През философска, културологична и литературна оптика срещите с художници, куратори и изкуствоведи ще разкрият творческата логика зад произведенията, художествените методи, историческите контексти и връзките между традиция и иновация. Форматът е със свободен достъп и се провежда всеки месец.
Последното събитие от програмата на тазгодишното първо издание на „Изкуство на глас в Националната галерия“ беше посветено на изложбата „Архитектурата – възможно(то) изкуство“ в „Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство“ (САМСИ) на българския архитект проф. д.а.н. арх. Бойко Кадинов.
Надежда Джакова: Добър вечер! Щастлива съм да ви поздравя отново в Софийския арсенал – Музей за съвременно изкуство, и то в една изложба, която открихме неотдавна. Някои от вас бяха и на първата ни среща, посветена на „Архитектурата – възможното изкуство“, която се състоя вчера с архитект Данте О. Бенини. Споменах ви, че в програмата на изложбата предстоят още събития. За мен е удоволствие да приветстваме новите ни гости с нещо, което правят от известно време и което успях да проследя в останалите филиали на Националната галерия – „Изкуство на глас“. Когато проявиха интерес и към тази изложба, ми се стори много подходящо да чуем техния глас именно в Софийския арсенал. Знаете, че той е проектиран за музей от архитект Кадинов, така че съвсем не е случайно негова изложба да се представя тук. Това пространство за временни експозиции през последните 15 години е приютило стотици изложби и събития. Да представим най-новото от архитекта точно в тази зала е, от една страна, чест, от друга, отговорност, както за него, така и за мен като куратор. Имаше и конкретен повод, неговата 70-годишнина и – по-важното – 45 години архитектурна и преподавателска дейност. Първата идея беше да се обърнем назад и да направим ретроспекция, но тя се разви и тук виждате най-новите му проекти. Това беше едно малко въведение към изложбата и към това, което, надявам се, ще разгледаме заедно. Заповядайте!
Николай Колев: Благодаря! Здравейте на всички! „Изкуство на глас“ в Националната галерия е проект, чиято цел беше да представя различните филиали на галерията с новите временни изложби в тях. Единствено Криптата на „Свети Александър Невски“, където няма нови изложби, беше изключение, но тъй като е едно абсолютно вълшебно място в София, нямаше как да пропуснем да направим и там една от срещите ни. За тази последна наша среща, ако трябва да бъда честен, цял ден си мислех, че много ми се иска да дойдат много малко хора. Което може би е леко неуважително към самия архитект Кадинов, но сега си давам сметка колко добре той е програмирал всички събития в рамките на тази изложба, лекцията, която мина снощи, и онази, която предстои в понеделник. Виждаме тук виновниците за лекцията в понеделник, ще дойдем да чуем архитект Данаджиева, ще се радваме. Тъй като и двамата със Стефан Иванов сме така инфектирани от философията, нашето говорене може би донякъде ще бъде подгряване и за предстоящото представяне на броя на списание „Философия“, посветен на философията и архитектурата или на архитектурата и философията, не знам точно, не сме си говорили много за това с проф. Владимир Градев, който движи изданието. Малко по-нататък предвиждаме с него разговори около Световния ден на философията, 19 ноември, съвсем скоро, когато е и Световният ден на божолето.
