0
1200

Заключен съм в мисълта по тебе…

Книгата, издадена неотдавна от „Сиела”, съдържа неизвестни писма на Васил Стоилов до Соня Димитрова, представени от литературния историк Румяна Пашалийска. Прочетете нейния предговор и няколко от писмата.

„Заключен съм в мисълта по тебе”, Васил Стоилов, съставител Румяна Пашалийска, изд. „Сиела”, 2013 г.

ПРЕДГОВОР

Румяна Пашалийска

vasil1„Всичко е вятър, само едно несравнимо с нищо чувство към жена може да се нарече върховен смисъл в живота. Моят върховен смисъл си ти…“

Така през 1935 г. художникът Васил Стоилов определя смисъла на живота си и го доверява в писмо до своята любима, убеден, че без нея той не може да съществува нито като човек, нито като творец.

Почти шест десетилетия един от най-известните български художници е запленен от дълбокото си любовно чувство към  съпругата на писателя Змей  Горянин – Соня Димитрова. До края на живота си той остава „заключен“ в мисълта по нея… Където и да се намира, Соня е първият човек, с когото художникът споделя не само фактите от живота си, не само мъките на творчеството, но и най-съкровените си размисли и вълнения.

Когато е далече от София, Стоилов й пише ежедневно, понякога – по няколко пъти на ден. Писмата му долитат от Кричим, от Варна, от с. Герман (където рисува най-често), от Велико Търново (където е „заточен“ от 1964  до 1970  г.), от Рим, Париж, Ереван, Тарквиния, Асизи…

Писмовната връзка на Васил Стоилов и Соня Димитрова датира от годината на тяхното запознанство – 1933, когато Соня е на 26 години, а 29-годишният Стоилов наскоро се е завърнал от четиригодишна специализация в Париж. Там младият художник участва със самочувствие в художествения живот на френската столица и без да страда от „балкански  комплекси“, изпълва редица престижни салони със своите „изконно български“ картини. През 1931  г., след като открива с голям успех своя самостоятелна изложба в галерията на Анри Манюел на Монмартър, Стоилов е забелязан и оценен от критиката. Тя му присъжда съюзната награда на френските художници и го обявява за „забележителен и оригинален художник, който носи България във всичките си фибри…“.

Обогатил своя живописен и културен мироглед, създал ценни контакти, през лятото на 1932 г. Васил Стоилов се завръща в родината. Тук го очакват сиромашия, и чисто по нашенски – злоба и завист за парижките му успехи, които му спечелват доста врагове.

Още при първата си среща със Соня Васил Стоилов усеща с нея духовна близост. Предчувствайки, че тя ще стане скъпа на сърцето му, бързо й прави  първата рисунка с молив, която й подарява „за спомен“. През  годините той ще нарисува и още няколко забележителни живописни и графични портрети на Соня  и нейния съпруг Змей Горянин, които излъчват духовна красота и „ренесансова“ хармония… С богат пластичен език и изтънчен психологизъм художникът прониква отвъд видимата реалност и осъществява „най-важния“ си художествен принцип – да извади  „вътрешния човек“ у портретувания.

По нагласа Васил Стоилов е тих, нежен и сдържан човек. Ранната загуба на майка му оставя в детската му психика един постоянен отпечатък на тъга и меланхолия. Самотен мислител, той не дава лесен израз на сложния си вътрешен живот, на вълненията, които раздират душата му и често стигат до екзалтация. От юношеските си години проявява интерес към литературата, пише стихове, привличат го източните религиозни учения и практики. Овладял до съвършенство френски език, Стоилов си служи с него като с матерен. Познава особено добре Бодлер, обича Вийон, знае наизуст Волтер, когото превежда на младини. Стотици страници от дневниците му са изписани на френски, маргиналните полета на почти всичките му книги и на подготвителните му рисунки също са изпълнени с бележки на френски език.

Когато художникът рисува, той е погълнат изцяло от работата си и светът не съществува за него. „Аз ще гледам само чрез  изкуството си да стана известен: това е най-трудният път, но затова най-честен и ценен“, пише Васил Стоилов от Париж до един от братята си. За него само изкуството е оная висша територия на идеалното, на която си струва да посвети живота си…

И изведнъж един човек с толкова „автономен“ дух изпада в пълна зависимост от младата Соня, която изцяло покорява съзнанието му. Тя е жизнерадостна и естествена, притежава забележително чувство за хумор и по нищо не прилича на обичайните празноглави „красавици“, които разхождат модните си тоалети по „Цар Освободител“. Висока и слаба, с огромни бадемови очи, Соня излъчва интелект, финес, човешка топлота. В нея художникът открива търсеното хармонично единство на плът и духовност, тя му дава и сила, и възторг, зарежда го с желание за живот и за работа. Той гледа на нея като на божество, горд е, че е неин избраник, готов е цял живот да служи с рицарска преданост на своята прекрасна Дама, която „подчинява“ дори изкуството му. Могъщото чувство към любимата го държи високо над всичко дребнаво, над злобата и отровата на света: „Ти си по-хубав свят от тоя, който е около  мене – пише й Васил Стоилов през 1936  г. – Ти си по-велика и от света, и от изкуството, защото си сама живот и изкуство…“

За да осъществи своята „невъзможна“ любов, Васил Стоилов минава през големи препятствия и велики страдания. Когато се срещат, Соня от шест години е щастливо омъжена за писателя Светлозар Димитров, широко популярен с литературния псевдоним Змей Горянин. По това време той набира все по-голяма известност като автор на исторически разкази, повести и романи, както и на многобройни книжки за деца. Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на видни наши писатели и художници, скулптори, артисти, музиканти. Ерудиран и добросърдечен, сред тях младият белетрист е признат за „подвижна  енциклопедия“. Змея и Змеицата – както са ги наричали приятелите – разполагат с твърде малък апартамент: само стая, кухничка и тесен коридор, където се настаняват уж „временно“, но никога след това не се опитват „да придобият“ по-просторно жилище. Единствената им уютна стая, която служи и за спалня, и за приемна, и за работен кабинет, се превръща в притегателно духовно средище, където „талантливо“ общуват Елин Пелин и Александър  Балабанов (които също не са безразлични към Соня), Д. Б. Митов и Калина Малина, Йордан Йовков и Асен Златаров, Фани Попова-Мутафова и Димитър Талев, Мария Грубешлиева и Вера Лукова, Добри  Немиров, Трифон Кунев, Йордан Стубел, Кирил Шиваров…

Влязъл в тази елитна интелектуална компания, Васил Стоилов скоро се нарежда между най-близките приятели на семейството. Змей Горянин високо го цени като художник и човек и въпреки че е наясно с чувствата му – мъдро и достойно носи своя кръст и не го лишава от приятелството си.

Измъчван от ревност и чувство за вина, Васил Стоилов прекарва много  безсънни нощи и дни, изпълнени с тревога. Липсата на контакт между влюбените увеличава трескавата му жажда за близост. Изгарящият копнеж да бъде постоянно със Соня стига до екзалтация: „Никоя жена не може да се сравни с тебе и магията, що излъчваш… – пише й Васил Стоилов. – За мене не  съществува нищо друго, освен тебе: нито изкуство, нито хора, нито природа…  Ти ме възроди, сякаш животът ми е даден само за това…“

Когато няколко дни не получава отговор на писмата си, художникът направо се разболява, не е в състояние да докосне четката, не е способен да работи. Обземат го трагични мисли, животът му се струва „глух, сив и скучен“, проявява всички признаци на емоционална нестабилност, която все по-трудно може да контролира…

