Въобразената предистория
В един прохладен ден към края на юни 1985 г. леко попрегърбен мъж на пенсионна възраст излезе от дома си в столичен квартал, разположен на улица на името на известен писател, и се запъти към близката автобусна спирка с намерение да отиде в Централния държавен архив (ЦДА) в самото сърце на града. В торбичка под мишница той носеше папка, в която бе стъкмил три листа с текст, прещракан преди ден-два с доловимото вече треперене на пръстите на пишещата машина на съседа. В леко изкривените редове на текста той се бе постарал да опише – доколкото може – един свой дълбоко съкровен спомен, който носеше цял живот в душата си. Спомен от детството отпреди половин век, който толкова пъти бе разказвал пред свои близки и приятели и който с годините ставаше все по-свиден и ценен. Спомен, който не желаеше да отнесе със себе си, защото напоследък все повече се убеждаваше, че ако не го остави черно на бяло, той щеше да се изпари като утринната омара над Босфора. Спомен, който привличаше и приласкаваше, топлеше душата, но едновременно с това – притискаше и безпокоеше. На стари години все повече се съгласяваше с мнението, че спомените, белязани с крехкото клеймо на детските сетива, не се заличават, дори с годините стават все по-отчетливи и релефни. Особено ако това детство е преминало в град като Константинопол, Цариград, Истанбул, „чудо за очите“ (Вазов, 1977: 331), а и за всички останали човешки сетива, точно край Босфора, то става още по-незабравимо. Нали и прогледналият в първата година на миналия век край Пролива Христо Бръзицов цял живот беше писал за детските си години във вечния град, а в крайна сметка бе успял да изгребе само шепа от този бездънен кладенец?
През това време героят ни вече слезе от градския автобус, добра се до сградата на ЦДА и упътен, с леко напрегнати колена се изкачи на съответния етаж при служителката, за да ѝ подаде с вълнение трите машинописни листа. Тя го помоли да остави някакви биографични данни и сведения за себе си, но героят ни махна небрежно с ръка, в знак на отказ: „Какво значение има моята особа? Важен е споменът, искам той да се съхрани“. Все пак се съгласи собственоръчно да драсне под третия лист трите си имена и улицата, на която живее: Васил Славов Василев, ул. „Йордан Йовков“. Олекнал от чувството за изпълнения дълг, той се прибра вкъщи, а трите листа поеха към прашните стелажи във влажното подземие на архива, за да бъдат извикани за ново битие след четиридесет години. Защото споменът на Васил Василев се отнасяше за случайната му среща с Негово величество Мустафа Кемал паша – основател и първи председател на Турската република, незаобиколима политическа фигура на XX век, непоколебим приятел на България и българите, искрен радетел за българско-турско сближение, оставил петнадесетина години преди въпросната среща не само бурно-тревожната си младост, но и сърцето си в София.
Няколко думи за „средното село“
От оставения спомен се разбира, че като дете Васил Василев е живял със семейството си в Ортакьой, „който се намираше на самия бряг на Босфора“, най-вероятно се и родил там.
„Преди този квартал е бил чист български, тъй като тук се помещавала първата българска екзархия, както и първоначално училище. Но след като екзархията се преместила в кв. „Пера“ – Шишли, постепенно и българските семейства се изселили и когато вече можех да помня, бяха останали няколко семейства“ (ЦДА, Инв. № 281, л. 1).
Действително, за споменатия крайбосфорски квартал, „средното село“ в буквален превод, разположен някъде по средата на 30-километровото протежение на Пролива, с преобладаващо еврейско, арменско и гръцко население, с пълно право се отнася казаното за Цариград – „огромно сборище на разни племена, народи и вери“ (Начов, 1925: 2). Нека да изтъкна, че българският елемент започва да се концентрира тук от есента на 1864 г., когато в края на септември в столицата се завръщат изпратените на заточение във връзка с прословутата „Великденска акция“ (1860) архиереи Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Тъй като вселенският патриарх успява да убеди Високата порта (или Блистателната вратня според облъчения в пуристични фрустрации Иван Богоров) в лицето на великия везир Али паша, че установяването на завърналите се владици във „Фенер“ ще предизвика „кръвопролитна свада между гърци и българи“ (Стамболски, 1927: 256), Ортакьой се избира за обиталище на архиереите, следователно и за свърталище на българите в столицата. Така, по стечение на обстоятелствата българският духовен център се пренася от един бряг на друг бряг, от Златния рог на Босфора. През 1871 г. именно в това „село“ на десния бряг на Пролива се учредява Българската екзархия, чиито две сгради са разположени „на едно доста възвишено място, на разкола на две улици“ (Янков, 1898: VII, 6). В главното триетажно здание постоянно заседават духовни и мирски съвети, комисии, провеждат се събрания. На 17.03.1872 г. в местното пристанище хвърля котва специалният параход, изпратен да докара първия български екзарх Антим I от Видин по Дунав и Черно море, посрещнат с подобаваща тържественост. Две години по-късно тук е осветено Смесено основно училище с три отделения и тридесетина ученици, издържано с волните пожертвования на местната българска колония и от екзархийската институция. Първата учителка в училището е Виктория Живкова (впрочем Вела Благоева, съпругата на Дядото). През същите години тук се основава и развива дейност Българското женско благотворително дружество (Начов, 1925: 112).
Фактори като мек климат, свеж въздух и достъпност на цени и услуги оказват своето влияние за установяването на българи в този квартал, но няма никакво съмнение, че тук ги привлича присъствието на духовната институция и магнетичната фигура на екзарха. Никак не е случайно, че след преврата от 1886 г. в търсене на спасение и приют в Ортакьой се оказва голяма част от почувствалите се изгонени от страната си русофили, сред които непременно трябва да споменем Иван Вазов и Михаил Маджаров. След няколкомесечно пребиваване Иван Вазов ще отсече, че „Цариград ми се варди скучен, а ортакьойската атмосфера е много нещастна“, като въпросната „нещастност“ се дължи на пълната незаинтересованост на емигрантския кръг от… литература. Бъдещият народен поет споделя чувствата си в писмо до Константин Величков от 13.04.1888 г., след като преди това е запорил по босфорските води на палубата на руски параход към прегръдките на въжделената, макар и прашна Одеса. А Константин Величков, който в писмо до Иван Вазов от Италия от 19.11.1886 г. изплаква: „Може ли да има по-горчива съдба от тая! Цариград – място за спасение на българи от българи“ (Писма на…, 1959: 293), не след дълго самият се озовава тук, „де дните ми детински са минали“ (Величков, 1966: 27). В Ортакьой доброволният изгнаник ще намери вдъхновение да нарисува поръчан от Екзархията маслен портрет на сюзерена, за да украсява салона на Българската мъжка гимназия в Солун (Величков, 1979: 285). А нима действието в драмата му в три сцени „На морския бряг“, с действащи лица Айше, Джемал, Дойката и Хасан ага не се развива точно тук? Нима това „едно село край Босфора“, където е разположена къщата на Селим бей, не е именно Ортакьой?
Потърсил спасение в града и установил се в „средното село“, Михаил Маджаров с благоговение ще си спомни как след църковен отпуск в големия екзархийски салон се събират на кафе и сладък моабет с твърде любезния екзарх. Заедно с баджанака си Стефан Бобчев той се настанява в солидна къща на един немец, градинар на цветя, и създава самостоятелно домакинство с покъщнина; тук прекарва почти цяла година (Маджаров, 1968: 652). Действително, посещението на Екзархията се превръща в единствено развлечение и за изтерзания Константин Величков, където почти всеки ден отива „да се полафува“: „Вън от двама-трима приятели няма с кого да се видиш и се скучае порядъчно. Няма и кафене де да идеш“ (Величков, 1979: 282), пише той в писмо до брат си Богдан на 2.09.1889 г. Но и най-гъсто каймаклията и шекерлия кафе, с което те угощава не някой друг, а Негово блаженство скоро започва да горчи; и най-благото „полафуване“ не след дълго се превръща в дрънкане и бръщолевене. Така доскоро активният в книжовните си занимания Михаил Маджаров от нямане какво друго да прави, се вторачва в състоящата се предимно от книги на руски език библиотека на екзархийския секретар Атанас Шопов и се залавя да превежда „Война и мир“ и „Ана Каренина“. Така първите преводи на знаменитите опуси на Лев Толстой на български се явяват плод на лепкавата като босфорската мъгла скука в Ортакьой.
Несъмнено, от средата на втората половина на XIX век в Ортакьой се усеща българското присъствие, но да се твърди, че кварталът е бил „чист български“, е малко пресилено. След закупуването на триетажната вила в Шишли през 1907 г. и преместването на екзархийската институция в нея, българският елемент в крайбосфорския квартал съвсем оредява.
За автора и родителите му
От спомена става ясно, че бащата Слави Василев е от Сливен, чието преселване във вечния град през 1910 г. е свързано с възможно най-интимен повод – „с цел женитба“. По професия е шивач, но видимо се е отличавал с предприемчив дух, защото не се задоволява само с вдяването на конеца в тясното ухо на иглата, а представлявал и няколко сливенски текстилни фабрики за платове. Дистрибуторът (на съвременен език) по-скоро държи магазин за платове с шивашко ателие в него. И всичко това се намира на водещата към пристанището главна улица, край което ефирно е кацнала джамия, една от най-прелестните украси на Босфора. Терзията благосклонно дава хляб на още 7–8 калфи, „главно политически емигранти от България“. Без никакво съмнение, става дума за избягали и приютили се в бездънната паст на града след Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание през 1923 г. българи със строга лява политическа ориентация, голяма част от които пребивават тук нелегално и в дълбока конспирация в бостаните на градинарите от македонския предел, разположени по протежението на сухопътните крепостни стени, но не припарват до млекарите, смятани за дълбоко консервативни. Тези бегълци комунисти създават невероятни главоболия на местната полиция, в преобладаващата си част търсят всевъзможни пътища за присламчване в приказната в представите им страна на съветите. Разбираме, че бащата поддържа редовна кореспонденция с многочленното семейство в родината – баща и майка и общо дванадесет братя и сестри.
Социалният статут и демографски облик на крайбосфорския квартал през времето се променя поради близостта му със султанските сараи; по протежението на пролива преди него са „Долмабахче“ (градината върху насипа); съвсем по-наблизо е разположен злокобният дворец „Чъраган“, свидетел на кървави патаклами в османската история, на пожари и други стихийни бедствия; дворци, които крият не само еклектичен разкош и великолепие, но и „печални тайни за непостоянството на земното величие“ (Марс, 1909: 94). Точно отсреща, на брега на азиатския Босфор, особено следобед, когато слънцето рязко се спуска по хоризонта, се къпе в призрачни проблясъци лятната султанска резиденция „Бейлербей“, в чиито пространни салони продължават да бълбукат не само чудесни фонтани, но и изобилни клюки за съпругата на Наполеон III, императрица Евгения, слязла от т.нар. салтанатски каик под ръка с пехливанина султан Абдул Азиз и прекарала с него в дворцовите покои цяла седмица, преди да отплава за Египет, за откриването на Суецкия канал.
През втората половина на XIX век по височините над „средното село“ кацва дворецът „Йълдъз“, „звездата“, която олицетворява самодържеца Абдулхамид II, впрочем с мурафети на дърворезбар от световна величина, за чийто 33-годишен период на властване в турската историография се изразяват оценки, по-крайни дори от „Осанна!“ и „Разпни го!“. Придвижвайки се по Босфора с кораба „Бургас“ към пристанището Каракьой в края на април 1932 г., Димитър Христов Чорбаджийски, комуто тепърва предстои да се прослави като Чудомир, вижда „тайнствения „Йълдъз кьошк“ с двойните зидове, които като смокове го опасват и бранят сънищата на подозрителните султани“ (Мевсим, 2012: 157). Поради близостта на сараите в Ортакьой се заселват много приближени на двореца хора и служители от всякакъв ранг.
„До нашия квартал се простираха и дворцовите сгради, а главният дворец се намираше в „Долмабахче“. В тези дворци живееха главно роднините на султана. В двореца в нашия квартал живееше сестрата на султана, тя се казваше Бехие“, ще се постарае за възпроизведе историята авторът. Достоверността изисква да се вметне, че принцеса Бехие, в чието име е закодирано значение на море, е внучка на предходния султан, Мехмед V Решад.
Детските години на българчето са разсечени на две от разделителната линия на империята и републиката, като малък той е свидетел на преминаването от едното в другото обществено състояние, винаги и навсякъде съпътствано с напрежение.
Евнухът лала Саид
Някои от бившите дворцови служители, клиенти на бащата, често посещават магазина, за да купуват платове или да поръчват дрехи за шиене. Между тях се намира и бившият старшина на харема, лала Саид; „на евнусите викат лали“, уточнява авторът; става ясно, че той е човек на около 60 години, „много симпатичен и разговорлив“. (ЦДА, Инв. № 281, л. 1).
След падането на монархията и обявяването на републиката през есента на 1923 г. рахатът, сиреч охолно-безгрижният живот на всички царедворци, рязко се разваля, изведнъж те изпадат в немилост, прекатурват се стремглаво по и без това несигурната, особено на Изток, социална стълба. Мнозина от тях напускат новата Турция и бягат зад граница, като се установяват в Европа (предимно във Франция и Италия) или в бивши територии на Османската империя (като Ливан, Сирия и Египет). Например Мехмед VI Вахдеддин, последният падишах от османската династия, бяга на борда на британски кораб от столицата, за да издъхне в крайна оскъдица в Сан Ремо – без средства дори за погребение. Прислужващият персонал, в това число евнусите, няма как и къде да отиде, той е принуден да остане тук като развалина от стария режим. Тази превратност в житейската съдба на евнусите няма да убегне от погледа и на художника Петър Дачев, който в своите „романтични репортажи“ „Непознатият Цариград“ разказва за чудната им професионална преквалификация: „Още на първата крачка те посрещат евнуси, живи антики. Новата власт, чувствителна към тяхната мизерна участ, ги е направила пазачи на всички музеи. Но никъде те не са на мястото си, както в стария сарай“ (Дачев, 1942: 91). Не си ли съгласен, драги читателю, че и най-добре подготвеният екскурзовод не би могъл да те води по-изкусно от евнуха из лабиринтите на сарая, който до вчера го е населявал?
„Преди да избягат, разпределили за всеки било пари и накити, за да могат да се препитават, като са оставили и техните квартири, да си живеят в тях.“ Така Васил Василев пестеливо предава отражението на болезнената превратност на времето в личната съдба на Негово величество обикновения човек. Другите цивилни служители на двореца успяват някак да намерят работа, но къде да се преустрои горкият 60-годишен евнух Саид, който довчера е охранявал с плющящ камшик в ръка лудетините в харема, освен по цели дни да посещава познати и приятели и така „да си отбива времето“?
Така лала Саид през ден-два идва в магазина на бащата; разбира се, повече за моабет; авторът не го споменава, но няма никакво съмнение, че веднага след любезните селями и теманета на госта се поръчва от гъстата черна течност, която чирачето от отсрещното кафене чевръсто носи в разлати филджани върху поднос; по филджаните, най-вероятно производство на порцелановата фабрика в Бейкоз, в близост до устието на Босфора в Черно море, се пъстрят екзотични природни картини и вълшебни птици. Сърба се на шумни глътки – че как иначе?, моабетът за пустите дертове на още по-пустата дюня (свят) услажда възгорчивата тръпка по устните, а локумът с двойно препечен фъстък или сладникавият ликьор от мента в малка чашка, която се излива наведнъж в устата, подслажда небцето и гърлото, но най-паче зажаднялата за споделеност душа. Няма как да не се съгласиш, читателю, че в зависимост от приложените средства всяка революция може да победи във всички сфери на обществения живот. Лесно е да замениш феса с шапка, вместо арабската да въведеш латинската ортография, да зачеркнеш кючека като „хилава рожба на харема“ (Мевсим, 2012: 174) и да препоръчаш фокстрота и туиста, но как да прокараш революция или дори реформа в стомаха? Знаеш ли, че първата опозиционна статия в републиканския турски печат е точно заради намаляването до минимум на вноса на кафе? „Как може така? Накъде отива страната?“, възроптава полуофициозът „Джумхуриет“ през 1931 г., като съобщава за сериозни вълнения по този повод в Бурса. Как да прокараш революция в „свикналия с десет каймаклии кафета на ден стомах? И остави стомаха, но моабета покрай кафето… Ами сърбането? Ами онова „ах“ след всяко сърбане?“ (Бръзицов, 1932, брой 187: 7).
Но да се върна към сърцевината на спомена, към основната нишка, която го прорязва. Една петъчна сутрин, все още празник за мюсюлманите, неработен ден, „като нашата неделя“, ще уточни авторът, евнухът Саид идва в ателието на българина Слави, точно когато той с присвити очи и леко вкочаняващи се вече пръсти се старае да вдене конеца в ухото на иглата. Денят е белязан с друго събитие, за което евнухът случайно е узнал. Предстои да се проведе „за първи път величествен военен парад на новата Турска република в местността „Хуриет тепе“, Хълм на свободата“ (ЦДА, Инв. № 281, л. 1). „Но как за първи път, след като е минала почти петилетка от новото начало?“, ще се запита – и не без основание – любознателният читател.
Интересно е, че Мустафа Кемал паша дълго време след обявяването на републиката, въпреки всички очаквания, покани, а и явни подкани в публичното пространство, не посещава Истанбул, дори веднъж сякаш демонстративно го подминава, отплавайки директно през Мраморно море и Босфора в Черно море. Обиден ли е великият основател на някогашния имперски център? Защо прави всичко възможно да не стъпва в него? Защо го избягва, а и го пренебрегва, въпреки че тук има близки съратници и роднини? Без самият той открито да го е афиширал, смята се, че е оскърбен, а и сърдит, че по време на националноосвободителната война на турския народ, която се води на живот и смърт, имперската столица не оказва очакваната от нея съпротива. Не стига това, ами в решителните моменти на борбата съглашателската истанбулска преса го подлага на най-остра критика, оформя се опозиция срещу него. Изтъкват се и други причини като грижа за сигурността му, поради реална опасност от покушения. Допуска се, че неглижирането на бившата столица се дължи на желанието му да остане в Ангора до закрепването на новата власт, че всяко отиване и ухажване на Истанбул би разклатило позицията на новата столица, следователно – устоите на републиканския режим. Но мигар е възможно, дори ако си Мустафа Кемал паша, да останеш дълго време оскърбен, докачен, засегнат, огорчен, обиден, сърдит… (или каквото и да е там) на такъв град, макар след избирането на прашната анадолска паланка за столица да е показно низвергнат от престола си и съзнателно занемарен? Ето, цялата интелигенция е хвърлила котва в новата столица, където ври и кипи и се е концентрирала обществената енергия. Дотолкова, че през 1939 г. Ангел Каралийчев, Георги Константинов и Трифон Кунев, стъпили в Цариград да установят близки връзки с турските си колеги, не намират – дори за кадем – един писател или поет, всичко свястно се е изнесло в Ангора.
Трябва да минат цели 4 години, когато страстите в душата на председателя се уталожват и той решава да удостои с присъствието си вечния град. И остава доста длъжко, четири месеца, сякаш да навакса пропуснатото. Вече името на града се пише само Истанбул, „никакви Константинопол и пр.“, отбелязва Васил Василев; турците дори се обиждат, когато градът се нарича с едно от многото си имена. Да, това, че всеки народ го назовава със свое име, е ярко свидетелство за значението му на световен град, но трябва да се отчете, че в страната протича ясно изразен процес на национализация.
Председателят пристига на 1.07.1927 г., посрещнат възторжено далече в Мраморно море от 40 кораба, стъпва на гара Хайдарпаша, в азиатската част, на много места из града са издигнати помпозни триумфални арки. Установява се в „Долмабахче“ и тук прекарва цялото лято. Ще отмина десетките анекдотични случки, когато за ужас на охраната си тайно забягва от двореца, за да пее и танцува до посред нощи в крайбосфорските таверни на барба Яни и кир Йорго.
В първите дни на есента се урежда въпросният парад. Лала Саид решава да отиде на тази манифестация, като иска да заведе и момчето на терзията Слави, за което предварително получава разрешение от бащата. Среща на улицата Васко, комуто съобщава за решението и полученото вече съгласие. Момчето също приема с радост поканата и така, сменяйки два трамвая – първо до Таксим и след това до Шишли, те се озовават на мястото на парада. Евнухът споделя и мотивацията си: „Искам не само да видя парада, но и Ататюрк що за птица е“, защото той се чувства силно ощетен от идването на новия режим, който разваля ако не охолния, то поне сигурния му живот.
В детското възприятие на Васко мястото на провеждане на парада се запечатва като „обширно поле, оградено с кордони“; маркирана е територия за зрителите, а на удобно място на платформата е поставена трибуна за високия гост и придружаващите го лица.
Бастунът с многото функции
Евнухът и Васко успяват да намерят подходящо място близо до трибуната. Саид носи интересен атрибут със себе си – „един бастун с някаква особена форма; дръжката, дебела и широка, нещо като лопата, по средата куха, за да може да се държи, а накрая остро от желязо“. (ЦДА, Инв. № 281, л. 2). На въпроса на любопитния си придружител какво представлява и за какво още служи този бастун, той тъкмо започва да обяснява: „Бастунът има две предназначения. Едното, както виждаш, е бастун, а другото…“, и точно в този миг го вдига във въздуха, което никак не убягва от зорките очи на двамата патрулиращи полицаи. Те запитват лалата какво държи в ръката си и за какво служи то. Евнухът много хладнокръвно отговаря: „Това е митральоз, сиреч картечница, както картечница, ей така, както виждате…“. Служителите на реда тутакси надушват нещо опасно в цялата тази работа, а и как не, когато все още не е заглъхнало ехото от съдебния процес във връзка с опита за покушение срещу председателя в Измир предишната година; процес, в който са въвлечени и видни държавни функционери, смятани довчера за близки съратници на вожда. Единият полицай веднага се затичва и след миг се връща с началника си полковник, начаса се струпват и други блюстители на реда и сигурността. Тази суматоха не убягва от вниманието на застаналия вече на трибуната Мустафа Кемал паша, който изпраща своя адютант да разбере какво става. Адюдантът подшушва нещо на полковника, който се обръща строго към Саид: „Последвайте ме!“. Заобиколени от полицаите, лалата и българчето Васко тръгват към официалната трибуна. Полковникът докладва кратко и отсечено на председателя, който дава знак „обвиняемите“ да дойдат при него. След като го пита за името му, вождът продължава: „Какво е това, дето носиш?“ „Митральоз, паша ефенди“, отговори съвсем спокойно. „Добре, покажи как действа това нещо“ (ЦДА, Инв. № 281, л. 2).
Евнухът с двете си ръце повдига бастуна малко над главата си. Един полицай пъргаво отскача и застава пред председателя, засланя го с тялото си. Лалата не се смущава и с всичка сила забива в земята дръжката, която има форма на лопата. Бастунът се разтваря, става като платформа за седалка, върху която евнухът сяда и се обръща към пашата: „Ето, паша ефенди, моят митральоз започна да действа“.
Когато напрежението е преодоляно и в разведрилата се вече обстановка всички единодушно започват да се смеят, Саид спокойно отговаря: „Какво чудо има в това?“.
Евнух и българче на официалната трибуна
„Щом е така, ще останеш тук и ще гледаш парада“, казва председателят и стиска ръката на лалата. В следващия миг поглежда във вперилото любопитните си очи момче до него:
„Това момче с тебе ли е?“
„Да, паша ефенди! Той е син на един мой приятел.“
„Как се казва?“.
„Казвам се Васко!“, отговорих веднага аз.
„Той е българче, баща му разреши да дойде с мен да гледаме манифестацията“ (ЦДА, Инв. № 281, л. 2).
Пашата разбира, че Саид е доста духовит, подава му ръка, която той чинно целува и я поставя на челото си; „това е знак на уважение у мюсюлманите“ – ни въвежда в нормите на местната етикеция авторът. Лала Саид разказва на председателя историята на бастуна: „Паша ефенди, това ми е спомен от султана. Като е бил в Германия на някакви военни учения, са му подарили, а той го подари на мене при заминаването между другите неща“.
Председателят на републиката го слуша разсеяно, защото вниманието му е насочено и изцяло погълнато от момчето, което го кара за миг мислено да се пренесе в София, в годините си на военен аташе в българската столица. Вероятно си спомня и за загадъчната усмивка върху бледото лице на Димитрина Ковачева, митичната Мити, високообразованата дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, министъра на войната, несподелената му любов: „Пощипна ме по бузите и каза на адюданта си да отидем при официалните лица и оттам да гледаме манифестацията. След малко време един полицай дойде при мене и подаде пакетче, като каза: „Това е от пашата за вас“. Беше пакетче с бонбони“ (ЦДА, Инв. № 281, л. 3).