Характерно за нашите разговори със Стефан и с гостите ни е, че не знаем кой какво ще говори. Понякога до степен да не знаем самите ние какво ще говорим. Докато разглеждах изложбата, много ми се искаше архитект Кадинов да е тук, надявам се да дойде всеки момент и тогава просто ще се повторя. Като човек, който се занимава с хуманитарни науки известен брой години, имам особено любопитство към това, което най-едро наричаме утопия. Всичко, което виждам тук, ме тласка да разсъждавам тази вечер преди всичко за утопиите. Не просто като социален порядък, а като места, които са по много специфичен начин подредени, решени. Утопиите като микрокосмоси, космос на старогръцки означава точно това, разкрасено и подредено. И под разкрасено изобщо не говорим за първосигнална естетизация на обект, просто да е хубавичък, нищо подобно. Самата етимология на думата утопия съдържа думата за място. А с какво друго, ако не с места, били то онези, които посещават нашите фантазии и откъдето тръгват идеите ни, нещо, много добре визуализирано с тази инсталация зад вас, или буквалните места, където пребиваваме заедно. Защото утопията няма как да бъде моята лична, тя винаги е споделена, там винаги сме заедно. И това, което виждам навсякъде около мен, са опити за този тип ред. На ръба на перфектното, на идеалното, до степен да е незаслужено за хората, които ще са там. Тук не правя четки на архитект Кадинов, още повече че го няма. Имам предвид следното. Когато видя тези проекти за обживяване, винаги мисля за парадоксалното разминаване между идеята, вкаменена в тях, и всички нас, човеците, с всичките ни несъвършенства, които ще трябва да обитаваме тези съвършени пространства.
Например в моята любима Сицилия, вероятно сте били в тамошните градове, няма кошчета за отпадъци. Което не означава, че не е мръсно, напротив, зловещо мръсно е. Вечер отпадъците се оставят пред вратите, защото уличките са толкова тесни, че почти няма тротоари, и ако на тях се сложат кошове, просто няма да има къде да се минава. Чиста прагматика. Вървейки по улиците на Катания, Палермо или Сиракуза, не виждаш кошчета за боклук. Това не прави тези места идеални, не ги прави утопичен декор. Прагматиката е научила хората да оставят боклука си нощем и до сутринта той е извозен. Когато дойде архитектът, ще го попитам къде са кошчетата за боклук, без да буквализирам и да вдребнявам, разбира се. Но, Стефан, кажи доколко те плаши порядъкът в това, което виждаш, доколко се чувстваш въдворен в утопия, защото думата утопия всъщност е много страшна.
Стефан Иванов: Това, което винаги ме успокоява и много ми харесва, когато гледам работи на архитекти, е да мога да видя отвъд подредбата първоначалната скица или рисунка. Радвам се, че мога да видя рисунките на Кадинов. Виждам един първоначален импулс, една идея, която още не е впримчена в принудата на реалността, на необходимостта от спазване на правила, регулации, на материалите и техните съпротиви. После следва една много тежка и брутална реалност, администрация и какво ли още не. Докато те слушах, си мислех, че Томас Мор, авторът на „Утопия“, не точно заради писанията си, но и заради тях, плаща много висока цена, плаща с „безценния капител на главата“, както казва Збигнев Херберт в „Силата на вкуса“. И си мислех колко е приятно и блазнещо човек да мисли утопията визуално или архитектурно, но и колко тежко може да бъде, защото утопията може да бъде нещо много брутално, жестоко, скучно, монотонно, идеологически, всекидневно и всякак. Докато, за добро или за лошо, както ти говореше за боклука, има една особена хетерогенност, един непрекъснат отказ на реалността, в която живеем, на всекидневието ни, да стане хомогенно.
Николай Колев: Проектите на Шпеер за вечния Берлин също са зловеща утопия. Или онези на Мусолини, как се казваше неговият град?
Стефан Иванов: Да. Но въпреки прекрасното време, в което живеем, да не стигаме дотам все още.
Николай Колев: Ние живеем в най-прекрасното време, както всеки път ни доказват нашите управляващи.
Стефан Иванов: В най-добрия от всички възможни светове, както казва Волтер.
Николай Колев: В най-добрия от всички светове живеем. И мисля, че ще си го платим точно като Кандид и Кунигунда, които стоят в края на романа на Волтер на брега на… Босфора. Брега на Босфора. Босфорът има ли бряг?
Стефан Иванов: Има много брегове. Има два бряга, да кажем, основно.
Николай Колев: И всеки от тях двамата се разпада от сифилис на бреговете му.
Стефан Иванов: Но да се върнем към нещо друго. Докато те слушах, освен че е много приятно да си мислим за утопии и да не живеем в опити за реализиране на каквито и да е утопии, никога, ако може, отново, си мислех и за един филм на Питър Грийнуей – „Коремът на архитекта“. И за това какво всъщност има във всекидневието на един архитект. Надявам се, скоро да можем да зададем въпросите си и на архитект Кадинов. Макар че познавам доста архитекти и знам какво може да съществува в тяхното всекидневие. Един от най-близките ми познати архитекти, Димитър Паскалев, от десетилетия е и музикант в свободното си време, а напоследък в още по-свободното си време фантазира какви ли не сгради, които биха могли да населяват София, и предизвиква почуда сред потребителите на Фейсбук с фантазиите си какъв потенциал би могла да има архитектурата в столицата. Бих искал и за това да си говорим, но предвид мястото, където се намираме, бих искал да задам един въпрос на нашата домакиня. Всяка архитектурна изложба има един парадокс. В залата има всичко, освен самата архитектура. Има макети, чертежи, снимки, видеоинсталации, но сградата остава някъде другаде – в Лисабон, в Брюксел, на някой строеж. Кураторът работи с това отсъствие. Какво можете да покажете в музея, което човек не би видял, ако застане пред самата сграда? И още по-особено е, когато курирате изложба за сграда, в която самата изложба се намира.
Надежда Джакова: Благодаря ви за този въпрос. Той беше отправна точка на моя разговор с архитект Кадинов. Аз не се сещам за друг пример на архитектурна изложба на архитект, проектирал самото пространство, в което тя се състои. Така че имаме архитектура в архитектурата и изложба в изложбата. Идвайки всеки ден на работа, първото, което виждам, е работата на самия архитект, стъклената стена, реконструкцията на сградата и влизайки вътре, отново се сблъсквам с неговата архитектура. Сега ще ви помоля просто да вдигнете поглед. Освен гредите, виждате, че архитект Кадинов отвори горната част на пространството и там са надписите върху дървото, ето „Артилерия“, „София“, „Военна“, „Мини“. Всички те са част от историята на сградата, построена през 1916 г. в комплекса на Софийския арсенал. Тук в началото се е помещавал офицерският щаб, в съседната сграда е била оръжейната, запазена е и сградата на стрелбището. Това са първите елементи, които архитект Кадинов запазва от историята на сградата. Но виждате и нещо друго, два гълъба или три. Те са от една изложба тук на художника Кирил Чолаков, част от проекта „Автобиография“, в който той разказа своята история чрез рисунки. Той привнесе тези обекти и ние ги оставихме, защото вече са част от историята на сградата. А тя е в началото на Южния парк, оградена е със зеленина и не само заради разположението си, но и заради идеята на архитект Кадинов изцяло следва принципите на зелената архитектура. Неслучайно и в тази изложба тъкмо зелената архитектура се прокрадва. Както казва самият той, проектът от 2011 г. е първият, с който толкова активно е мислил какво е зелена архитектура. Всички останали тук са от последните 6–7 години и са именно с този фокус. Връщайки се към темата за утопията, предполагам, че ви прави впечатление колко от проектите са реализирани и колко не са, а дали предстоят, също е въпрос на разговор.