След време  тази „задъхана“ и обсебваща любов като че ли започва да уморява Соня Димитрова. По природа тя е чужда на драматичните и екстремните състояния, стъпила е здраво на земята, твърда е в мислите си, държи на принципите си. Соня приема трудно „одомашняването“ на връзката, която все повече започва да прилича на прочутия френски модел ménage a trois… Измъчва се заради благородството и душевната щедрост на Змей Горянин, който не престава да й дава доказателства, включително – „стихотворни“, за своята обич и преданост. Към всичко това се  прибавят „шушуканията“ и подмятанията на приятелите. Натрупаното напрежение отключва спорове и разпри, които сякаш нямат край. Постепенно младата жена започва да се отдалечава и да отхвърля всякаква близост с Васил Стоилов. През  пролетта на 1941 г. разумът надделява и тя окончателно се оттегля в „манастира на целомъдрието“…

На 9 май 1944  г. Васил Стоилов свързва живота си с Ганка  Найденова-Стоилова, племенница на Пейо Яворов и проникновена изследователка на неговото творчество. Познанството им датира от есента на 1934  г., а по-близката им връзка започва в края на 1943-а, когато художникът й заявява сериозните си намерения и я представя на семейството си. Венчават се при голяма тържественост в църквата „Св. Георги“ в Панагюрище. По това време там е евакуирана голяма част от културния ни елит – Царският симфоничен оркестър на Саша Попов, Българска кинематография, много писатели, артисти и музиканти, които вземат „живо“ участие във сватбеното веселие…

На 25 май 1948 г. се ражда дъщеря им Явора. След време тя ще израсне като даровита певица и интелектуалка, която наследява  и таланта, и високата нравственост на своите родители. През  всички последвали години Ганка Найденова е неизменен спътник на Васил Стоилов не само в реалния живот, а и равноправен партньор в света на духовното. Споделените с нея близо пет десетилетия са години на драматични житейски перипетии, но и плодотворен творчески период, който утвърждава Васил Стоилов като един от най-изтъкнатите български художници. По това време той вече е усъвършенствал своята уникална и невиждана дотогава акварелна техника. Удивителен рисувач, художникът изгражда творбите си с чиста линия и светъл въздушен колорит, те са огрени от мистична светлина. Лиричните му пейзажи са изпълнени с движение и „говорещи“ облаци; фигуралните му композиции влизат в скритите пластове на нашия исторически и социален бит. Десетки са изящните и загадъчни „български  мадони“, останали вечно млади и чисти като символ на доброто и красотата, която носят всички български майки. Замислените и доверчиви очи на германските девойки и особено прочутата малка „Пала“ внушават и до днес духовното послание на автора. Майстор на психологическия  портрет, Васил Стоилов създава богата галерия от образи на видни наши и чужди интелектуалци.

С цялата си европейска култура той си остава един от най-националните  ни живописци, един от най-задълбочените художествени тълкуватели на българската душевност.

„Картините трябва да пътуват!“, повтаря Васил Стоилов през целия си живот. Чужд на всичко материално, Стоилов раздава като подаръци почти половината си продукция, която наброява повече от 2000 картини.

Живописното му творчество отдавна е прехвърлило границите на България. Над 300 негови картини са притежание на държавни и частни колекции в Европа, 120 негови творби съхранява Музеят за източни изкуства в японския град Нигата…

Тежко болен, Васил Стоилов напуска този свят на 13 февруари 1990 г. През целия си дълъг път в живота и изкуството той остава верен на своите творчески истини и на младежката си любов към своята любима Соня.

Освен талант, той притежава и характера, за да отстоява себе си и да изживее докрай своята необикновена любов, стигаща до самоотречение, любовта, която за него е всичко…

*    *    *

Писмата на Васил Стоилов (1904–1990) до Соня Димитрова (1907–2001) са разчетени от оригиналните ръкописни записи на художника.

Запазените 101 писма са писани в периода 1933–1979 г. и са по-малка част от техния действителен брой. Публикуваме ги с незначителна редакторска намеса, без да променяме езиковите особености и стила на техния автор. На места правописът е осъвременен. Известна трудност създаде подреждането на документите в тяхната хронологическа последователност. С малки изключения Васил Стоилов обикновено не поставя дата върху  писмата си. Там, където имаше запазени пликове, съобразявали сме се с датата на пощенското клеймо. Останалите писма са подредени съобразно известни факти или данни в тяхното съдържание, като датировката е в прави скоби.

Всяко време  има своите обществени нагласи и своя „емоционална култура“, която слага в „нови рамки“ интимните изживявания на хората и начините на тяхното споделяне.

Може би за днешния млад човек, който денонощно ползва Интернет и всяко негово послание стига за секунди до своя адресат, тези епистоларни текстове изглеждат прекалено наситени с драматични емоции, непонятни със своята продължителност във  времето и… малко нещо старомодни.

Вярваме все  пак, че тази напълно неизвестна кореспонденция ще предизвика интереса не само на специалистите, но и на широката читателска публика.

Многобройните писма, както и непоказваният досега илюстративен материал (фотографии с посвещения, репродукции на живописни и графични творби) свидетелстват за дълбоката и трайна „невъзможна любов“ на един от най-видните български художници, продължила повече от половин век.

Те ни позволяват „да надникнем“ в неговото лично и творческо битие, да научим повече за интензивния му вътрешен живот, хвърлят нова светлина върху публичния му образ на строг и достолепен класик, който – отдаден изключително на изкуството си, саможиво се дистанцира от реалния живот.

И не на последно място – обнародването на тези документи ни дава  възможност да почувстваме обществената и художествената атмосфера на едни отминали български времена, когато духовните ни първенци от всички творчески гилдии са били свързани с искрено приятелство и са живеели задружно…

Със съкращения

 

[Варна, 7 декември 1936 г.] Понеделник

Мила Соня,

Изглежда,  че тук на мен ще ми провърви и че резултатът от идването ми във  Варна ще бъде  хубав. Снощи ме поканиха по телефона от двореца Евксиноград да рисувам малката княгиня Мария Луиза[1]. Тази сутрин царският автомобил ме закара в двореца, дето бях представен на царица Йоана, която пък ме представи на детето. Първият сеанс е свършен. Утре ще продължа. Портретът ще бъде малък, защото в този момент нямам тук големи дъски. За пет сеанса обещах да направя портрета. Моля те, запази това само за себе  си, защото царицата желае да направи  сюрприз на Цар Борис и ако се узнае по един или друг начин, аз ще се изложа. Има шанс, ако този малък портрет излезе  сполучлив, да ми се поръча да направя по-голям портрет в София. Вярвам, че тази новина ще ти направи  удоволствие, мое момиче. На мен, който не очаквам никога това, се пада тази чест да рисувам царска особа.

Но защо ти пак се замълча от няколко дена? Днес бях почти сигурен, че ще получа писмо от тебе, а ето, че пак ще чакам. Соня, толкова хубави неща си мисля за нас двамата, а ти като че ли не се радваш. Аз ти напълно вярвам  и чакам най-хубавия миг в живота ми – да съм изново при най-любимото същество, за което ще ида на край света.

Какво правиш, момиче, защо не ми разкажеш нещо повече за себе  си? Аз като се върна, ще има много да ти разказвам: ти, обаче,  всичко, макар и в едри черти знаеш предварително.

Бързам да ти изпратя това писмо, което непременно ще ти донесе радост. Много, много те обичам и съм щастлив да мисля постоянно за тебе.

Целува те твоя Васил

Карирана хартия, 1 л., 2 с., молив

 

[Варна] Вторник, 8. ХII. 1936

Моя хубава  и мила,

Тази вечер съм щастлив, че чета писмото ти, тъй топло и сърдечно: напълно съм щастлив. Радвам се много, че държиш на дивия Васо, който те много обича. Сега за мене не остава, освен  да се провикна, та и враговете ми – хиляди – да чуят: Соня е моя и аз съм щастлив в живота. Соня, аз страдам, въпреки всичко, по тебе: нищо не може да ме радва повече от това – да съм близко до теб, да съм в теб – напълно загубен в теб. Нали ще бъдем много щастливи двамата, всякога щастливи?

