На 7 август 2026 Стефан Цанев отбелязва 90-годишен юбилей
През последния четвърт век българската драматургия шества парадно по сцените на турските държавни, общински и частни театри, като се радва на нещо повече от радушен прием. Без да съм привърженик на строгата статистика, мога спокойно да изтъкна, че през споменатия времеви отрязък в Турция от балканската и източноевропейската, дори от европейската драматургия най-много пиеси се поставят именно от български автори. Мисля, че обратното уравнение също е вярно – чуждите театрални сцени, по които се играят най-много български пиеси, са турските. Сериозен и впечатляващ дял в това отношение имат преди всичко драматурзите Стефан Цанев, Станислав Стратиев и Христо Бойчев. В настоящия текст ще се спра върху драматургичните произведения на култовия за турските театрали автор Стефан Цанев, поставени в съседната страна.
Турската театрална общественост се запознава с драматургията на Стефан Цанев през 2004 г., когато в Държавния театър в Измир се поставя „Последната нощ на Сократ“ (превод Исмаил Бекир Аглагюл, режисьор Искендер Алтън). На премиерата е поканен да присъства самият драматург със съпругата си, Доротея Тончева. В деня на премиерата гостите посещават и Ефес, столицата на древна Йония, родината на Пазача. По-късно, през 2008 г., тази пиеса се игра в Държавния театър в Истанбул, като режисьорът Метин Белгин бе поверил ролите на известните артисти Мелек Байкал, Мустафа Угурлу и Мехмед Али Каптанлар; постановката импонираше с блестящо сценографско решение. От 2019 г. Сократ (Мехмед Атай), Пазачът (Октай Дал) и Ксантипа продължават да шестват по сцената на частния театър Çankaya Sahnesi, в столицата Анкара. Скоро театърът ще издаде пиесата в отделна книга (превод Хюсеин Мевсим), която ще се предлага на зрителите.
Една друга пиеса на „българския Маяковски“, а именно „Другата смърт на Жана д’Арк“, през есента на 2005 г. се роди за сценичен живот в частното Oyun Atölyesi в азиатския Истанбул, основано от турския филмов и театрален актьор от световна величина Халюк Билгинер и известната актриса Зухал Олджай. Почти непознатата в родината на автора си пиеса, с една само сценична реализация[1], без забележими успехи и по другите чужбини, в Турция се превърна в нещо повече от театрален хит, в клàсика.
Как става така, че драматургична творба, маркирана от критиката в родината си като „пълна с конкретноисторически алюзии и лековато-профанно интерпретиране на историческата канава до такава степен, че стои по-близо до пошло-арогантната сатира на политическото кабаре, отколкото до театъра“[2], в културно-театралната среда на съседна страна се превръща, без ни най-малко преувеличение, във феномен?
Предстоеше ми защита на докторска дисертация, когато получих предложението за превод. Да, заех се с превода по отправена покана, тъй като сам вероятно никога нямаше да предположа, че тази, „гъстонаселена“ с велики инквизитори, милостиви следователи, благородни обвинители, лисансиета, с божи заповеди… пиеса може толкова да бъде харесана в друговерска Турция. Наложи се да я преведа за броени дни, а текстът никак не беше лесен за превъплъщение.
Режисьор бе младият Кемал Айдоган, а ролите на Бога, Жана и Палача бяха поверени на Халюк Билгинер, Тюлай Гюнал и Гювен Кърач. По единодушното мнение на театралните среди постановката бе окачествена като културно събитие, игра се няколко поредни сезона с несекващ успех в Истанбул, както и на десетките турнета из цялата страна, а преводачът бе номиниран за най-добър превод на пиеса. Появиха се множество хвалебствени отзиви както във всекидневници, така и в специализирани театрални и изкуствоведски издания, които, не пренебрегвайки режисьорско-постановъчните и актьорско-изпълнителските достойнства, повече превъзнасяха твърде задълбочения и злободневен за турския обществен контекст текст на Стефан Цанев.
Оригиналното разглеждане на темата за религията и държавата, за парадирането с религията и инструментализирането ѝ, третирането на проблема за личността и историята, за жертвоготовността и идеала, за пошлото геройство и мнимото човеколюбие подлагаха турския зрител на самосъд, караха го да се смее от душа, с горчиви сълзи на очи. Актьорите се възползваха охотно от бележката на автора, че „имената се сменят според смяната на държавниците; пълна свобода на актьора да импровизира“, което им даваше възможност непрекъснато да актуализират текста, вкарвайки в него герои и случки от турското и световното злободневие.
Нека за илюстрация да представя само няколко откъслека от съвсем малка част от отзивите за постановката.