Николай Колев: Аз ще се върна на утопията, не поради злодейство, а защото утопията наистина е точно мястото, където никога не бих искал да живея. Може би защото съм си направил труда да изчета почти всички писани утопии. Не само тази на Томас Мор, а и на кого ли не, много и от новите. Неслучайно се появиха много други понятия, интерпретации на утопията, дистопия, хетеротопия и така нататък. Всъщност утопия, антиутопия, дистопия са абсолютно едно и също нещо. Става въпрос за едни, меко казано, ненавистни порядъци на човешкото съжителство, в които общото доминира над индивидуалното до степен да го унищожи като такова. Да го сведе до механизъм в обща машина, чиято цел е някакво абстрактно съвършенство, което буквално унищожава аромата, вкуса, цвета на отделния, стихийно желаещ, прекрасен в уникалността си индивид. Но това, което прави архитект Кадинов, моментално ни отлепя от всяко подозрение, че това са утопични конструкти, които ще ни вкарат като в месомелачка и на другия край ще ни изкарат под формата на прекрасни унифицирани кренвирши или кюфтета. Архитект Кадинов постига баланс между реда, който се спуска като че ли отгоре и се налага като свръхнорма на този космос-порядък, и хаоса, който той непрекъснато вкарва като опозиция, но брилянтно балансирано. Защото какво е природата, ако не хаос? Природата, на която така хипстърски се дивим, обичаме зеленинка, обичаме да се качваме на Витоша. Не знам дали вие обичате, аз не обичам да се качвам на Витоша, не обичам природа, обичам да гледам природа, но не обичам да бъда в природа. Предпочитам да бъда в култура, а архитектурата е култура. Предпочитам човешките чисти, стерилизирани пространства, в които няма опасност да си изцапам дрехите, да стъпя в кал или да настъпя някакъв кучешки или котешки артефакт. Паднали листа, които цапат, локви и така нататък. Искам да я гледам отдалече. Архитект Кадинов обаче се одързостява да вкара този агент на хаоса, природата, в своите проекти и така абсолютно избягва риска да създава утопични пространства. Ако утопично пространство не е тавтология, разбира се. Всички тези дървета и тревни площи в проектите, брилянтно подкосени, са точно онова, което не може да се проектира, как ще се държи това дърво, докато расте, колко гълъбчета ще кацнат на него и ще го нацвъкат, колко къртици ще се появят в тревните площи, как ще се обживеят с насекоми, които ще ни жилят, хапят и ще ни жужат през нощта, като си легнем в еднофамилната къща, която виждаме. Целия този разкошен хаос той е вкарал, балансирал го е и го е оставил да владее, защото природата е владеещ ни хаос. Малко преиграх.
Надежда Джакова: Това е важно наблюдение, което започнахме още вчера в разговора с архитект Бенини. Как се чувства човек в една такава сграда? Той даде примери със сгради, които изглеждат много добре, новаторски и са приветствани като иновативни, но в тях човек едва се движи. Офис сгради, в които хората работят по цял ден. Ако нещо ми прави впечатление в проектите на архитект Кадинов, то е именно мястото на човека. Те са много човешки, обитаеми пространства, в които се чувстваш наистина добре и близо до природата по най-добрия начин – чрез естествени материали, естествена светлина, естествен въздух, които много ни липсват напоследък. При него това е една дишаща архитектура.
Стефан Иванов: Аз имам още един допълнителен въпрос. Аз ще продължа, ти импровизираш… Не, не, ти продължи да импровизираш, аз след това ще се включа в този поток.
Николай Колев: Аз джазирам, не импровизирам.
Стефан Иванов: Добре, окей. За изкуството на импровизацията ще говорим по-късно. В момента и аз се занимавам институционално с ремонти и ми е особено интересно от архитектурна гледна точка, когато става дума за сграда, позната на всички. Когато познавате това пространство повече от 15 години и трябва да рефлектирате отново върху него, гледайки чертежите и плановете, какво би могло да се подобри, да се довъзстанови. И когато идва непрофесионална публика – не архитекти, не студенти – задава ли въпроси, какво я вълнува, когато гледа тази изложба? Много ми е любопитно, защото аз наистина съм лаик, дилетант в архитектурата, само наблюдател и съзерцател. В своята градска среда сме обградени от много архитектурно издевателство на всекидневно ниво, а тук е точно обратното, някакъв особен оазис и съпротива, и ми е интересно как възприемат това обикновените посетители, ако имате такива наблюдения.
