С изкуствоведа Румен Серафимов, един от кураторите на изложбата в Националната галерия с произведения на Георги Велчев – майстор на морския пейзаж, разговаряха Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.
„Музеите затова са важни, защото съхраняват и откриват, но и показват в нова светлина големи автори, особено когато са потънали в забрава. Ние, българите, сме майстори на забравата”. Това споделя изкуствоведът Румен Серафимов, един от кураторите на изложбата с произведения на Георги Велчев – майстор на морския пейзаж, в НХГ.
Разговаряме с Румен Серафимов минути преди да се открие изложбата на „забравения” Георги Велчев сред картините му в една от залите на Двореца. Изкуствоведът, авторитетен и уважаван историк и критик на изкуството, е много развълнуван. Ще научите защо… Започва своя разказ, като ни въвежда в света на твореца Георги Велчев чрез неговите картини.
„Георги Велчев се е родил във Варна. Баща му Атанас Велчев е първият собственик на книжарница в морския град. Това не е без значение. Иначе корените му са от Жеравна, а семейството се установява във Варна. Още като ученик той пътува до Русия и вижда Третяковската галерия, Ермитажа. Това изключително много го въодушевява, предопределя пътя му. Следва в Художествената академия в София (тогава Художествено-индустриалното училище) от 1910 г. до 1920 г. Десет години – защото по време на Първата световна война Георги Велчев два пъти отива на фронта художник, дори попада във военнопленнически лагер във Франция. Завършва през 1920 г. при такива огромни художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов. Явно е, че получава изключителен фундамент и изобразителна култура при тези колоси – Иван Мърквичка, който е академикът, реалистът, и Стефан Иванов – символист, много интересен художник.
Георги Велчев не тръгва по пътя на традиционния реализъм,
кайто Мърквичка утвърждава чрез своето изкуство, а още в най-ранните си творби от 1917, 1918, 1920 г. се вижда, че е насочен към една по-освободена живописна образност, към импресионистични и постимпресионистични начини на изразяване, интонация и в колоритната хармония. В тази изложба има няколко такива прекрасни произведения, входове на бойни скривалища – едното малко наподобява стила на Николай Райнов. Това не е случайно, защото той е от едно поколение с Николай Райнов, Сирак Скитник, Иван Милев, Васил Захариев – много сериозно поколение, което в края на 10-те и началото на 20-те години на миналия век внася в българското изкуство един краткотраен модернизъм, иска да наложи по-европейски влияния. Познавал се и с Гео Милев, а пък Гео Милев е в центъра на това модерно мислене. Дори се говори, че той е направил рисунка на Гео Милев”.
Румен Серафимов се връща назад във времето, докато следва логиката на подредените от него в експозицията картини на Георги Велчев.
„Георги Велчев поема някакъв по-различен дух, не стария етнографски реализъм. През 1920 г. отива в Париж, живее три години там. Възхищава се на една интересна художествената група – набистите,(името на движението идва от наби, на иврит – пророк-б.р). Сред тях са Пиер Бонар, Морис Дени, Едуар Вюйар, Феликс Валотон, Аристид Майол, скулптор, много свързан с тази група. Те се противопоставят на реализма в изкуството и търсят една по-автономна художествена форма. Тяхното изкуство е наситено със символични интонации и дух. Търсят духовно съзерцание на природата, естетско любуване, чувствено вживяване в различни зони на природна среда, на интериори и са изключителни живописци. Създават много поетични творби на парижките паркове, на неговия любим парк Монсо, великолепен, не голям, но изключително живописен. Той също прави поредица живописни творби, гвашовата техника е много обичана от него и той я владее. Прекрасни творби – точно с тях той може да бъде приобщен към този български модернизъм, много кратък, продължил 5-6 години. Георги Велчев пътува и в Германия. Живее в Берлин, в Мюнхен, Бремен. Точно до Бремен има една знаменита художническа колония – във Ворпсведе. Райнер-Мария Рилке пише книга за нея. Един много известен германски художник – Хайнрих Фогелер, кани Георги Велчев в тази колония. Българският художник живее и работи там три месеца. Влиза в интересна общност на писатели и художници, натрупва много опит. Пътува в Италия, постоянно гледа и старото, и новото европейско изкуство. Така е до 1924 г. Връща се в България за малко и донася 20 творби, които е създал във Франция и в Германия. Ние ги притежаваме. След това заминава за Ню Йорк. Там живее седем години, прави осем изложби. В началото работи като градинар, като фабричен работник… Световната криза го принуждава да се върне в България някъде около 1931 г. Но на връщане за България той минава през Китай и Австралия – какъв човек, какъв характер.
Той е страстен пътешественик.
Един от тези, които са осъзнали, че пътуването, общуването с космополитна среда са много полезни за изкуството. Такъв е и другият голям варненец, художникът Борис Георгиев. Той също пътува по целия свят. Не знам дали има друг художник в България, мисля, че няма, който да е пътувал толкова, колкото Георги Велчев”.
