Начало Идеи Актуално За главата на Йоан Кръстител и властта
Актуално

За главата на Йоан Кръстител и властта

Захари Карабашлиев
24.08.2020
10989
Лукас Кранах Стария, „Пирът на Ирод“, 1531 г.

Историята на Йоан Кръстител ме е привличала открай време. За живота му, предполагам, има изписани безброй професионални исторически и богословски книги, тук ще опитам да я погледна в контекста на властовия крах у нас днес.

Йоан Кръстител е пророкът, живял преди и по време на идването на новото учение на Иисус Христос, и макар двамата да са връстници, аз чувствам първия библейски стар, а втория вечно млад. Мисля за Йоан като последния старозаветен, но и първия новозаветен свят човек.

Йоан е аскет, който, едва навършил 30-годишна възраст, започва да проповядва, като извършва и някакъв вид традиционно ритуално измиване (духовно кръщение) в река Йордан за всички, които идвали да го слушат. Бил облечен в груба дреха от камилска вълна, хранел се с див мед и скакалци. Известно е, че по онова време в Йерусалим е имало и други „пророци”, чакащи Месията (има ги и до днес), но Йоан Кръстител е този, който разпознава Иисус, когато той идва при него да получи свето водно Кръщение в реката. В онези дни Йоан вече бил придобил известност и хора от всякакви прослойки идвали при него, за да получат това кръщение и да слушат проповедите му. Йоан обаче не просто проповядвал покаяние, страх от Бога и спазване на Божиите заповеди, нито бил отшелникът, който ще мълчи по важните за деня теми, или ще говори витиевато – той изобличавал властимащите. Йоан не говорел за греховете изобщо и за беззаконието „по принцип”, а се обръщал конкретно към властта в Йерусалим. В Евангелието е спомената и най-смелата му постъпка — изобличаването на юдейския цар/тетрарх Ирод Антипа, заради това, че погазва Моисеевите закони и с поведението си развращава народа. (По това време цар Ирод престъпил закона в тази си част, че взел за жена Иродиада, съпруга на брат си, която също му се падала и нещо като племенница, т.е. престъпил най-малко две табута.)  

Та, Йоан Кръстител, макар да бил достатъчно зает да кръщава хора в пустинята, не си затворил очите пред явното погазване на тогавашния закон (както би могъл да стори), а се конфронтирал директно с владетеля. Йоан е знаел добре какво ще последва и сигурно е можел да продължава да плиска новодошлите поклонници с вода в реката, да говори общи приказки за закон и морал, да оплаква греховните си съвременници. Вместо това обаче, той избрал да говори конкретно – с имена и примери. „Не ти е позволено – казвал на цар Ирод – да водиш братовата си жена.”

И ето че владетелят е изправен пред дилемата: или а) да се поправи и да остави жената на брат си; или б) някак да затвори устата на пророка, който посочва неправдата и го дискредитира пред народа.  

Иродиада мразела Йоан и много искала смъртта му, обаче в Евангелието четем: „Ирод се страхуваше от него, като знаеше, че той е мъж праведен и свет, и го пазеше… и с приятност го слушаше”. Тоест едновременно му е бил симпатичен, но и се страхувал, че ще настрои допълнително поданиците срещу себе си, ако го убие.

И владетелят Ирод решава хем да угоди на жена си, хем да не убива Йоан. Как? Хвърля го в тъмница, където Йоан нито има кого да кръщава, нито на кого да говори опасните си думи. Дотук нищо ново – поредния невинен човек, лишен от свобода в историята на човечеството.

Ето че стигаме до смъртта на Йоан Кръстител, достатъчно интерпретирана в какви ли не произведения през вековете.

Цар Ирод празнува рождения си ден, като дава угощение на „велможи, воеводи и на старейшините галилейски”, събрал е целия елит, със сигурност е било пищно парти. И в един специален момент влиза Саломе, негова доведена дъщеря (от брат му и сегашната му жена) и танцува изумителен танц. Този танц толкова се харесва на цар Ирод, че той – вероятно под влиянието на алкохола, на властта, която му е дадена, и — предполагам — от сласт, ѝ предлага да ѝ подари каквото тя пожелае. Само кажи, ако ще да е дори половината царство, заклевам се, ще ти го дам. Саломе бързо иска съвет от майка си Иродиада, която знае, че това е моментът да премахне неудобния Йоан, и поисква главата му. На блюдо. Сигурно Ирод е изтрезнял от ужас, а и свещеният текст посочва, че „царят се натъжи, но заради клетвата и сътрапезниците си”, не поискал да ѝ откаже. Както всеки диктатор, той е сантиментален, духовно слаб, но пък честолюбив. Ще потъжи после за невинния човек, но пък нали е обещал на момичето, а и подчинените му гледат…

Йоан бил обезглавен в същия час, главата му сервирана на блюдо на Саломе, която от своя страна я сервира на майка си. Край на историята.

Тук си представям ужаса на всички в залата. Представям си отрупаната с деликатеси маса, месото, виното, хляба, плодовете – явно е липсвала само една човешка глава.

На масата на Ирод е имало високи властници, имало е духовни лица, сигурно някакъв вид интелектуалци, а и хора на изкуството. И се питам дали поне някои от тях са били скандализирани, дали са мълчали гузно, дали са извръщали глави от тази отвратителна гледка, дали някой е стискал зъби, или плакал от мъка и безсилие… Питам се дали пък един не е опитал да каже, че това е ужасно, че е зло, или пък дори плахо да предложи нещо друго, някакъв хитър изход от създалата се ситуация. Но не, тиранията не работи по този начин. На масата на тирана няма свободни хора. Ядеш ли от храната им, пиеш ли от виното им, ти се превръщаш в техен слуга.

Вероятно всички са мълчали.

Главата на Йоан Кръстител е нищо по-малко от символ на съвестта и морала на Йерусалим в онзи момент. И тя била отсечена.

Мисля за обезглавяването на Йоан Кръстител не като разказ за ужаса на злото (предполагам дори, че Ирод не е бил толкова зъл, колкото неморален), а като разказ за невъзможността на нравствено увредения властник да противостои на злото дори когато то не произтича директно от него.

Препрочитам напоследък историята на Йоан Кръстител и като история за неудобния морален авторитет, за този, който не просто говори с абстрактни истини, а нарича нещата с конкретните им имена, без да се страхува от властта на деня.

Както споменах, в онези дни около река Йордан е имало и други „пророци” и проповедници. И предполагам, че тези от тях, които не са заемали ясните позиции на Йоан, са били оставяни от властта да си бръщолевят на спокойствие. Навярно са живели по-спокоен живот от този на Йоан Кръстител, или поне са си запазили главите.

Но ние няма как да знаем имената им, никой не ги е запомнил.

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романите „18% сиво“, „Хавра“, на “Жажда“ (повест), на сборниците „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“, на есета, пиеси и сценарии. Носител е на наградите „Роман на годината“ на Фонд „13 века България“, „Роман на годината“ (Фондация ВИК), „Христо Г. Данов“, „Хеликон“, „Цветето на Хеликон“, Годишната награда на Портал Култура и др. Неговата белетристика е превеждана и публикувана в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия, включена е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“, а пиесите му са поставяни на сцени в България и чужбина. „Неделя вечер“ печели Аскеер за драматургия (2009), а „Откат“ – Наградата на публиката на театралния фестивал във Висбаден, Германия (2012). „Лисабон“ е поставяна в театър La Mama в Ню Йорк (2014). Между 1997 и 2014 г. Захари Карабашлиев живее в Съединените щати. От 2014 г. е главен редактор на издателство „Сиела“.

Захари Карабашлиев
24.08.2020

Свързани статии