Надежда Джакова: Изследването на публиките е мой личен интерес, дисертацията ми е на тази тема, така че винаги съм се интересувала от обратната връзка. Групите, които посещават музея, по моите изследвания и наблюдения са предимно чуждестранна публика. Затова, когато правя изложба, мисля как би я възприел един чужденец, който може би е за първи път в България. Изложбите са конструирани така, че винаги да имат послание към човек, който влиза за първи път. От друга страна, гилдията, колегите, хората, които следят изложбите в София, са определен кръг и за тях винаги трябва да има нещо ново. Много от художниците, излагали тук, започват да мислят изложбата цялостно и откриват множество детайли, които, не знам дали помагат, или пречат, но със сигурност водят до продължителен разговор как ще се възприеме всичко спрямо средата и посетителя. Първото, което питам, когато подреждам изложба на тази стена, е дали искаме природата отвън да присъства. Тези щори са слънцезащитни и не пропускат светлина. Дали да бъдат отворени, така че природата буквално да стане част от архитектурата, от изложбата и от изкуството, или да ги затворим, имитирайки белия куб, който мисля, че е много далеч като употреба от това пространство. Когато с архитект Кадинов говорихме, че ще прави изложба тук, си казах, ето, архитектът ще види с какво се боря всеки път. Искахме да покажем множеството рисунки и скици от ателието му, огромни бели листове, но ако сложим тях, как ще видим самите проекти, реализираното и предстоящото? Така рисунките бяха сканирани и превърнати в светлина, в инсталацията, която виждате. Те минаха като океан, като нещо, което вече се е случило, но и задава следващи проекти и идеи. И изложбата се развиваше някак от само себе си.
Николай Колев: Тъй като Стефан зададе въпрос за обратната връзка, аз бих попитал за обратната връзка на проектанта, който създава нещо за някого, дали и доколко той поддържа връзка с хората, които обитават създадените пространства. Тук са хора от студио „Кадинов“ и партньорката в студиото, и не само в студиото, на архитект Бойко Кадинов. Ще помоля Мария да отговори доколко и как имате обратна връзка от хората в пространствата, създадени от вас. Но преди това една скоба, понеже говорим за граници, включително границата на моята персонална, чисто физическа и оптическа ограниченост. Тези две пана – едното е еднофамилната къща, другото са многофамилните „Зелени порти“ на Бургас. Шегувам се, разбира се. Малкото и голямото. Винаги съм си мислил доколко един архитект се изкушава да демонстрира виртуозност в някой по-бомбастичен, грандиозен проект и доколко се взима предвид нашата човешка граничност, колко малки, колко ниски, колко свити в човешките си граници сме.
Много далечна асоциация, но гледайки „Зелените порти“ на Бургас, изведнъж си спомних един документален филм за една огромна сграда в Астана. Това е втората по студ столица в света, средната годишна температура е около 2 градуса. Сградата е проектирана от Норман, подскажете, Фостър, нали? Понякога се занимавам повече с литература и като кажа Норман, ми идва Мейлър. Да, разбира се, Норман Фостър. Диктатура е тази държава, бивша съветска, в този смисъл ние нямаме такива сгради, защото не сме случили на диктатори, а може би и защото не сме бивши, а сме все още руски, но хайде да не отклоняваме разговора. Диктаторът на тази държава, мисля, че беше с елегантното име Нурсултан Назарбаев, поради огромните изкопаеми богатства всяка година кани по един топ архитект да направи свръхсграда. Има една бомбастична сграда, на чийто връх ходят да се женят младите казахстанци. Там има огромно помещение, в средата на което стои постамент със златни отливки на отпечатъците от ръцете на Назарбаев. Те слагат там своите ръце и така се бракосъчетават. Пак ще кажа, не сме случили все още на диктатори тук. Може би архитектите трябва да станат диктатори и тогава ще стане много интересно. Норман Фостър прави най-голямата шатра в света, ексцентрично разположена, с огромни метални въжета и колони, които я придържат, на няколко нива. На едно ниво има гигантски басейн, на друго писти за ски и кънки, магазини, всякакви увеселения, има и футболен стадион. Какво ли няма в тази абсолютно чудовищна сграда. И самият Фостър казва: „Да, направих една поръчка и се справих добре“. Норман Фостър е, няма как да не се справи добре. Но аз си мисля как биха се чувствали хората в тази гигантска шатра, в която винаги се поддържат 22 градуса, дори когато навън е минус 22. Затова ми е много любопитна мисълта и буквално грижата за човека, който ще бъде в тези сгради, защото тя тук се вижда, а високата култура винаги е грижа. Мария, искате ли да вземете отношение?