За днес новините и събитията около мене са следните: сутринта автомобила от Евксиноград ме закара в двореца точно в 10 часа. Вторият сеанс мина много добре, макар царското дете да позира по-зле от вчера. Бях сам с принцесата, само една камериерка – чужденка седеше срещу нея да я забавлява. Княгинята през цялото време разказваше по немски разни неща на камериерката[2] и се усмихваше щастлива, мила. Аз завърших подготвителната работа с молив – утре започвам с бои. Показаха на царицата направеното досега и тя казала: „C’est baby“ – Това е беби. Върнаха ме във Варна точно в 11 и половина часа.

В изложбата учителите по рисуване водят ученици. Има щастливи изгледи изложбата ми да свърши хубаво, само че тука обичаят е всичко да се прави накрая. А колкото за Стефан Митов[3] – и без него ще мине: аз не желая да се моля за неща, които трябва без молби да се вършат: аз нямам тук нужда от Митовци[4], нека си пазят вестника за Кирил Тодоровци[5]. Тука се много писа и още ще се пише от хора, които разбират и обичат изкуството.

Но това няма значение: важното е, че аз трябва да бъда щастлив и съм: за мене ти затваряш един незаменим свят и това ми стига завинаги. Митовци само пишат, а друга работа не вършат: мене от критика до гуша ми дойде. Чакам да ми се обади  и Зарко.  Моля те, не казвай никому за случая с двореца.

Сега вярвам, че ще дойда в София с много радости за теб. Ще бъдеш ли доволна?

Много се радвам на писмата ти, пиши ми по-често, много по-често, Соня.

Целува  те твоят Васил

Карирана хартия, 2 л. малък формат, 4 с., молив

 

Сряда, [Варна, 9. ХII. 1936 г.]

Моя мила Соня,

Още съм под хубавите впечатления от вчерашното ти писмо, но не съм спокоен, защото много съм самотен в себе си и ти ми липсваш. Над всичко отгоре се разболях – хрема ме хвана отневиделица, та ме е много яд. Навярно имам инфлуенца, но съм решил да не лягам, а на крака всичко да изкарам. Сутринта бях в двореца – дето почнах портрета с бои. Принцесата този път беше  много немирна и палава и вместо да позира, играеше на криеница около стола ми, приказваше и съвсем не се интересуваше да знае, че времето ми е скъпо при нея. Обаче аз започнах много добре работата си. Работите около изложбата са надеждни: има добри изгледи за резултат. Обаче хората са много неподвижни тук и трябва да се чака края на изложбата. Тази сутрин дойде един от братята ми, та ми донесе няколко дъски и бои: тук ще имам няколко поръчки  на детски портрети.

Ти, мило момиченце, с какво ще ме изненадаш? Мислиш ли си за бай Васил, обичаш ли го все тъй, както досега? Аз вечер съм два пъти по-неспокоен: защото мисълта ми за тебе ме доминира изцяло и усещам една голяма мъка по тебе. Чакам пак да ме зарадваш: чакам и те обичам, и те желая.

Целува те твоят

Васьо

Карирана хартия, 2 л. малък формат, 4 с., молив

 



[1] Княгиня Мария Луиза е родена на 13 януари 1933 г. По време на сеансите тя е на 3 години и 11 месеца.

[2] „Камериерката“ е г-ца Физхалцер, придворна дама от свитата на княгиня Евдокия и преподавателка по немски език на малката Мария Луиза.

[3] Стефан  Митов (1895–1963). Художествен критик, голям  почитател на Васил Стоилов, написал по страниците на в. „Литературен глас“ обемни статии за художника, чиито картини обичал с „любов, стигаща до екзалтация“. Вж.: Ганка Найденова-Стоилова. В часа на синята мъгла, с. 27–28.

[4] Визира Д. Б. Митов.

[5] Кирил Тодоров (1902–1987) – художник и скулптор, майстор на официалния портрет. Завършил Академията за изящни изкуства в Рим (1924), където живее и активно твори до смъртта си (с изключение на периода 1943–1960, когато е в България). Автор на многобройни живописни портрети и бюстове на интелектуалци, изтъкнати хора на изкуството и видни политически фигури от Италия и България.