„Седмици наред в салона за 350 души няма свободно място. Няма да има и в бъдеще. Разсмивайки ни, пиесата показва как се създават псевдогероите в обществото и колко трудно се опазва човешкото достойнство“, отбеляза Али Атъф Бир (Hürriyet от 28.10.2005), докато Тургай Фишекчи обясни разтърсващия характер на постановката „с разминаването на религиозните доктрини с човешката природа“ (Cumhuriyet от 26.10.2005).
„Основната тема е напрежението между индивида и властта; българският драматург осмива обществената закостенялост, която сковава свободата на човека. Изключително прецизният превод на Хюсеин Мевсим, направен с дотолкова голяма вещина, като че наново написва текста на турски, внася свежа и обнадеждаваща струя в една театрална среда, силно вмирисана на преводи“ – не спести адмирациите си театралната критичка Зейнеб Аксой (Radikal от 30.10.2005), а Асу Маро свърза успеха на постановката в провокирането на въпроси по такива чувствителни понятия като религия, власт, доблест и патриотизъм (Milliyet от 10.10.2005).
„Поставянето на пиеса, която асоциира с идеите на богоотричащия философ Жан-Пол Сартр в година, когато се отбелязват 100 години от рождението му, е приятно съвпадение“ (Radikal от 26.10.2005), написа Хасан Анамур, един от най-добрите теоретици на театъра.
„Вграждайки пиесата в рамките на morality play, вид в средновековния театър, който цели да даде „уроци по морал“ на християните, Стефан Цанев разнищва проблематиката за отдалечеността на съвременните режими от плурализма, за откъснатостта на политиците от народа, страха в обществото и комичната безизходност на Бога пред делата на човека, когото сам е сътворил. От поднасянето на сериозното послание със забавен дискурс се ражда един двучасов приятен сеир“ (Cumhuriyet от 20.10.2005), отбеляза в рецензията си видната професорка по театрознание Айшегюл Юксел.
Като най-сложна и многопластова се прие ролята на Жана, в която Тюлай Гюнал се представи отлично. Тя понякога бе Жанет, понякога – Жана д’Арк на Жанет, а понякога – самата Жана д’Арк, такава, каквато я иска светата инквизиция. „Такава роля се пада на актьора веднъж на 50 години. Аз имах този шанс“, сподели актрисата пред българските медии.
„Желаете ли да гледате театър? Тогава непременно гледайте „Другата смърт на Жана д’Арк!“ (Cumhuriyet от 20.10.2005), призова Ахмед Джемал, един от големите преводачи на немскоезична литература и драматургия.
Актьорите се сменяха, но интересът към постановката се запази. Няма да забравя как на едно от поредните турнета на театъра в Анкара салонът за 1200 души кънтеше от тишина при сърцераздирателния монолог на Жана и пукаше по шевовете при появата на патриотаря Палач.
„Забравете тази пиеса!“, бе пророкувал цитираният в началото български театрален критик, но ето че в Турция вече 20 години тя не само не се забравя, но стремително разширява географския си периметър и продължава да марширува най-малко по няколко сезона по театралните сцени пред препълнени салони – ту край Егейско море (Държавният театър в Измир, 2009; Общинският театър в Борнова, 2016; Театър Eşik, 2025), ту в сърцето на степния Анадол (Общинският театър в Ескишехир, 2014), ту край Източното Средиземноморие (Мерсин, 2016 и 2018), в Анкара (Çankaya Sahnesi, 2024), ту по двете части на мегаполиса край Босфора (Tiyatroadam, 2025) и мн. др.
През 2012 г. в частния театър Han в Измир се игра трагикомедията „Всички луди ме обичат“ (превод Хюсеин Мевсим); режисьор бе собственикът на театъра Рючхан Гюрел. Интересно е да се отбележи, че като актьор в състава на Държавния театър в града преди това той бе играл ролята на Пазача в „Последната нощ на Сократ“. С тази трагикомедия се откри новият театър Moda Sahnesi (2013) в Мода, в азиатската част на мегаполиса, която вече тринайсета година се играе пред препълнен салон, с популярния актьор Мерт Фърат в една от главните роли. На 18 януари 2014 г. Стефан Цанев и Доротея Тончева с дъщерите си Анна и Яна уважиха постановката на пиесата, на която бяха поканени българският посланик в Анкара Негово превъзходителство г-н Красимир Тулечки и генералният консул в Истанбул г-н Александър Велев – един от редките примери на ухажване на театъра от страна на дипломацията. След постановката в театралния салон се състоя импровизирана среща разговор със Стефан Цанев. Стенограмата на многобройните въпроси и отговори бе публикувана в едно списание за литература и изкуство, в което авторът бе представен с цикъл стихотворения[3]. В момента трагикомедията с Ангел, Йосиф и Мария се репетира в частния театър Tiyatro Duo в Анталия.