Скоро започва парадът, нещо ново и съответно твърде любопитно не само за българчето, а и за всички присъстващи на „Хуриет тепе“, точно срещу Българската болница „Евлоги Георгиев“. Стискайки в запотената си шепа пакетчето с бонбони, с жадни очи Васко поглъща случващото се пред очите му: „Минаха пехотинци, след това кавалеристи на коне, носещи дълги железни пики, на върха остри и с малки знаменца. След тях артилерия на мулета и тежка [артилерия], влачена от 6 коне, с много дебели космати крака. За първи път виждах такива коне, казаха, че са били специални за тежки тяги и английска порода“ (ЦДА, Инв. № 281, л. 3).
След приключването на парада пристига една открита кола, в която се качват високият гост и придружаващите го висши военни. Минавайки край Саид и българчето, председателят леко навежда глава и със стоманените си очи се взира в него и усмихнато му ръкомаха. Васко усеща острия му поглед, който Елисавета Багряна след няколко години в „Нова Атлантида“ ще определи като „пронизителен“. Момчето улавя и как от дъното на тези очи извира топлина, която ще сгрява и осветява пътя му, цял живот няма да забрави този миг. А пощипаните му бузи цял ден, че и през следващите ще горят, няма да ги поохлади дори влажният повей по Пролива и винаги, когато ще си спомня за тази среща, ще усеща леко опарване по страните си.
Завърнал се вкъщи, той разказва всичко преживяно на баща си, който следващото утро купува вестник от раздиращото гърлото си вестникопродавче, вглежда се в новината на първа страница и разбира, че единият от придружаващите председателя генерали е Исмет паша, бъдещият Иньоню, заел председателския пост след Ататюрк, от другата страна седи генерал Кязъм Карабекир, а третият офицер е адютантът му. Да, това е същият Салих Бозок, който на 10.11.1938 г., в първите минути след 9.05 ч, когато в скромно обзаведената и с изглед към Босфора стая на втория етаж на „Долмабахче“ председателят задава дълбоко символичния въпрос „Колко е часът?“ и завинаги склапя очи, слиза с бързи крачки на долния етаж, откъдето се чуват два отсечени пистолетни изстрела. В опит за самоубийство адютантът е насочил дулото на хладното оръжие в слепоочието си: „Има ли смисъл, въобще струва ли си да се живее в свят, в който го няма великият Ататюрк?“.
Тази първа (и последна) среща с Мустафа Кемал паша силно трогва българчето Васко. Вижда го отблизо и цялото му физическо изражение се запечатва в детската му памет: „високо лице, малко скулесто, светли [очи], поразяващ поглед“. Много интересни му се виждат и силно впечатляващите му вежди, в унисон с модата на 30-те г. на миналия век: „гъсти и накрая свити, като запетая нагоре“.
Част от бонбоните Васко запазва за вкъщи, черпи семейството си, а на другия ден ги раздава на съучениците си в училището, без да пропусне да им разкаже с всички подробности срещата си с председателя. Той отбелязва, че тогава е бил ученик в „четвърти клас на българското училище „Антим I“, в Пера“; струва си да се уточни, че тук паметта му го подвежда, тъй като училището, този „единствен институт на българската грамотност в Цариград“ (Константинов, 1939, брой 1027: 8), носи името не на първия български екзарх, а на наследника му Йосиф I, който го основава през 1897 г., а в новата си сграда то се премества през 1904 г. „В училището заедно с българските предмети учехме и турски такива, това беше задължително“, ще отчете авторът. Действително, след установяването на републиката, в съгласие с новите принципи на националната държава статутът на българското училище се променя и вече във всички чуждоподанни учебни заведения се изучават основни турски предмети – език, история и география.