Мария Кадинова: Да, да. Стреснах се малко от утопията, като сме в нещо, което доказва, че това, което е в главата на архитекта, не е утопия, а реалност. Благодаря, че ме замесвате, ще се опитам да взема дистанция от личните си взаимоотношения. Много ми е интересна гледната ви точка към неговата работа. За Бойко Кадинов в основата винаги и единствено е било присъствието на човека в човешкия му мащаб и в божественото му начало, така да го нарека. Не знам дали би искал да направи сградата, за която разказахте, може би би избрал да не я направи. Дано не бъде поставян в такова житейско и професионално изпитание. Мярата е божественото начало в човека. Бойко практикува ценностите си, не ги изповядва. Практикува ги в професията си и в лекциите си, тук има негови студенти. Там няма двойно измерение на едно говоря, друго правя. А обратната връзка с хората, които живеят в тези къщи… Всеки дом започва от много разговори, всеки проект започва от много общуване, особено ако е лично пространство. През колко образи се минава, през колко разговори, защото се налага да се влиза в личните теми на едно семейство, как функционира, какви са динамиките му. Сега имаме много интересна задача. Отдавна не ни се беше случвало някой да ни поръча къща за три поколения, които искат да живеят заедно. Те имат отделни домове, но искат да се съберат на едно място. Това е друг тип философия. Виждате как всички реагираме различно на темата. Обикновено професионалните отношения прерастват в приятелство и сме кръстници на деца, родени в тези домове. Отплеснах се, какво трябваше да отговоря?
Фани Данаджиева-Хансен: А това не е ли най-големият успех в архитектурата? Има ли по-голям успех?
Мария Кадинова: В съседната зала са и архитектоните, в които той разказва своята природна привързаност към великото в човека. И в „Невър Невърленд“, и в „Аболт“. В съседната зала е изкуството, което се прави, когато нямаш поръчка, когато си избрал да реализираш собствената си идея, защото и този момент съществува. Вие като архитекти ще ми кажете дали задължително трябва да работиш за някого, който е поръчал при вас.
Фани Данаджиева-Хансен: За мен най-интересното е да работя с човек, когото да науча как да вижда света. Защото много често тази работа не се прави. А хората, когато им отвориш очите, са много признателни. Обучението по човещина трябва да започва още в първо отделение. Колкото до трите поколения, когато пътувам със самолет, питам най-различни хора какво мислят. Седях до един млад човек, на 21 години, и го попитах кое е най-важното за него. Той ми каза семейството. Аз бях направо гръмната. Защото в момента в целия свят всички се делят и никой не е щастлив. Колкото повече се разделят, толкова по-намусени са, а следващият етап е болницата, психиатричното отделение. Връзката, която правите с утопията, трябва да стига до публиката. Хората са толкова отделени, а не трябва да бъдат.
Мария Кадинова: Хармоничното пространство е много, много важно за едно здраво общество, за едно здраво функциониране на земята.
Фани Данаджиева-Хансен: Аз научих това от велики архитекти като Белковски и други. Те говореха за тази връзка преди 50–60 години, когато екологията беше непозната. Днес взаимовръзката на човека и природата е все по-важна.