Стане ли дума за драматургията на Стефан Цанев в Турция, непременно трябва да се спомене и световната премиера (15.12.2017) на „Заговорът на Калигула“ (превод Хюсеин Мевсим, режисьор Рагъб Явуз) в Baba Sahne в Истанбул. Впрочем очакваше се пиесата да направи световна премиера отново в Истанбул още през 2015 г. в Общинския театър в Бакъркьой, подписаха се съответните договори, но поради стачка на актьорите за известно време театърът беше затворил вратите си. Впоследствие „кървавата комедия“ на българския драматург започна да се репетира в Oyun Atölyesi, дори бе насрочена дата на премиерата (декември 2016), но творчески разногласия между режисьора и актьорите доведоха до отмяната на постановката, на която се канеше да присъства авторът със съпругата си. На световната премиера в Baba Sahne авторът нямаше възможност да присъства, но по моя молба изпрати кратко приветствие до екипа, което бе прочетено от сцената:
Скъпи колеги от театър „Баба Сахне“!
Благодаря ви, че вие първи в света оживихте на своята сцена моя Калигула, неговия кон, Клавдий и Мнестер. Този ден е изключително важен за мен и аз съжалявам, че не съм сред вас, но ако се огледате по-внимателно – може би ще забележите сянката ми да наднича тайно някъде зад кулисите…
Прегръщам ви и особено нежно целувам актрисите.
Бъдете здрави и романтични!
На 22.05.2024 г. се състоя премиерата на „Заговорът на Калигула“ в Moda Sahnesi; постановката е дело на режисьора Кемал Айдоган, който е и собственик на театъра. Ролите на Калигула, Клавдий и мима Мнестер бяха поверени на младите актьори Мюнир Джан Джиндорук, Мехмед Текатлъ и Адем Йълдъръм, добре познати на широката публика от турските тв сериали. На премиерата бе поканен да присъства и самият автор, който пристигна специално във вселенския град от Балчик. Културното събитие в самото навечерие на 24 май бе уважено от генералния консул на Република България в Истанбул г-н Васил Вълчев, от съветничката Радослава Кафеджийска и други представители на дипломатическата мисия. В разговор по телефона посланикът на Република България в Анкара Негово превъзходителство г-н Ангел Чолаков поздрави Стефан Цанев и изрази голямото си задоволство от успеха на драматургията му по сцените на съседната страна.
След края на постановката пред любителите на театъра, препълнили салона за 260 души, българският драматург първо благодари на зрителите за проявения интерес към постановката, изрази възхищението си от играта на актьорите, като изтъкна, че целият му съзнателен живот е преминал в храма на Мелпомена, сред театралите. „Тази пиеса е написана точно преди 10 години. В България все още не е поставена, а в Турция се играе за втори път. Първата ѝ постановка беше преди 5 години отново тук, в Baba Sahne, уточни той. Специална благодарност отправи и към режисьора Кемал Айдоган, който поставя вече трета негова пиеса в театъра си. „Тук, на тази сцена от 12 години при нестихващ интерес продължава да се играе пиесата ми „Всички луди ме обичат“. Пожелавам си и „Заговорът на Калигула“ да се играе най-малко толкова и на стотната си година да дойда за поредното представление“, каза развълнувано драматургът под бурните аплодисменти на зрителите.
След постановката няколко десетки обикновени зрители и представители на гилдията се изредиха на опашка, за да поздравят и да се снимат за спомен със Стефан Цанев, култов автор за турската театрална среда. „Много неща видях и преживях за тези два дни; изпълнен съм с впечатления, от които трудно ще се съвзема“, сподели той на прощаване със световния град.
В осъвременения си вариант пиесата „Конят на Александър Велики“ (превод Хюсеин Мевсим, режисьор Дениз Йозмен) направи световна премиера на 15.10.2021 г. в Tiyatroadam, Истанбул. Под режисурата на Хатидже Алтан споменатата пиеса под заглавие „Три подкови с един кон“ бе поставена с успех в Театъра на Голяма община – Измир; премиерата се състоя на 24.03.2023 г. Помолен от мен, авторът изпрати следното послание към актьорите, чийто текст в превод намери място и в преамбюла на постановката:
Преди много години минавахме край един от театрите в Рим, пред входа му се тълпеше народ, моят италиански приятел Рафаело ми каза:
– В този театър се играе невероятен спектакъл по „Декамерон“ на Бокачо.
– Ами хайде да го видим – рекох.
– Това е невъзможно – отвърна ми Рафаело, – билетите са продадени година и половина напред.
– Все пак да опитаме – казах. – Иди и кажи на господина, който проверява билетите и пуска публиката, че един български драматург е тук и иска да види спектакъла.
– Абсурд, няма да стане – каза Рафаело, но отиде.
