Разговор с актрисата Ели Скорчева преди премиерата на „Деца на света“ от Стефан Цанев на 2 ноември в City Mark Art Center
Бихте ли разказали малко повече за предстоящата премиера на „Деца на света“ от Стефан Цанев и конкретно за вашата роля?
Героинята ми се казва Евгения и е бивша учителка по литература. Името Евгения е гръцкият вариант на Блага, което е името на героиня, която съм играла и която също е учителка по литература[1]. Без значение от това съвпадение – между двата образа няма допирателни. Образът на Евгения от „Деца на света“ е zoon politikon, тя е доста гневна, тя е борецът в семейството. Бих искала да ви кажа една нейна реплика, доста показателна за персонажа: „Не, Дамяне, не децата ни бягат от България, те са прокудени от собствената си държава“. Текстът на пиесата е преработен от Стефан Цанев и актуализиран за нашата премиера. Знаете, че пиесата е написана през 2011 г., а сега ние работим с нов вариант.
Да поговорим за жанра на пиесата, тя е определена като „тъжна комедия“ от автора, какъв тип хумор се отчита тук, защото всичко казано звучи доста трагично?
Трагедията е в общата картина, в това, което се случва в голям мащаб. Хуморът е в ситуациите и в начина, по който персонажите ги преодоляват. Пиеса на абсурда – абсурдът в живота ни, абсурдът в случките. Такава е и режисьорската трактовка. Ще видим как ще я възприеме публиката, защото всеки човек има различен начин на възприемане. Всеки един зрител в залата е съавтор на това, което ние показваме.
„Деца на света“ е пиеса с подчертано изразена социална ангажираност и поставя важни проблеми, това ли е предпочитаният от вас тип драматургия?
Харесвам всяка добра драматургия, а и всяка добра драматургия е малко или много социално ангажирана. Дори при Шекспир може да се открие социалната насоченост. Добрите пиеси и ангажираността е много трудно да бъдат отделени едно от друго. Но според мен основната функция на театъра е да вълнува, да успее да докосне с нещо от сцената и да достигне до онова, което резонира в публиката. Ако успее да го направи, значи работата е свършена добре.
В момента като че ли българското кино е наситено с повече социална острота, отколкото театъра. Споделяте ли това мнение и на какво се дължи това според вас?
Това не е ново явление, винаги е било така. Още преди 1989 г. се правиха такива филми, независимо че не беше много лесно. Един отличен пример е филмът „Матриархат“ на режисьора Людмил Кирков. Там се разказва за живота на едни жени на село, за техния бит и дребните им проблеми. Всичко в този филм е направено толкова добре, че се превръща в картина на целия ни живот и общество, на всичко това, през което минавахме тогава. Аз самата също съм участвала в такива филми – „Дефицит“, „Дом за нашите деца“, „Ева на третия етаж“, дори „Адаптация“. Всички те имат социална ориентация, независимо че конкретният проблем не е буквално такъв. Според мен проблемът в театъра не е, че той се е обърнал към големите човешки проблеми за сметка на социалната си позиция. Проблемът е в това, че се е насочил към чалгаризацията, казано в най-общия смисъл на думата. Нещата напоследък не вървят добре, правят се ниско бюджетни представления с лош вкус – написани и поставени с единствената цел да разсмиват. За жалост това са спектаклите с много публика.
Кое е по-сложното актьорско присъствие – пред камерата или на сцената? Вие къде се чувствате по-комфортно?
По-комфортно се чувствам на сцената, разбира се. Всеки актьор се чувства по-добре там. Но когато знаеш какво правиш, никъде не е сложно – нито пред камерата, нито на сцената. Двата процеса са много различни – в театъра всичко се взима на един дъх, работата е непрекъсната, там никой не спира, както е в киното, за да пренареди осветлението, например. В театъра може би е по-сложно, но пък и по-сладко.
Кой според вас е най-големият проблем пред българските артисти в момента?
