „диригентската палка не бърка“, защото тя не се чува, но аз казвам, че нейните грешки се чуват отсреща.

А за вашата диригентска палка казват, че се движи сама…

Приемам го като мил комплимент. Мануалната техника е изключително важна за диригента. Обяснявам го и на студентите, на които преподавам. Но само мануалната техника не е достатъчна, зад нея трябва да стои един изграден професионален музикант, с огромни познания в няколко музикални дисциплини, плюс психология, работа в екип и т.н. Но така или иначе изразното средство на диригента по време на представление или концерт все пак остава мануалната техника и тя трябва да бъде изработена до съвършенство. Опитът се трупа с години и десетилетия. Смея да кажа, че оркестрите, с които съм работил, не са имали проблем с моята мануална техника, казвали са ми, че я намират за много ясна и въздействаща, което ме радва, а това е и целта в крайна сметка. Но пък от друга страна, диригентът не трябва да спира да се усъвършенства цял живот.

Музиката като висша ценност и животът като висша ценност…

За нас, музикантите, животът без музика е почти невъзможен. И пандемията напоследък го доказа много ясно. Беше много мъчителен период, който се надявам да не се повтаря. От друга страна, успяхме да обърнем повече внимание на семействата си, а те са най-важната ни житейска опора.

Трябваше да ви простим, че лишихте Варненския оркестър от една добра флейтистка, за да я превърнете във ваша съпруга. С Цвета изградихте хубаво семейство с две прекрасни деца и ако питате Сократ, според когото ако случиш на добра жена, живееш добре, ако случиш на лоша – ставаш философ, вие нямате никакъв шанс да станете философ J

О, да, по тази линия не искам да ставам философ (смее се). Но от друга страна, диригентската професия изисква и философски познания, така че си набавям необходимото по други линии.

И децата ли ще станат музиканти?

Въобще не смятам да ги насилвам в тази посока. Те са определено музикални, разбираме го от чувството им за ритъм, пеенето и чистото интониране, но аз не желая да избирам вместо тях. За съжаление музикантската професия в България в момента е зле ситуирана, има нисък социален статус и това отказва много хора от нея. Но ако децата ми проявят талант и силно желание, аз не само няма да ги спра – напротив, ще ги насърча да се занимават с музика. Радвам се, че с моята съпруга мислим еднакво по този въпрос. Децата са невероятни, с всичката радост и ядове, които предизвикват. Те са нашето най-голямо богатство и всеки, който има деца, го знае.

Григор Паликаров със семейството си, снимка личен архив

Оставих за края на това интервю новината, че от този сезон Григор Паликаров е постоянен гост-диригент на Държавна опера Варна. Чест и радост е за екипа, че отбелязваме вашата 50-годишнина със симфоничен концерт именно във Варна.

Много се радвам на това предложение на госпожа Даниела Димова, директор на Театрално-музикален продуцентски център Варна. С нея работим прекрасно повече от 10 години, може да се каже, че и досега съм дирижирал постоянно тук, но вече е официализирано. Позицията на постоянен гост-диригент за мен е едновременно престиж и отговорност. С оркестъра на Варненската опера имаме много съвместни изяви – оперни, балетни и симфонични, и аз се надявам това да продължи. Иска ми се да обърна специално внимание на оркестъра, защото той е гръбнакът на всеки оперен театър.
Приятно ми е, че няколко дни след рождения ми ден ще дирижирам варненските симфоници. Всъщност този концерт беше отдавна планиран, но ръководството ме изненада с идеята да го обвърже с мое честване. Това стана ясно, след като вече бях подбрал програмата за концерта. Интересното е, че и да знаех предварително, вероятно щях да избера същите произведения. Започваме с Празнична увертюра от Дмитрий Шостакович, като по този повод в операта е експонирана документалната изложба „Дмитрий Шостакович и България“. Трябваше да продължим с Концерт за пиано и оркестър на Ференц Лист, но след като в последния момент се разбра, че Пламена Мангова не може да участва, ще изпълним Концерт за пиано и оркестър в ла минор, оп. 54 от Роберт Шуман със солист прекрасния млад пианист Ивайло Василев. Ще завършим тематично програмата с едно предизвикателство към варненския оркестър – Рихард Щраус и неговата симфонична поема „Смърт и просветление“. То човек на 50-годишнината си за какво друго да си мисли (смее се). Така че симфоничният концерт ще ни преведе от Празничната увертюра на Шостакович през Шуман до „Смърт и просветление“ на Рихард Щраус. Замислена първоначално без тази сюжетна нишка, програмата се оказа всъщност в много мой стил (смее се).

