„Жената-конбини“ от Саяка Мурата, драматургия и режисура Марий Росен, сценография и костюми Петя Боюкова, в ролите Боряна Йовчева и Александър Тонев, музика и звукова среда Александър Евтимов-Шаманчето, пластика и хореография Яница Атанасова, Народен театър, сцена „Апостол Карамитев“. Премиера на 31 януари и 1 февруари 2026 г.
„Жената-конбини“ е драматизация по едноименния десети роман от 2016 г. на нашумялата японска писателка Саяка Мурата, спечелил одобрението на читатели и критика, както и официални награди. Конбини са японски денонощни магазини, които предлагат на едно място хранителни стоки, напитки, кафе, готова храна, различни услуги и др. В тях всичко е стандартизирано и посветено на удобството и удоволствието на клиентите, затова бъдещите служители се обучават на заучени жестове, мимики и поздрави. В романа има автобиографичен елемент, защото Мурата е работила в такъв магазин. Автор на драматизацията и режисурата е Марий Росен, който вече си е създал име и вярна публика сред любителите на нестандартни театрални решения. Спектакълът е част от Програма „Апостол Карамитев“, насочена към представянето на различна естетика и осигуряване на видимост на интердисциплинарни проекти и нови автори.
Главната героиня Кейко (Боряна Йовчева) е на 36 години, неомъжена, няма хобита и приятели. Тя е жената конбини, сляла се със своята работа. Инструкциите за поведение в магазина са ясни, повтарящи се и неизмени. Повторението на действия, фрази и жестове е мимикрия – нейният начин да бъде част от обществото, да се „вписва“ сред другите. Работата в конбини определя нейната идентичност на зъбно колело в механизмите на обществото. Извън тази работа Кейко е никоя и не съществува в очите на другите. Нейният вътрешен свят е толкова различен от това, което се приема за „нормално“, че срещата на по-дълбоко ниво с другите човешки същества е невъзможна. Тя е метафорично и буквално изолирана от света зад ярко осветените стъкла на магазина – едновременно нейно убежище и клетка, в която е затворена.
Шираха сан (Александър Тонев) е аутсайдер, който също като нея не се вписва в нормите на обществото, но е възприел ролята на паразит, който отмъщава на другите за своето неприемане, като ги манипулира и използва с агресивен цинизъм. Неговата философия е, че обществото не се е променило от времето на пещерните хора насам – ако не си част от икономиката на полезното, ако не допринасяш за поддържането на измислените норми на племето, биваш наказван и изхвърлен като „чуждо тяло“. Кейко се превръща в негов донор и жертва. Печалбата ѝ от съжителството с него е, че изведнъж става видима за останалите, които възприемат връзката ѝ с Шираха сан като крачка към нормалността на обвързаните със семейство и принос към обществото. Всички се вълнуват само от това дали ще следва задължителния за всички сценарий – „престижна работа, брак и деца“, като потвърждава техния пример и поддържа статуквото.
Боряна Йовчева демонстрира перфектно владеене на гласа си – играе няколко различни персонажа, променяйки само гласовия си тембър. Тя напълно убедително възпроизвежда разговор, в който произнася репликите на двете страни или си партнира с кукла. Александър Тонев също демонстрира високо ниво на актьорска техника и владеене на тялото – в безмълвен, отблъскващо експресивен физически етюд, той изобразява неудовлетворения нагон на своя персонаж, който е грозен неудачник и женомразец, без никакъв шанс да си намери жена: полугол, седнал на авансцената се взира налудничаво в жените от първия ред в публиката, докато прави неприлични движения, изплезил език и буквално точи лиги от устата си.
Кейко реагира на отхвърлянето със затваряне в себе си, докато Шираха избира да мрази обществото, което тормози различните, като рови в душите им, потиска ги и ги отхвърля. Актьорското изпълнение на двамата е едно от достойнствата на представлението, то умело върви по ръба на странното, което доведено до абсурд става смешно.
Режисьорът Марий Росен и Петя Боюкова (сценография и костюми) използват изчистена, минималистична естетика. Сцената в началото е празна, но постепенно се запълва от конструкции, които изобразяват рафтовете в конбини. Мястото на действието се променя условно всеки път, когато Кейко отвори поредната кутия, от която изважда някакъв реквизит, който изобразява живота на намиращите се в тези „кутии“. Актьорите са с боядисани в бяло лица и експресивен грим, покачени върху традиционни дървени японски налъми, които правят походката им странна. Белите им дрехи са безлични и създават алюзия за нещо болнично и стерилно. Отворът на театралната сцена е обграден със светлинна линия, очертаваща живота „в кутията“ на конбини. Бягството от тази „кутия“ се оказва невъзможно за Кейко – под влиянието на Шираха тя прави опит да си намери друга работа, но пак се връща в конбини. В края на представлението, макар и свалила белите си униформени дрехи, отново доброволно е застанала вътре в клетката на магазина. Тя може да живее само в изкуствения, разчетен, механизиран свят на конбини – нейния рай и обетована земя.
„Жената-конбини“ може да се възприеме като социална сатира, отнасяща се не само за Япония. Театралната версия на Марий Росен постига целта си да смущава и да предизвиква въпроси за несигурната идентичност на човека в съвременния свят, отношенията между мъжете и жените, стандартите за „нормалност“, отчуждението и отхвърлянето, търсенето на смисъл и принадлежност.