Човекът, който късаше билетите, го изслуша, погледна ме, спря публиката, влезе в театъра, след малко излезе с друг господин, който се приближи до мен, подаде ми ръка и каза:
– Аз съм директорът на театъра, много се радвам, че искате да видите нашия спектакъл, заповядайте!
Това съм го правил и в Париж, и в Лондон, и в Москва, и в Токио – и навсякъде театрите са отваряли вратите си пред незнайния драматург от България.
И вратите на театрите, в които съм работил в България, винаги са се отваряли пред всеки случайно дошъл и пожелал да влезе актьор, режисьор или драматург от която и да било чужда държава.
Някакъв негласен сговор, някаква тайна сближава театралите от цял свят – това е нашето велико изкуство, по-древно и по-вечно от държавите ни. Пресмятал ли е някой колко са театрите по света, колко са актьорите? Една милионна армия от шамани и проповедници, които независимо от каква народност са и каква религия изповядват, всяка вечер, падне ли мракът, отварят вратите на безбройните свои храмове по цялото земно кълбо и чрез магията на своето изкуство внушават на хората от цял свят да бъдат добри и разумни, да се обичат един друг, независимо от каква националност са и каква религия изповядват.
Скъпи колеги от Измир, вярвам, че ако някой ден почукам на вратата на вашия театър, ще ми отворите, а моето сърце е отворено за вас винаги.
На добър час! – както си пожелаваме в България всяка вечер преди началото на спектакъла.
Мистериозният кон на Александър Велики вече цвили и на сцените на Държавните театри; на 19.02.2026 г. се състоя премиерата на постановката в Държавния театър във Ван, режисьор Мухаммед Чакай, със запомнящи се участия в различни театрални фестивали и турнета в Анкара и други градове.
В репертоара на различни театри е включена и монодрамата „Цигуларката на Бога“ (превод Хюсеин Мевсим). Междувременно, за популяризирането на Стефан-Цаневата драматургия в Турция немалко допринесоха трите сборника, в които тя бе представена[4].
Разбира се, в предложената статистика няма как да се включат няколкото десетки постановки на различни любителски, студентски, учебни, ученически и др. театри, както и онези, които се поставят без знанието и разрешението на автора и преводача. Всичко това красноречиво свидетелства на каква популярност се радва драматургията на Стефан Цанев в съседната страна. Помоему основната причина за търсенето ѝ се крие в нейната злободневност за турската обществена среда; нерядко турските режисьори се насочват към драматургията на българския творец заради притчовия и иносказателен характер на съдържащите се в нея послания, в която съвремието се чете и се коментира през призмата на миналото, с извеждане на театралната сцена на герои и събития от историята (Сократ, Калигула, Жана д’Арк). Едновременно с това авторът умело използва анахронизма като похват – миналото се чете от високата „гледна точка“ на днешния ден. Както се вижда от преведените досега на турски език седем Стефан-Цаневи пиеси, пет безотказно са спечелили доверието на турската театрална общественост, превръщайки се в жива клàсика – те се поставят с еднакъв успех из цялата страна, което допринася за блестящото представяне на постиженията на българската драматургия в съседната страна.
„Има ли нещо ново от Стефан Цанев?“
Батко Стефане, това е въпросът, сам по себе си достатъчно показателен и многозначителен, който десетки турски театрали бързат да ми зададат още в началото на всеки наш разговор, дори преди дежурните въпроси за здравето, настроението, разположението на духа… Театрална Турция те приветства сърдечно, но и очаква с нетърпение да финализираш онази пиеса за Наполеон и двойниците му, за корабокрушенеца, попаднал на безлюден остров, за…
[1] Пиесата има премиера на 20 април 1991 г. в Театър 199, като ролите са поверени на Доротея Тончева, Наум Шопов и Васил Михайлов; режисьор е Стефан Цанев.
[2] Змийчаров, Петър. „Съвременна българска драматургия – от патоса през неврозите на детството до апатията“, с. 34 // В: Съвременна българска драма, Велико Търново: Слово, 2000.
[3] Mevsim, Hüseyin. Stefan Tsanev ile Söyleşi ve Şiirler, Edebiyatta Üç Nokta, № 12, 63–65, 2014, İstanbul.
[4] Става дума за: „Животът – това са две жени“ (превод Гюлбеян Алтънок и Тунджер Джудженоглу, Истанбул: MitosBoyut, 1996); Bulgar Oyunları („Другата смърт на Жана д’Арк“), Истанбул: Papirüs, 2006 и Çağdaş Bulgar Oyunları („Всички луди ме обичат“), Анкара: Ürün, 2011, съставени и преведени от пишещия тези редове.
Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, област Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет, където преподава български език и литература. Автор на изследвания върху българската литература, фолклор и история. Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.
