0
2042

Довиждане, Радой

Фрагмент от корицата на книгата „Просто живях…“, литературна анкета на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин. Графиката на корицата и в книгата са на Калин Николов.

По повод стогодишнината от рождението на Радой Ралин ви предлагаме непубликуван текст на Вихрен Чернокожев, писан след смъртта на поета през 2004 г.

Дни преди рождената дата на Радой Ралин (23 април 1922 г.) слушах предаването на Петър Краевски по радио Пловдив „Алтер Его“ с участието на Кин Стоянов, по-големия син на поета. Впрочем събитията за ознаменуване 100-годишнината на Радой продължиха и след тази дата. На 27 април бе честването в „Сатиричния театър“ под наслов „Една красива грешка“, а на 29-и бе организирана от Нов български университет и Столичната библиотека научна конференция и изложба с редки издания на Радой Ралин „100 г. от рождението на Радой Ралин“. На 12 май имаше честване в Дома на хумора и сатирата в Габрово: „Радой Ралин – начин да оцеляваме, без да се снишаваме“. А БНТ излъчи нов филм за поета със заглавие „Лош сън“, режисьор Николай Василев. Иска ми се да спомена и премиерата на анкетата на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин „Просто живях…“. Със синовна обич и дълг Кин Стоянов и семейството му правят много за ознаменуването на 100-годишнината на човека и твореца Радой Ралин.

Та, слушам „Алтер его“ и чух едно позабравено от мен стихотворение на Радой. Прииска ми се да си го припомня и разгърнах първия том от двутомника с произведения на Радой Ралин от 1985 г. Стихотворението бе „Интермецо“ – едно от любимите ми. Какво бе изумлението ми, когато в поразкъсания от четене том със стихотворенията видях три прегънати листа. Съпругът ми Вихрен имаше навик да слага свои ръкописи в разни книги. За миг се поколебах дали да ги разгърна – и досега се вълнувам, вече четвърта година, откакто си отиде Вихрен, да разгръщам негови ръкописи и го правя като свещенодействие.

Това бе наистина изненада. Текст от Вихрен, който той е писал, когато Радой е починал. Прочетох текста няколко пъти. Всичко се върна пред очите ми. Споделих със сина си развълнувано, че не си спомням този текст – дали Вихрен го е чел някъде, дали го е публикувал (проверихме, но не излиза никъде), или го е писал за себе си, за да премине през този труден за него и за всички нас, приятелите, период. Откакто го намерих, не спирам да се вълнувам и да мисля за този текст. Кин нарече текста на Вихрен „разтърсващ“ и имам съгласието му да го споделя с вас.

Ето текста, писан от Вихрен през 2004 г., който намерих едва преди три седмици. Явно така е било писано да стане…

Росица Чернокожева

* * *

Довиждане, Радой

Вихрен Чернокожев

Отиде си и Радой Ралин.

Отмина в по-добрия свят един целунат от Бога поет. Каква полза от късни думи и късни признания, които никога и нищо не връщат. Сега хулителите му ще са първи хвалители. По-добре да помълчим, докато се оттече мътният венцехвален поток. Но настояща България, която на 23 юли 2004 г. се редеше на дълга опашка пред храма „Свети седмочисленици“, за да ѝ прости Радой в последния си земен ден, още не знае кого е загубила. Ще мине време, докато почувства по-остро болката и празнотата. Лъжа е, че няма незаменими хора; както и да се залъгваме, Радой ще си остане единствен, неповторим и неповторен. Чета тия дни и слушам, че бил говорител на народа, неговата съвест. Да, в стиховете и в сатирите си, в пиесите и сценариите си той изкупваше „падналата всенародност“, говореше онова, което България не смееше да изрече всред смазващото общогражданско мълчание. Ала горко ти народе, ако си се оставил един-единствен човек, па бил той и Радой Ралин, да е твоята съвест…

Радой неподражаемо превръщаше българските страхове в стихове, пишеше неубоими епиграми, за да не могат тираноманите да превръщат баладите в сатири. Блясъкът на ереста направи от лириката му жизнерадостно убеждение. Българската литература тепърва ще се доубеждава, че естественото място на неговата жизнепредвиждаща поезия е при Вутимски, Далчев, Геров. Еретик по рождение, той не чакаше и на нашата улица да дойде демокрацията, моментът на истината, а с цялото си личностно и гражданско поведение сам ги създаваше. Не принадлежеше никому, защото сам си беше институция. Вярваше, че свободата има смисъл само когато „ти е собствена реалност“, затова превърна живота си в гражданско неподчинение. Отказът му от почести, звания, награди мнозина възприемаха като поза, странност, чудачество. Трябваше ли да обиди и принизи душата си, оная гордост срещу безчестието, която си е само ралиновска… Властта, славата, богатството и за миг не го изкушиха. Ехото от слава е… лава. Не завеща нито една лъжа. Не го унижиха капризите и издевателствата на никой режим; той сам си замесваше свободата. Който има знанието – навътре в словото – има всичко.

Радой притежаваше всичко тъкмо защото нямаше чувство за притежание. Изживя последните си години в самота. Бедността носеше като благороднически герб. Униженията, огорченията, разочарованията бяха единственото му неотчуждаемо богатство. Напуснаха го мечти, илюзии, приятели… Напускаше го дори смехът. Остана му само простотата и просветлението на случайните познанства. Софийските улици най-много ще тъгуват по Радой.

Сега, когато цяла България се сбогува с теб Радой, аз казвам просто „довиждане“. Знам, че пак ще се видим (сигурно по-често от преди), когато чета и препрочитам стиховете ти, когато минавам през есенната улица „Латинка“ и черните дни ми навеждат очите към толкова незабелязани неща. Пак ще се срещнем там, горе, за да довършим недовършената ни книга, която така и си остана недописана, и която ти искаше да наречеш „Просто живях…“. Било е знак на съдбата; твоят живот продължава.

Довиждане, Радой.

* * *

Аз и синът ми Вихрен-младши, както и синовете на Радой Ралин – Кин и Стефан Стоянови, решихме да издадем книгата анкета, която Радой и Вихрен създадоха заедно и която смятаха за недовършена, недописана. Това е нашата почит към паметта им и преклонение пред талантите, пред гражданските им позиции и човеколюбието им.

Росица Чернокожева

Вихрен Чернокожев (1951–2018) е литературен историк и критик, доц. д-р в Института за литература при БАН, чийто заместник-директор е в периода 2000–2012 г. Ръководител на Издателския център „Боян Пенев“ (2002–2012). Автор на книгите „Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов“ (1986), „Българският смях“ (1994, отличена с Националната награда „Райко Алексиев“), „Антология на българския смях“ (1995, съвм. с Р. Чернокожева), „Врати към смисъла“ (2000), „Другият бряг на думите“ (2002). Съставител (заедно с Р. Чернокожева) на „Епиграми“ от Змей Горянин (2001), „Правото да се разочароваш“ от Радой Ралин (2003), „Избрани произведения“ от Димитър Подвързачов (2009). Съставител (заедно с Б. Кунчев и Е. Сугарев) на сборника „Антитоталитарната литература“ (2009). Автор на издадената посмъртно литературна анкета с Радой Ралин „Просто живях…“ (2021).