Николай Колев: Току-що си дадох сметка, че никога не съм се замислял за следното, точно за това, което казахте вие, архитект Данаджиева. Преди време като учител, а и сега като преподавател в университета, се бях фиксирал върху въпроса защо не се учи кино. Не говоря за киноакадемиите. Защо в средното образование не се изучава кино, след като то е интегрално изкуство? Учи се музика, учи се литература, учи се изобразително изкуство, тогава се наричаше визуално. Но не и кино. Как е възможно образователната ни система да има такъв…
Стефан Иванов: След като за нас най-важното изкуство е киното.
Николай Колев: Това е най-важното изкуство. Плюс, че съдържа в себе си всички останали изкуства. Но не е ли архитектурата интегрално изкуство и наука едновременно? Това, което казвате, буквално ме инсайтва. А защо не се учи архитектура? Оставяме настрана, че сега трябва да се намери място за добродетели и религия. Нищо лошо, макар че винаги се е учила етика. Друг е въпросът какво и как. Винаги въпросът е как, каквото и да учиш. И музика да учиш, въпросът е как. Защото учителят може да пее фалшиво, като в един прекрасен български филм и романа, по който е направен, „Да обичаш на инат“, разбира се. Но как така няма архитектура в нашите средни училища, в нашето образование? Адски ме обърква това. Направо ме смайва.
Надежда Джакова: Още вчера коментирахме нещо, което ми се стори любопитно. И двамата архитекти казаха, че сега архитектура се следва 5 години, а на времето ставаш архитект, като учиш много дълго, 10–15 години. Архитект Бенини сподели как четенето и мисълта за архитектура трябва да са всекидневно занимание. Неговият учител не му го възложил, просто му препоръчал да чете за архитектура. И той твърди, че до ден-днешен чете всеки ден по 100 страници за архитектура и аз му вярвам.
Стефан Иванов: Бих искал да говоря и за това, което в момента не виждаме от тази сграда. Защото преди петнайсетина години тук имаше едно представление-променада на Валерия Вълчева, „Сън в лятна нощ“, което премина през цялата сграда и от това ниво, през горните нива, по външните стълбища. Наистина това пространство е много, много податливо на такава променадна, интерактивна театрална акция. Бих искал да попитам дали сте склонни отново да направите нещо подобно.
Надежда Джакова: Да, провокацията на Валерия Вълчева. Аз стартирах цяла програма, наречена „Театър в музея“, която през годините включваше много театрални представления, включително на горните етажи, които сега са затворени за посещение. Задачата винаги беше да изведем театъра от затвореното пространство на черния куб в една съвсем друга среда. Друг голям проект през годините, в който участва и архитект Полина Гьосева, която виждам тук, беше покана към млади архитекти и не само да осмислят това пространство. Програмата се казваше „Изкуство-пространство-публика“ и те създаваха сайт-спесифик инсталации, които коментират самата обстановка. Сещам се веднага за инсталацията на архитект Диана Николова, която сега движи проекти, свързани със Столичната община. Тя направи нещо като пашкул, в който зрителят влиза и остава напълно изолиран от околната среда. Нейният коментар беше, че когато отидем в музей, спираме да виждаме какво е около нас и се фокусираме върху конкретна творба. Госпожа Мария Кадинова обърна внимание на така наречените от архитект Кадинов архитектони, нещо между архитектура и скулптура, аз бих го нарекла архитектурна скулптура. Един от тях той представи преди години в Националната галерия, в изложба в Двореца, а поводът за създаването му беше Триеналето на съвременното изкуство в Прага. Можете да видите снимки от тази творба на таблото. Друга е къщата „Обиталище“ на Павел Койчев, не знам доколко е къща, инсталация или скулптура, или всичко това в едно. Характерно за тях, особено за пражкия архитектон, е, че използват всички сетива, включително мириса. По време на изложбата хората можели да се напръскат с парфюми, които всъщност миришели на обор и косено сено. И накрая на откриването всички миришели като току-що излезли от обора. Самата творба е изградена от пресовано сено и хората буквално са усещали средата с всички сетива.
Николай Колев: Ами, понеже този час мина, както почнахме и мина.
Стефан Иванов: Аз искам да задам въпросите си към архитект Кадинов.
Николай Колев: Винаги можеш да му ги изпратиш, той да ти отговори и да ги публикуваш. Това също е вариант, и то нелош. Обикновено има въпроси и от хората, които идват на тези разговори. Ако искате да изкажете мнение, добре дошли сте. Заповядайте, ако някой желае нещо да каже, или да си кажем довиждане.
Зрител: Мога да споделя нещо по-различно, от друга гледна точка. Сега работя с професора, но преди 10 години изобщо не съм учил архитектура. Аз съм от Бургас, където е една от сградите му, плувният комплекс, който ще се покаже след малко на слайдшоуто. И имам спомени, които според мен са едно от най-важните неща за един архитект. Бил съм на 13–14 години и с приятелите ми почти всяка събота и неделя ходехме до мола в Бургас и минавахме покрай плувната зала до него. Това ни е останало като невероятен спомен, до ден-днешен си го припомняме. Особено нощем, когато залата свети. Бяхме толкова впечатлени, че дори без да сме влизали и плували в нея, си представяхме, че сме вътре, дори че живеем там. Естествено, не сме знаели, че няма как да живеем в плувен басейн. Мисля, че едно от най-важните неща за една сграда и за един архитект е да задейства въображението на децата, да ги зарадва.
Николай Колев: Страхотно е това, което споделихте. Да си призная ли в коя софийска сграда винаги съм искал да живея? Споделял съм го на Стефан някога. В две сгради. Едната е Водната кула, най-горе на Водната кула.
Стефан Иванов: Аз от малък исках да живея там.
Николай Колев: Винаги съм си фантазирал, че бих могъл да живея там. А другата е мавзолеят на Батенберг. Ако някой друг иска да се включи?
Зрителка: Искам да се върна на темата за зелената архитектура, понеже тук виждате тази реконструирана сграда. Искам да направя едно вметване, което прави и архитект Кадинов, защото смятам, че е изключително важно за архитектурата и днес, и в бъдеще. Зелената архитектура не са само зелените покриви, които поставяме на сградите. Виждате дървените конструкции, стените от слама, които също присъстват в неговите проекти, а също и реконструкциите. Не знам колко хора си дават сметка, че най-устойчивата архитектура е тази, която вече съществува. Реконструкцията, в която се намираме, също е зелена архитектура, защото даваме втори живот на нещо съществуващо, вместо да го разрушим. Затова трябва да се обръща внимание не само на зеленото в името на зелената архитектура, но и на другите ѝ аспекти. И по темата за архитектурата в училище. Наскоро се върнах в моето старо училище и видях, че са боядисали стаите в един много неприятен лилав цвят. Когато ме представиха на децата като студентка по архитектура, първото, което ми казаха, беше: „Добре, кажи ни защо са го направили в такъв цвят“. Така че децата имат интерес, те усещат тези неща и такива събития като днешното дават тема за разговор и вдъхновение на младите хора да се запознаят с този свят.
Николай Колев: Да се надяваме, че ще има такива уроци в училище и ще имаме по-хубава среда. И че ще се промени архитектурата на българските училища, защото тя много добре показва логиката на функциониране на тази система, система за надзор и наказание. Затова тези сгради изглеждат така, затова са толкова чудовищни.
Фани Данаджиева-Хансен: Казвате, че това е архитектура и изкуство. Искам само да покажа покрива. Ако го проектираме сега, всички дъски ще трябва да бъдат абсолютно еднакви, с една ширина и една дължина. Ако погледнете как са го правили по-рано, това е архитектура, която дава дух. Дървените елементи нямат една и съща дължина. Това прави красотата. А сега ще сложим нещо окачено и няма да видим нищо от това. За мен това е изкуството. Това съвършено и свободно несъвършенство.
Стефан Иванов: Благодаря на всички, това беше последното издание за тази година. „Изкуство на глас“ ще се върне отново през февруари в леко променен състав.