За съжаление проблемът не е един, те са много. Ние нямаме истинска реформа и силно се надявам, че един ден, когато тази реформа се състои, проблемите, с които се сблъскваме днес, да бъдат решени. Проблем е много ниското заплащане и критериите, по които то се оформя. Артистите нямат нормиран работен ден, а също така работят при всякакви условия, което не се отразява на заплащането. При щатните колеги не се взима под внимание количеството работа. Другото важно е, че инструментът на работа за артиста е неговото тяло, такъв е случаят с всички сценични изпълнители. В България няма механизъм, който да помага, когато този инструментариум се повреди. Няма подкрепа от страна на Министерство на културата или друг държавен орган, който да помага и да предвижда средства за поддръжката и възстановяването на артистите. Много важен проблем е и този с критериите в изкуството. Как да направим така, че да постигнем качествено изкуство, без да има цензура. Като тук не става дума за идеологическа цензура, а за такава на вкуса. Това не знам как би станало, трябва да се измисли от голяма група хора, но е наложително, защото влошаването на вкуса в театъра е много осезаемо и плашещо.
Какво качество се изисква от актьора, за да казва „не“ на проекти със спорно качество? Вие какъв тип предложения сте отказвали?
Ако човек притежава силен характер, ще може да казва „не“. За това е много важна средата, в която си израснал, защото мен ме научиха от съвсем малка да казвам „не“, а малко по-късно ме научиха да не приемам „не“ за отговор. Характерът е от изключителна важност за твореца, защото работата ни е толкова емоционално натоварена, че може да доведе до големи дефицити и сериозен психически натиск. Ако няма характер, който да устои на желанието за компенсация, се стига до различни пороци и зависимости като алкохолизъм, наркотици и т.н. Това много често са отдушниците, защото работим стресово. Когато няма як характер, който да каже „не, има и други начини“, става лошо. Лично аз съм отказвала всяка работа, която не ми е харесвала. Не съм приела нито една халтура през живота си. Винаги съм се ръководила от това дали предложението е добро за развитието ми като актриса. Най-вече се ръководя от това дали ми харесва материалът. През годините съм успяла да си извоювам правото да получавам целия текст – сценарий или пиеса, още преди кастинга. От едно малко парче няма как да се ориентираш за цялата роля.
Темата за връзката между поколенията и приемствеността присъства в пиесата „Деца на света“. Вие как се отнасяте към критикуването на младото поколение? Мислите ли, че това е правилният път за постигане на промяна?
Това никога не бил пътят. Да се критикува всяко младо поколение, е стара практика и е много глупава, според мен. Във всяко поколение има всякакви хора, затова не трябва да се правят обобщения. Сред днешните млади има изключително умни, мислещи и емпатични същества, както и големи идиоти. Но това винаги е било така, и в нашето поколение беше така. Не е редно да гледаме от позицията от едно време „ние какви бяхме“, защото бяхме същите. Голям оксиморон е неморалните възрастни да учат децата на морал. Това не ми харесва и на съм съгласна с такова поведение, а освен това непрестанното критикуване е признак на овехтяване и остаряване. Ако се замислим за по-голямата картина – откакто свят светува, 85% от хората не умни, не са инициативни. Повечето хора не желаят да се потрудят за нищо, не мислят за ефективност. Много малък е процентът на онези, които дърпат напред цялото човечество. Това общо взето е така, откакто сме се появили, няма голяма разлика. Тези, които най-много критикуват, носят в себе си белезите на това, срещу което плюят. Човек не харесва у другите това, което не харесва в себе си… Но за това, което става с днешното поколение, не можем да виним само социалните мрежи и интернета. Проблемите до голяма степен са свързани с училището. Обучението е сведено до изключително първобитни нива. Никой не се старае да научи децата да мислят. И не мисля, че е несъзнателно. За мен проблемите в образованието са огромна грижа и бих искала много неща да бъдат променени. Това трябва да се случи, ако искаме след двайсет години да имаме хора, които грамотно да управляват държавата.
„Деца на света“ по текст Стефан Цанев, режисьор Мария Панайотова, сценография и костюми Лиа Паликова, хореография Маргарита Градечлиева, в ролите – Ели Скорчева, Рашко Младенов и Йоана Буковска.
[1] Във филма на Стефан Командарев „Уроците на Блага“ главната героиня Блага (Ели Скорчева) е пенсионирана учителка по литература. Б.а.