Какви са очакванията и намеренията ви като постоянен гост диригент на Държавна опера Варна?

Предложението за този пост дойде още миналата година след един хубав симфоничен концерт, в който трябваше да заместя колега в последния момент. Оркестрантите ме познават предимно като оперен диригент, макар че всъщност първата ми изява преди много години във Варна беше именно със симфоничен концерт, също с тежка програма: Сибелиус – Концерт за цигулка и Цезар Франк – Симфония. Тогава се запознах и с бъдещата си съпруга. С госпожа Даниела Димова споделяме общото убеждение, че един оперен оркестър, за да поддържа високо ниво, трябва да свири редовно и симфонични програми. Точно миналата година издирижирах този хубав симфоничен концерт, включващ Концерт за виолончело от Марин Големинов със солист Лили Кехайова и Увертюра-фантазия „Ромео и Жулиета“ от Чайковски, заедно с една ранна творба на Панчо Владигеров от времето, когато е работил за театъра на Макс Райнхард. Тогава колегите сякаш преоткриха възможността да свирят с мен симфонична музика. Затова в ангажиментите ми за този сезон като постоянен гост-диригент влизат поне два симфонични концерта, една оперна премиера и текущи спектакли, които аз винаги с удоволствие поемам. Още отсега може да обявим, че следващият ни симфоничен концерт ще бъде на 18 февруари, отново с предизвикателна програма: Двойния концерт за цигулка и виолончело от Йоханес Брамс и Органовата симфония от Сен-Санс. Концертът, естествено, ще изнесем във Фестивалния и конгресен център.

Органовата симфония с оркестъра на Държавна опера Варна, това ще бъде голяма премиера!

Трябва да създаваме предизвикателства, с тях израстваме и това е важно. Никога не бих си позволил да поставя непосилна програма за оркестъра. Познавам го добре, вярвам в неговия професионализъм и възможности. Хубаво е, че съставът се разнообразява и подмладява непрекъснато с оркестранти, завършили Музикалната академия в София. Защото познавам оркестри, в които това не се случва и е пагубно.

Планирате ли симфоничен концерт с диригент Григор Паликаров и солист Григор Паликаров?

Правих подобно нещо за последно преди няколко години. Обичам да солирам, само трябва да намеря време, за да се подготвя добре. Искам да съм безупречен.

фотография Росен Донев

Григор Паликаров е родeн в Пловдив (1971 г.), завършва НУМТИ „Добрин Петков“ в родния си град със специалност пиано и НМА „Проф. Панчо Владигеров“ с магистърски степени по четири специалности: оперно-симфонично дирижиране при акад. В. Казанджиев и проф. Ив. Вульпе, композиция при проф. Д. Тъпков, пиано при проф. Кр. Тасков и хорово дирижиране при проф. Ст. Кралев. Специализира композиция при проф. Ерих Урбанер от Виенския университет за музика и изпълнителско изкуство. Професионалната си кариера като диригент започва в Симфоничния оркестър на Ансамбъла на Българската армия (1995–1997), на който става главен диригент (1997–1999). Дебютира в Софийската националната опера и балет, като дирижира гала концерт на Гена Димитрова по нейна лична покана през 1998 г., а от 2001 г. е щатен диригент на операта. От сезон 2005/2006 поема поста на главен художествен ръководител и диригент на Симфонично-оперетно дружество „Маестро Г. Атанасов“ в Пазарджик, а от 2015 г. ръководи и Студентския симфоничен оркестър към НМА „Проф. Панчо Владигеров“.
Григор Паликаров е чест гост-диригент на много оркестри и оперни театри в страната. Сред изявите му специално място заемат многобройните студийни записи със Симфоничния оркестър на БНР, както и участията му в национални и международни музикални фестивали. Заставал е на пулта на Кралската белгийска филхармония – Брюксел, Националната опера и балет – Любляна, Виенския камерен ансамбъл „Нов тон“, Симфоничния оркестър „Сенчъри“ – Тайпе, Компания Опера Съркъл – Кливланд, Красноярската опера и балет – Русия, Филхармония „Яначек“ – Чехия, Ченстоховската филхармония – Полша, симфоничните оркестри на Бари, Юкатан, Монтерей в Мексико, Солун, Националния оркестър (СОДРЕ) и националния хор на Уругвай, оркестър „Магна Греча“ – Италия и др.
От сезон 2021/22 Григор Паликаров е постоянен гост-диригент на Държавна опера Варна. Наред с диригентската си дейност той композира, концертира като пианист и преподава в НМА „Проф. П. Владигеров“ в София.