Нашето пътешествие с Румен Серафимов продължава във все още тихото изложбено пространство, изпълнено с картините на художника. „Трийсетте години са много успешен период за Георги Велчев. Когато той се връща тук, не може да продължи в стила на по-модерната европейска образност, за която стана дума, а приема реализма. Защото българското общество не е подготвено за по-авангардни изразни средства. Реализмът му е изпълнен с импресионистични, със символистични тонове. Неговите морски пейзажи винаги са по-напрегнати, по-драматични. Те не са радостни, не са ведри. Така че 30-те години са изключително успешен период за него. 1942 г. е също много успешна. Тогава той прави „Арката от Тюленово”. Още от самото начало се насочва към един много интересен мотив – входа, прохода, вратата към нещо неизвестно, преминаването от едно пространство в друго. Рисува много арки, а в селските си пейзажи – от Жеравна, Котел, рисува врати. Вратници, както ги нарича. Георги Велчев е класик на морския пейзаж, в тази област достига най-големите върхове. Той е съизмерим с Александър Мутафов и с Марио Жеков, другите изключителни маринисти. В някои отношения дори е по-изразителен и по-впечатляващ от тях. Ние сме правили изложби, съпоставящи него с Александър Мутафов”.
С особено вдъхновение говори Румен Серафимов. И стига в разказа си и до причината за забравата. Независимо, че той самият е направил много за възкресяване името на талантливия художник, все още Георги Велчев е доста непознат на съвременната публика. Във Варна Художественият музей „Георги Велчев“ е филиал на Градската художествена галерия, Румен Серафимов е основен двигател за възстановяването и обновяването му.
След 1944 г. започва периодът на забравата.
„До самия край на ХХ век Георги Велчев остава в сянка. Изложбата в Националната галерия е официална реабилитация на този художник. През 1945 г. той е обвинен във всички човешки грехове. Бил с много силен характер, не е прикривал възгледите си, не е бил удобната фигура за новите идеолози и законодатели в естетическата сфера като Богомил Райнов и Любен Белмустаков. Велчев е живял в Европа и в САЩ. Затова, колкото и талантлив да е, никой не иска да пише за него, да го посочва по някакъв начин. Започва десетилетие, много мъчително за него. Той започва да прекалява с алкохола, по принцип е бил склонен към бохемски състояния. За съжаление, негови колеги художници, които идват във Варна от Съветския съюз, също допринасят той да бъде почти смазан психически и художнически. Последните негови работи – в изложбата има две от 1954 г. – те са чудесни, но хармониите са много тъмни, драматични.
Автопортретът на Георги Велчев от 1948 г., който също е в изложбата, показва един разочарован, огорчен човек. Зрял, мъдър, с достойнство, но много огорчен. Той е бил приятел с двама варненски художници – Георги Урумов и Христо Каварналиев. Били са приятели, рисували са някъде по бреговете, но обществото е било много негативно настроено към тях, особено към него. Георги Велчев умира на 64-годишна възраст в родната си къща – беден, изоставен, болен.”
Годината е 1955. През 1958 г. брат му Владимир Велчев (който живее в САЩ) и сестра му Павлина Велчева решават да дарят къщата на общината с условие тя да стане музей на неговото изкуство. Това се случва през 1961 г., сестра му е уредник в нея, след нея идва друг художник. Музеят е воден много небрежно. След това музеят е затворен за около 12 години, превърнат е в склад с ателиета.
„Някъде в 1995 г. видях музея, изкуството му – продължава Румен Серафимов. С помощта на мои приятели – не на държавата и не на общината, а с мои приятели – художници и архитекти, възстановихме къщата. Успяхда покажа по нов начин колекцията и изкуството на Георги Велчев: с нови рамки, систематизирана по друг начин. Тогава, през 1996 г., за първи път бяха показани френските и германските творби, които се видяха в нова и различна светлина”.
Двадесет години той и Боян Боев, уредникът на музея, който е филиал на Градската художествена галерия във Варна, работят за това творчеството на Георги Велчев да стане известно, да бъдат оценени неговият талант и безкомпромисност в изкуството. Тази година се навършват 125 години от рождението на Георги Вълчев. Той е роден на 18 ноември, тогава във Варна ще се открие голяма изложба, по-голяма от тази в София, с негови творби от различни колекции, с произведения, които ще бъдат реставрирани, обещава Серафимов. Най-накрая ще бъде направен и добър каталог. Опитвали са години наред, но не са получавали финансиране от Общинския съвет. Сега са им отпуснати много малко средства и с допълнителни спонсори ще направят сериозен каталог с текстове на Ружа Маринска и Румен Серафимов. Заедно с юбилея на художника се отбелязват и 55 години от създаването на музея и 20 години от възстановяването му.
„За мен беше щастлива възможност да мога да възкреся музея, но тази изложба е много важна, защото 61 години след смъртта на Георги Велчев се открива негова изложба в София. Това има особен символичен смисъл”. Споделя изкуствоведът минути преди откриването на експозицията. Няма как да не го попитаме какво го мотивира толкова години да работи за възкресяването на името на Георги Вълчев.
„Мотивацията може да бъде само една – аз го ценя като един много висок професионалист и много чувствителен художник. Както се знае, аз се занимавам и със съвременно изкуство, но изключително уважавам класическото изкуство. В творчеството на Георги Велчев се откриват много високи равнища. Особено в морския пейзаж той, както казах и в началото, е на изключително високо ниво, редом с най-добрите български художници. Много добър е и в портрета. Прави си много интересни автопортрети на млада възраст със смъртта, с черепа, със скелета в духа на символизма след Първата световна война…
Това е мотивацията, това може да привлече един историк на изкуството – когато съзре един поетически и естетически свят. Главното при Христо Каварналиев е комерсиалното, някаква конфекция има при него, докато Георги Велчев преживява всеки един мотив много дълбоко. Един голям художник, забравен художник, и то за дълго време. Моята работа като човек, който цял живот работи в художествен музей, е едно преоткриване.“
Изложбата Георги Велчев е подредена до 28 август 2016 г. в Двореца.
Интервюто е публикувано в сайта ВЪПРЕКИ.
