Начало › Идеи › Гледна точка › Дразнещ шум
Гледна точка

Дразнещ шум

7192

Влязох във влакчето на метрото, беше ранен следобед, хората вътре бяха малко и всички с маски. Веднага съгледах наполовина разпознаваема, наполовина прикрита от черната маска на доктор Фрай физиономия на мой съученик. Някак се разпознахме, забелязала съм, че съучениците, особено от началното училище, винаги се разпознаваме. Кимнахме си сърдечно, приближих се, чукнахме лакти, но как да продължиш да говориш през трясъка на мотрисите в тунела, през плътните маски? И започнахме полунашега, полунаистина да си говорим със знаци. Първите реплики – добре ли си? всичко наред ли е? – някак се разбирахме. Обаче пътуването беше дълго, шумът ставаше все по-тежък, разговорът – глуповато невъзможен, а стояхме маска срещу маска, осъдени на мълчание. И моят съученик започна да ръкомаха изведнъж. Не, не само да ръкомаха. Да движи цялото си тяло като в нечуван ритъм, като в невидим танц. Да прави мимики, жестикулации, да подскача на едно място, да се прегъва на две до земята, да прикляква, да се изправя внезапно на една или друга страна. Привлече погледите на останалите пътници. Искаше нещо да ми каже с всички тези енергични движения, но аз въобще не се досещах какво, клатех глава неловко в смисъл какво ти е, какво ти стана? правех му знак с ръка да замълчи, да се успокои, да застане мирен и на едно място като добър гражданин, всички ни гледат, адски е неудобно, какво правиш, ще ни сметнат за луди, за провокатори, времето е смутно, нищо не е такова, каквото изглежда, както казваше Дейвид Линч, враговете са навсякъде, всичко е изпълнено с дълбок смисъл, а тези твои маймунджулъци като че ли могат да бъдат сметнати за подиграване, за осмиване, та успокой се най-сетне, де! зовях своя съученик  с настойчиви жестове, не по-малко комични от неговите.

Най-сетне влакчето спря, излязохме от него, на ескалатора свалихме маските. Утре заминавал за море, искал да ми каже. Най-сетне се махал от гадната столица. Сварил се бил в нея, изпекъл се бил, изплискал бил вече легена тотално. Омръзнало му било всичко в противния град. Отивал на северното Черноморие, по цял ден щял да лежи под чадъра, да няма телефон край себе си, да плува, да следи дали ще се появят делфини, да, най-вече щял да плува и да гледа морето. Нямало дори да го снима и да пуска изгреви във фейсбук, само щял да плува, нищо друго не искал, само да плува в морето.

Пожелах му пълноценно да си почине, разделихме се.

И се потресох.

Толкова пъти в екстаза си във влакчето беше направил вълнички с ръцете, беше изобразил плуване, море, чадър, плаж, безкраен плаж, лято, пътуване с кола през лятото. Как беше възможно да не разбера поне един от всичките негови знаци, колкото и налудничави да бяха!

Бях потресена от най-простото откритие – че сме изгубили чувствителността си един към друг. Тотално. Безвъзвратно. Смъртоносно.

Аз не зная политическите пристрастия на този мой съученик. Нито отношението му към ковид. Нито протестърските му позиции. Но бих могла да се досетя за движенията за плуване. Или за чадър под слънцето. Или за пътуване. Бих могла. Но не. Не ги разбрах. Дори помислих, че пред очите ми започва да полудява. Или да получава нервен срив, или епилептична криза.

И в съзнанието ми нахлуха често срещани картини на глухонеми хора, които разговорят чрез жестове, не могат да се наприказват, разбират се, усмихват се, докосват се, издават гърлени, любвеобилни звуци и се разбират по-добре от нас, говорещите и чуващите, и виждащите, и знаещите много. Наблюдавала съм тези хора най-вече в градския транспорт, вслушвала съм се в беззвучния диалог, притаявала съм дъх да разбера ненатрапчивия език на знаците, чрез които те всичко си разбират един на друг, усмихват се, радват се и общуването им е пълноценно, думите не са им нужни, защото се разбират без тях. А ние с тях не се разбираме и често ги използваме, за да нанасяме обида, за да удряме. Наскоро ми попадна една мисъл на Достоевски – може да си умен, но за да постъпваш умно, ум само не стига.

И унесена в тези мисли, само след стотина крачки, като в съчинена история, срещнах друг съученик от същия клас. В удивлението си побързах да му разкажа току-що случилата се среща и нелепия разговор. Той ме изслуша търпеливо и с най-сериозно изражение на лицето каза: Аз може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам!

Избухнахме в смях от изненадващото припомняне на незабравимата реплика на Георги Русев. Да, нали и той във филма „Вилна зона” я казва така, ни в клин, ни в ръкав, без никаква връзка с останалия разговор, без никакъв смисъл. И в това именно е целият ѝ смисъл. Всеки философства за своите си кюфтета, а външният диалог деградира до неспирен вътрешен монолог.

Изпуснатият самоконтрол над  вътрешния монолог създава вътрешна корупция, да, съществува такава – когато се упойваш от себе си, когато се самовъзвеличаваш, когато си толкова заслушан само в своя вътрешен глас, че започнеш да възприемаш гласа на другия като дразнещ шум, когато умните мисли започнат да идват само отвътре, тогава ти си корумпирал сам себе си, защото сетивата са ти за другите са станали ненужни, те неусетно  са атрофирали. И друг път съм цитирала мисли на моята приятелка Мила Искренова. Тези дни тя написа на страницата си: „Понякога, когато се размести „матрицата”, между хората се разтварят пропасти – непредотвратими като природно бедствие”. По време на природно бедствие тези пропасти се наричат разломи, по време на война са окопи. Когато са по мирно време нямат отделно име, но се усещат по това, че започваме да не чуваме и да не разбираме другите.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора