Серия от публични разговори през годината поставя акцент върху новите изложби в Националната галерия. Водещи са философът и журналист Николай Колев и поетът, драматург и литературен критик Стефан Иванов
През философска, културологична и литературна оптика срещите с художници, куратори и изкуствоведи ще разкрият творческата логика зад произведенията, художествените методи, историческите контексти и връзките между традиция и иновация. Форматът е със свободен достъп и се провежда всеки месец.
Петата среща от поредицата „Изкуство на глас“ беше посветена на изложбата „Репетиция“ на художника Калин Серапионов и се проведе с неговото участие. В разговора се включи и кураторката Весела Ножарова, а водещи бяха създателите на поредицата — журналистът, философ и преподавател Николай Колев и поетът и драматург Стефан Иванов.
Изложбата продължава до 16 август 2026.
Николай Колев: Здравейте и добре дошли. Благодаря, че отделихте време за поредния ни разговор от „Изкуство на глас“ в Националната галерия, с подкрепата на Столична община, тази вечер посветен на видеоинсталацията „Репетиция“ на Калин Серапионов с кураторка Весела Ножарова, на които благодарим, че са наши домакини. Ще тръгна от заглавието, тъй като напоследък много ме вълнува проблемът за оригиналността. Възможно ли е изобщо да бъдем оригинални, след като изкуството се прави от хилядолетия? Не знам, Стефане, колко хилядолетия? Ти си доктор по естетика, трябва да знаеш.
Стефан Иванов: Зависи откъде ще броим началото. От едни ръце върху стена на пещера или…
Николай Колев: И ще стане много сложно за броене. Каква оригиналност, ей богу – всичко вече е направено, казано, написано, изобразено. Заглавието „Репетиция“ ме препраща отвъд заявеното в проекта, 14 души в уж чистата ситуация на репетиция, към репетитивността в правенето на изкуство изобщо.
Стефан Иванов: Тоест репетицията като повторение, отвъд подготовката и различието.
Николай Колев: Да, защото тук виждам великолепни, елегантни цитати – по-скоро към феномени в изкуството, отколкото към конкретни произведения. Тези драперии зад гърбовете ви, рисувани по всякакви начини от Средновековието насам, до финала, в който имаме реплика към Кристо. Не знам дали Калин го има предвид – авторът е мъртъв, макар и да седи тук до мен. Цитатът може да бъде нахална кражба, но в случая е фин реверанс към едни традиции. Помним и голямата изложба на Калин отпреди около година и половина, с неща още от 1997/98 г.: правене на изкуство, което ясно си дава сметка за всички възможни контексти. Знаещо, умно изкуство, което не се самозаявява като свръхново, а свръхновите знаем, че обикновено гръмват; тук нищо не гръмва, слава богу. Всяка претенция за абсолютна оригиналност е, да не кажа смехотворна, но вицова. Стига съм говорил. Стефане?
Стефан Иванов: Гледал съм това видео поне пет-шест пъти, а с репетиции се занимавам активно от 15 години, почти всеки ден съм редом до проф. Маргарита Младенова в Театрална работилница „Сфумато“. Тя не спира да повтаря, че „театърът е брутална телесност“; аз винаги съм твърдял, че театърът може да бъде и много нежна, много деликатна телесност и точно това ми харесва тук. В залата има хора от видеото, с които съм работил: Ина Добрева, Цвета Дойчева, Емилия Тончева. Приятно ми е да гледам как се случва един процес, по някакъв начин утопичен, идеален. Театърът е тръгнал от конфликт, от драма, от агон, гръцкото общество е построено върху съревнованието. А тук виждаме леко колебание, лек скептицизъм, който се трансформира. Радвам се, че съществува постдраматичният театър, който позволява такива утопични пространства – хората да работят заедно, да се докосват, да достигат до насищане на пространството със смисъл и до радикална равнопоставеност. За мен това е принципът на демократичния, инклузивен театър, микромодел на общество. Действа ми оптимистично във време, в което не спираме да се караме за какво ли не, но да играем, а не да воюваме.
Николай Колев: Отначало казах, че накрая виждам Кристо, но сега виждам и Марсел Дюшан накрая, с подаръка, нещото, което е завито.
Стефан Иванов: Ман Рей също има едно скрито и опаковано същество, което играе с Лотреамон, а той пък с дадаизма. Можем да продължаваме.
Николай Колев: Срещата на чадъра и шевната машина върху…
Стефан Иванов: Операционната маса.
Николай Колев: Ти говориш за античния театър, за агон, конфликт. Но началото на по-новия театър е повторението: онези повтарящи се всяка година изигравания на сцени от Новия завет от еснафите в средновековния град, на платформи пред църквата, ще ги рисува Мемлинг и кой ли още не. Но нека попитаме Калин Серапионов: каква е тази репетиция и защо е репетиция?
Калин Серапионов: Здравейте, благодаря. Наименованието „Репетиция“ ми хрумна впоследствие. Дълго време, докато правех монтажа, не намирах хващащ, директен израз за заглавие. В един момент взирайки се в екрана, си дадох сметка какво правят тези хора, те репетират. Какво репетират, ето това е основният въпрос. Те не репетират нищо. Аз задавам някаква посока, върху която са възможни интерпретации. За мен това е може би най-важното: работата да създаде поле за всевъзможни интерпретации на зрителя, тогава тя се е получила. Има разпознаваеми елементи, сцена, декор, завеси, но това е на пръв поглед; оттам нататък идва дълбочината на онова, което тези бавни, може би скучни движения създават. Тези хора репетират някакъв опит за свързаност. Всичко тръгна от контекста: миналогодишните Есенни национални изложби в Пловдив с куратор Весела Ножарова. Тя ми показа една сводеста зала в Балабановата къща в Стария град и каза, че иска да види там моя видеоинсталация. Аз тръгнах от пространството. Театърът е пространството, което пълним с игра; животът е пространството, в което действаме. Има един момент, в който натрупванията сработват и се получава това, което виждате.
Стефан Иванов: Докато слушам, се питам: за какво репетират? Може би репетират да бъдат слушатели на Арво Пярт.
Калин Серапионов: Когато писах текста за Весела, си задавах елементарни въпроси. Искам да направя нещо, което да прилича на театър, но без сценарий. Нещо, което да прилича на танц, но без хореография. Нещо без драматургия, което да пресъздава такъв процес. Още тогава се роди идеята за непрекъсната репетиция, по-скоро за движение. За разлика от репетицията в театъра и киното, където действието се заучава и отработва, за да бъде пресъздадено убедително пред публика, тук всяко действие е различно от предишното. Заглавието е леко подвеждащо, впуска те в този кръговрат между трите екрана. А реалната репетиция се случва другаде: в съзнанието, в отношението между зрител и образ.
Николай Колев: Бих попитал Весела, това е част от проект с амбицията да представи второ- и третокласираните проекти за Венецианското биенале. Защо е толкова важно да ги видим?
Весела Ножарова: В Есенните изложби имахме едно странно пространство и в него аз си представях видео. Изненадах се, че Калин толкова се ентусиазира да работи точно в Сводестата зала на Балабановата къща, тя е изключително трудна. Той направи нещо, дълбоко свързано с пространството: три екрана, като действието в два от тях прелива едно в друго, синхронизирано със специална и скъпа техника, за която имахме отделен спонсор. Ще разкажа нещо смешно: два дни преди откриването се оказа, че в Стария град на Пловдив токът се спира от шалтера, изключиш ли го, целият синхрон между екраните се разпада и беше битка между софтуера и хардуера през целия септември. Но още тогава имахме усещането, че сме направили нещо специално, което надхвърля мащаба на обичайното в българските галерии. Бих казала, че това е повратна точка и в творчеството на Калин, работа, различна от почти всичко дотогава: многослойна, дълбока, сложна и проста едновременно, говореща на изключително силен универсален език. Още тогава си казахме, че този проект трябва да бъде показан във Венеция. Явихме се на конкурс; има си комисия, точки, решения, проектът е на второ място. И в момента мислим как тази работа може да отиде на международна сцена, защото зарядът и универсалността ѝ го позволяват. Тогава се появи прекрасната идея на Националната галерия тя да бъде показана тук, не го казвам с горчивина. Тази работа е продукт на артистичен, ако щете и мениджърски процес в България: финансирана от Пловдивска община, с частни спонсори, с огромни усилия на българска артистична общност, помагала безвъзмездно, възмездно и всякак. Тя е колективен продукт и е важно да бъде възприета като колективно постижение, а не да приключи с едно представяне. Да създадеш ново произведение с такъв мащаб в момента в България е изключително трудно.
Стефан Иванов: Това е колективна работа и е подвиг. Има автор, концептуализатор, но работата е колективна и сложна. Затова питах Калин преди разговора дали харесва Джон Касаветис, известен с импровизационното си кино, което обаче е плод на многомесечни репетиции. Любимият ми негов филм е „Премиерата“, Opening Night, където Джина Роуландс преминава през огромна метаморфоза и всякакви психологически травми се разгръщат пред зрителя. Тук виждам точно обратното. За мен това е лечебна инсталация, лечебна за едно ранено, травмирано, токсично погълнато и разединено общество. Ще продължа да го повтарям по различни начини.
Николай Колев: Само да вмъкна: със Стефан дойдохме и изгледахме видеото. Докато стояхме, дойде един познат, застана зад нас, постоя няколко минути, силно се изнерви и си тръгна. Не ни позна в тъмното, слава богу. Това, което ми е много любопитно, е работата с времето. Изборът да се разположите в тези двайсет и една минути…
Стефан Иванов: Времето ти се е изкривило двойно.
Николай Колев: Яко ми се е изкривило, сложил съм и второто гледане. Значи и онзи човек не е стоял десет минути, а четири. И така, изборът да се разположите в това време, на фона на дефицита на внимание към разположеното във времето изкуство.
Стефан Иванов: „Скулптираното във времето“, както го нарича Тарковски…
Николай Колев: И се самоубивам, гледайки Вагнер на Карталов. Това не го коментираме.
Николай Колев: Как курираш времето тук, как избираш тези дължини? Прави ли някой статистика колко секунди внимание на картина отделя зрителят на горния етаж, пред изкуството от края на XIX век? Страшно ми е любопитно как става тук работата с времето.
Калин Серапионов: Не мога да дам еднозначен отговор, във всяка творба става по различен начин. С „Репетиция“ беше страшно рисково: имаше голям шанс нищо да не се получи и материалът просто да бъде изхвърлен. Снимахме между десет и два, с прекъсвания, и събрах около три часа материал. Седнах да монтирам и тогава си дадох сметка: трябва да осъзнаеш какво си заснел и да изградиш в главата си конструкция. Там се случва нещо с времето, не са закодирани конкретни минути; има времеви отрязък, в който авторът си представя как да протича действието. Тук няма бърз монтаж, защото действието е по-скоро перформативно. Работата е заснета на slow motion, с петдесетпроцентно забавяне на повечето места, две заснети секунди стават четири. Когато тръгнах да навързвам кадрите, изградих представата, че ще се разположа между 15 и 20 минути, напълно достатъчно, при положение че три екрана се гледат трудно. Целта не е човек да седне на стол и да наблюдава, а да намери собственото си място в инсталацията, може да се движи, да минава отзад, да отива при първия или втория екран. На откриването един мой приятел, много известен оператор, седна и каза: „Абе, тук има нещо сбъркано, трябва да си движа главата, не мога да ги видя всичките“. Казвам му: „Ти си свикнал на киноекран. Това не е кино, това е видеоинсталация. Помисли“.
Стефан Иванов: Думи несъмнено на най-добронамерения кинооператор в България.
Калин Серапионов: И още нещо за логиката. Първият кадър, който поставих на монтажа, беше последният: те са пред една завеса, един от участниците я удря с ръка и се чува едно „туп“. Почнах отзад напред, знаех какъв ще бъде краят, без да знам началото. Обърнеш ли логиката на монтажа, се оказва доста забавно и сравнително лесно да навържеш всичко.
Стефан Иванов: Ще тръгна от една от най-любимите ми дефиниции за монтажа, на Айзенщайн: „Монтажът е скок на пространството в кадъра към ново качество“. Работейки с вече заснетия материал, ти знаеше ли към какво качество искаш да го доведеш?
Калин Серапионов: Да, бях си изградил представа. След като обсъдихме идеята с Весела, първо избрах оператора, Тилман Рьодигер, на когото безкрайно благодаря; той живее във Виена. Покани ме на гости и три дни мислехме какво искаме да направим: с каква техника, какъв обектив, каква камера, как да осветим. В София направих индивидуална среща с всеки от участниците, на която разказах не какво искам от тях, а какво искам да постигна и можем ли да го направим заедно. Тази работа има автор, но зад нея стоят доста хора: 14-те участници плюс екипът от инфостената, оператор, камерен техник, осветител; много важен е и звукът на Георги Атанасов. Този разказ на очаквания по някакъв начин ги подготви и на самата сцена те не стояха като препарирани; тук са и Невелин, и Кирил, могат да споделят. Аз седях зад монитор, виждах какво снима камерата и какво се случва на сцената, и се опитвах да координирам и напътствам. Времето в тази работа е абсолютно комплексен фактор, определя се от интерпретацията, от това как участниците се позиционират и движат, а не от предварително решение „искам 20 минути, защото това е гледаемо време“.
Весела Ножарова: Не мисля, че работата те кара непременно да я гледаш от начало до край. Има постоянно движение, където и да я хванеш, регистрираш някакви взаимоотношения, които обаче не стигат до драматична поанта. Важното е да се осъзнае едно особено визуално присъствие.
Калин Серапионов: Между другото, чувал съм страшно много хора да намират в работата препратки. Когато монтирах, не съм мислил за препратки, много от тях дори не съм ги виждал; получило се е чисто интуитивно, просто съм уцелил неща, които вече съществуват като разпознаваеми похвати. И друго: тази работа съм я гледал стотици пъти през юли и целия август миналата година, непрекъснато въртене и гледане, докато се убедя, че всяко нещо се съчетава максимално добре със съседното. За да създадеш такава двайсетминутна работа, е необходима половин година или година.
Стефан Иванов: Имам точно два въпроса: колко време ти отне от идеята до окончателния монтаж и какво точно разказа на 14-те участници?
Калин Серапионов: Разказах им какво искам да направя: да поканя около 15 души на сцена; те да се ориентират в пространството, къде се намират, кой е до тях и да потърсят някаква форма на свързаност през допира, през прегръдката, през телесното. Не исках вербална комуникация, макар че бяха абсолютно свободни да правят каквото искат. Не поставях задължения, споделих очакванията си. Същевременно си бях изградил идея за задължителни кадри и тръгнахме от тях: ръцете, близките планове, заставането до съседния човек, погледите. В един момент, а тук всичко е много деликатно, усетих, че започва да им доскучава на сцената, и казах: „Вземете този плат и направете нещо с него“. Така се отприщи друг тип енергия. За плата имаше друга идея, исках да виси, да създаде контраст на черния фон, но предишния ден видях, че не се получава, и просто го хвърлих на земята. В началните кадри се вижда как нещо лежи там, взимат го, дърпат го, разиграват го. Платът ми е важен, дрехите се изработват от плат, платът покрива тялото, покрива и мъртвото тяло; има такива препратки за материалността между телесното и текстила. Той е и обвивка, има един кадър, в който накрая поне десет души са заедно под плата и после излизат изпод него. Отваряне и затваряне на действието. Какъв беше другият въпрос?
Стефан Иванов: Колко време отне от идеята до финалния монтаж?
Калин Серапионов: Идеята възникна в началото на пролетта, през март видяхме пространството, малко по-късно изпратих на Весела текста. От април-май до септември, ужасно малко време за такава работа – намиране на хора, техника, място, заснемане, монтаж, звук, цветни корекции. Това е единствената ми досегашна работа, изградена наистина по най-високите стандарти, по които трябва да се прави видео и кино, благодарение на доста хора. С Тилман не искахме да сменяме обектива при всяка сцена, камерата е тежка, на доли, смяната на оптиката отнема поне петнайсет минути, а хората ще се разбягат. Искахме зум обектив, с който само да прекомпозираме, и Тилман се сети за един много хубав Angénieux при Жоро, въпросния рентал, огромен обектив, един-единствен в България. Отивам при Жоро само за обектива, а той ме пита с каква камера ще снимаме. Казвам му, че с една камера Panasonic. А той: „Този обектив е много скъп и ужасно тежък, тази камера няма да стане“. И ми даде и камера. Така се оказа, че работата е заснета с холивудска техника, със Sony Venice 2, която много малко български продукции могат да си позволят; ясно казах, че не я плащам, тя е, така да се каже, подарък. В зала 2 на „Топлоцентрала“ беше построен завой с релса, долито се движеше напред-назад, осветлението беше горно, с така наречения карпет лайт, прилича на одеяло, закачено горе – не отнема обем и осветява много добре. Всичко заприлича на истински снимачен процес и получихме чудесна картина. После с Тилман си казахме, че материалът е идеален, нека го грейднем, както трябва. Той работи във Виена, в студио за професионален колор грейдинг, правили са цветни корекции на филми от Берлинале и Венеция и уреди ниска цена. Получих комплексен, качествен продукт. Целият процес беше интересен и като емоция, първият ми допир с такава техника, доверявах се най-вече на оператора, а той също беше супер щастлив, защото за пръв път работеше с такава камера. Вчера му изпратих документация на инсталацията и той ми отговори: „Страхотна работа, гордея се, че съм участвал“. Това са неща от кухнята, но са важни: видео в България се прави много трудно. То се прави с хора, а не само от художника. Супер погрешно е да се смята, че художникът може всичко, не, не може. Нека той измисли нещата, както трябва; оттам нататък има кой да ги свърши. И тук дори не опира до пари, а до начина, по който конструираш и мениджираш процеса, съвременният художник по-скоро се занимава с това, отколкото със стоенето в ателието.
Стефан Иванов: Искам само да кажа колко съм радостен да чуя щастлив български съвременен артист, който радостно обяснява удоволствието от работата си. Това е невероятна щедрост – на вечерта, на деня, на сезона и на годината. Много благодаря!
Калин Серапионов: И още нещо. Свършихме снимките към два и половина, а някои от участниците останаха, Ина, Уша, Даниела, пет-шест души. Адреналинът ги държеше, искаха просто да седят там, да присъстват, да не си тръгват. Ина ми сподели, че за 2025 г. това е проектът, от участието в който е изпитала най-голямо удоволствие. Никой не получи хонорар, всички се съгласиха да участват, аз не можех да им платя. Това е взаимен труд. Дори не се припознавам чак толкова като единствен автор, по-скоро общите усилия довеждат до този резултат.
Стефан Иванов: Пак ще се върна към прокълнатото ни философско образование с Николай, провиждам тук и философията на дара на Марсел Мос. Благодаря за тази изчерпателна радост от работата, истинска рядкост е, отдавна не ми се е случвало да я чуя на живо. Николай?
Николай Колев: Направо се притеснявам, че сега ще вляза в позитивния тон на Стефан, обикновено се шегувам с него, че е твърде позитивен. Създадохме „Изкуство на глас“ категорично водени от мисълта, че за това, което се прави като изкуство, трябва да се говори. И трябва да се говори много.
Стефан Иванов: За протокола: на техническо ниво тази инсталация е на нивото на Джулиан Роузфелд, на Бил Виола. А Бил Виола досега в България не съм виждал добре – това тук технически изглежда по-добре от целия Бил Виола, показван у нас.
Калин Серапионов: Само да кажа, направихме инсталацията тук по начина, по който проектът беше заявен за конкурса за българския павилион – същия размер, същия материал за стените; има смисъл да я направим така, както бихме я направили и там. Голяма роля за изложбения дизайн имат Борис Тикварски и Божидара Вълкова от POV Architects. Много държа видеоинсталациите да са изпълнени перфектно, тук е работено две седмици непрекъснато; помагаше и екипът на Националната галерия, благодарности на Мартин Пенев. Има смисъл, когато правиш инсталация в музей, музеят да се гордее с нея и ти да се гордееш, че си я направил там, а не просто да се отбие номерът. Дори в Пловдив, с липсата на ток и всички проблеми, направихме перфектната за възможностите инсталация. Подобни неща да изглеждат и да въздействат така изисква огромни усилия.
Весела Ножарова: Спецификата на тази работа е, че започваш да я осъзнаваш, след като вече си я направил, тя има по-продължителен живот. Когато стане част от изложба, от музей, от публичност, започваш да разбираш какво всъщност се е получило. Докато подготвяхме апликацията за Венеция, започнах да мисля какво иска да каже тази работа. Това са хора, които отразяват цялото общество, опитващо се да намери път един към друг, хора със сложни взаимоотношения, които стигат или не стигат до развръзка. Аз нямам чак толкова кинореференции, но веднага започнах да правя връзки с класическото изкуство, със старите майстори, с Ренесанса, свалянето от кръста, жените, които държат Христос, облечен в плат. Хубавото на тази работа е, че тя не ти казва какво да мислиш, отваря процепи, в които можеш да погледнеш и нещо за себе си. Има и дълбоко психотерапевтичен момент. Тези хора не са знаели какво ще им се случи в „Топлоцентрала“, нито как взаимодействието ще протече, нито дали ще им е приятно. Аз цял живот гледам изкуство, но изпитвам изключителна съпротива да участвам в пърформанс, просто ме вцепенява. Да отидеш сред познати и непознати, знаейки, че те снимат, и да влезеш в този сюжет… Калин им написа по един имейл, знам текста му – никой не е бил специално подготвян каква роля ще играе; всеки я определя на момента, в тази игра. А близостта, да докосваш други хора, е изключително изпитание; слава богу, той не ме помоли. После, работейки за Венеция, препрочетох текста на Деклан Донелан, с който Калин работеше още преди да свърши монтажът, и го прочетох по абсолютно нов начин. Цялата методология на Донелан е да вкараш актьорите в действие и в самото действие да се изгради сюжет, а не да имаш сюжет, който предполага действие. Аз съм израснала в театър, сред актьори и сценографи, и страшно ми хареса идеята, че работим с език, който е схематично театрален: поставя параметри, театрални, драматургични, сценични, но как те биват усвоени от участниците е абсолютно отворено. Ами ако тези хора не бяха на кеф, ако сконфузът между тях беше избил в цялото? Ако Уша не беше такъв драматичен персонаж, който носи тази енергия? Има няколко персонажа, които са мощни двигатели на цялото действие. Всеки път, като я гледам, откривам нещо ново. Тази работа е много, много отворена.
Николай Колев: Започнах с това колко е важно да говорим за изкуство, дори да сме малко по-критични в това говорене. Ще си призная: подведох се по един коментар на човек, когото обичам да чета. Той пише, че видеото не отговаря на основния въпрос можем ли да бъдем заедно истински, физически, във време, в което всеки е сам, защото събраните хора са осигурени и възпитани, с явна принадлежност към културен и образован елит – чистички, подредени, умни, чувствителни; микромодел на общностен балон, в който участниците, и да не се познават, вече са заедно по силата на споделената социална локва. Признавам, че малко се подведох, да, да, познавам поне половината. В следващия момент обаче си казах: окей, ако, когато платът е опънат и се чува дум-дум-дум, изведнъж мине ножът и от другата страна се покаже Антъни Бърджис с перуката на майка си, тогава бъркаме жанровете и целим нещо съвсем друго. Всъщност съм много окей с това, което виждам. Да, виждам хората от балона и това ми дава някакво спокойствие, някаква хигиена, от която имам нужда. Ако искам да видя другото, си пускам по HBO великолепния документален филм „Нямаш място в моя град“ за ултрасите в Перник; ако не сте го гледали, гледайте го. Там са само от другия балон и не излизате със същото усещане. В онзи балон аз наистина нямам място, отида ли там и кажа ли „Венецианското биенале, Квадрат 500, Калин Серапионов, Весела Ножарова“, ще се моля само за бърза смърт. Така че да, това е балон, но балон, който ми създава комфорт, от който се нуждая, и в този смисъл тази критика ми се струва малко повърхностна. Бих се радвал да се видя с този човек и да си говорим за неща, които не стават, защото е пълно с неща, които не стават. А днес ни се казва, че „Изкуство на глас“ е неуместно точно тук, защото това било фино и медитативно изкуство, а словото е насилие над образа. Сега очаквам да ми кажат какво не трябва да правя пред „Сътворението на света“ на Курбе или пред последната картина на Егон Шиле и в какъв хранителен режим да съм. Май трябва да свършваме, за съжаление, а сме още по средата на всичко, което имаме да кажем.
Стефан Иванов: Донякъде съм съгласен с всичко, което каза. Но донякъде. Само да те поправя, ти май имаше предвид Антъни Пъркинс, не Антъни Бърджес. Бих свързал Бърджис с „Портокал с часовников механизъм“ и с това, че другият балон може би би се променил като главния герой, след като му приложиха един много хубав режим на лечение. Надявам се иронията да се усеща.
Николай Колев: Първо казах Антъни Бърджес, когато говорих за театъра, освен автор на „Портокал с часовников механизъм“ той е автор и на литературни и театрални истории. А после имах предвид Антъни Пъркинс и сцената от „Психо“ с ножа зад завесата. Объркал съм единия Антъни с другия. Няма значение.
Весела Ножарова: Мисля, че е доста измамно да смятаме, че в нашия балон всичко е розово, мило и прекрасно и че има „наш“ и „друг“ балон.
Николай Колев: Виждам как гледа Цвета Дойчева във видеото. Моля ви се, как всичко ще е розово.
Весела Ножарова: Ако гледаме по този начин, театър въобще не би съществувал. Всички изкуства имат периметър на действие и той не покрива всичко. Може би само Фейсбук е балон, пълен с единомишленици, тук няма такова нещо. Дали познаваме тези хора, или не, няма никакво значение, ако работата беше показана във Венеция, никой нямаше да ги познава. За някои от тях знам в лично качество, че съвсем не са в този балон и съвсем не живеят щастливо и обгрижени от някаква система; твърдението е доста спекулативно. Всички ние се борим да бъдем разбрани, да бъдем близки с другите, да достигнем общност и това е позитивно, това ни успокоява, както ти каза.
Николай Колев: Нюанси няма само при ултрасите, там всичко е ясно. Ние затова сме в нюансите.
Стефан Иванов: Ако някой има въпроси, коментари, съгласие или несъгласие, сега е моментът.
Николай Колев: Много ти благодаря, че слагаш точка, на мен щеше да ми е трудно, защото наистина има още много какво да се каже. Благодаря ви, че бяхме заедно. Продължаваме наесен, още три срещи ни очакват до края на годината. Благодаря ви много и хубаво лято!