„Бях много горд и с дни не минаваха тези интересни впечатления и дълго разправях на познати и приятели“, ще сподели Васко, след което ще сметне за необходимо да каже и няколко думи за прокараните от Ататюрк големи републикански реформи: „махна феса и фереджетата, изгони ходжите от джамиите, като остави само един старши и един обикновен ходжа на джамия“, приемането на фамилните имена („тъй като само с двете имена ставаха много недоразумения, а самият той, Мустафа Кемал, взе прякора Ататюрк, което значи прадед на турците“) (ЦДА, Инв. № 281, л. 3).
Вместо заключение: неизбежната болка на литературния историк
И колко други още неща от първа ръка можеше да разкаже и опише Васил Славов Василев за детството и ученичеството си в Цариград, за водите на Босфора край Ортакьой, които текат, но не изтичат, от Черно към Мраморно море, за делниците и празниците на баща му в шивашкото ателие, а и на цялата българска общност в града, за Кузгунджук, кацнал точно на отсрещния бряг, откъдето в тихо време долитат едновременно камбанен звън от православна църква, леко протяжен призив на мюезин от минаре и глас на равин от синагога; от трите храма, допрели си рамо и гръб един на друг, сякаш да потвърдят Неговото единство. Може само да се съжалява! Че на колцина съдбата е отредила да отворят очи и да прекарат отредените си дни под пурпурното небе на този „създаден от поети и за поети град“? (Константинов, 1939: брой 1010: 8). Нали и жрецът, но не воин Яхя Кемал приема, че е живял пълноценно само онзи, който се е родил и прекарал годините си в него и накрая заспал вечния си сън в пръстта му? А след като е така, писането за Истанбул не се ли превръща в задължение? Вън от тези безпочвени в същността си максималистични очаквания, трябва да се благодари на Васил Василев, че е оставил този кратък, но толкова благодатен за продължаване и допълване спомен от три листа. И да оценяваме човека по това, което е успял да направи, а не по онова, което уж бил можел, но не пожелал да го стори.
Може само да се гадае как е протекъл по-нататък животът на автора. Постоянната употреба на екавите форми (например брег, бех, неколко, избегаха и др.) в текста навежда на мисълта майка му (най-вероятно) да е била българка от Македония, тъй като през въпросния период живеещите в града българи са преимуществено от споменатия предел; няма съмнение, че е раснал в средата на македонски българчета, синове и дъщери основно на градинари и млекари. Като се има предвид, че през годината на организирания парад (1927) Васко е в четвърти клас, следователно 10–12-годишно момче, най-вероятно е роден към 1915 г. Затруднението при точното определяне на годините му произтича от обстоятелството, че в българското училище постъпват деца на много различна възраст; така в първи клас понякога се записват 14–15-годишни „дечурлига“. Допускам, че е учил още три години в българското училище, разположено на 50-ина метра от Grande rue de Pera, за да получи свидетелство на два езика – на български и на турски; сред учителите му е бил Димо Бойчев, негов земляк от с. Ичера, Котелско, създател на Детските музикални китки в България, както и Кира Александрова, родната сестра на известния революционер Тодор Александров, а директор на училището е бил д-р Димитър Катерински от Свиленград. Дали впоследствие продължава образованието си? Мисля, че не. Най-вероятно непосредствено преди или след вододелната 1944 г. напуска родния си град и със семейството си се завръща в отечеството си. А дали като Христо Бръзицов е предпочитал да заспи вековечния си сън в родния си град, вместо в „Орландовци“, е трудно дори да се гадае. Смятам, че когато е писал спомена, е бил около 70-годишен.
Така завършва тази интересна история от първите години на републиканска Турция, в която се пресичат пътищата на бивш евнух, българче и самият държавен глава. Но не бива тя да ни се струва необикновена и странна, тъй като се развива не къде да е, а точно и именно в Истанбул.
Литература
Бръзицов (1932). Бръзицов, Христо, „Писма от Цариград“, Литературен глас, № 187, с. 7, София.
Вазов (1977). Вазов, Иван, Събрани съчинения, том 12, София: Български писател.
Величков (1966). Величков, Константин, Избрани произведения, том 1, София: Български писател.
Величков (1979). Величков, Константин, Литературен архив, VII, София: Издателство на БАН.
Дачев (1942). Дачев, Петър, „Непознатият Цариград“, София: Отбор.
Константинов (1939). Константинов, Георги, „На гости в Истанбул“, Днес, № 1010, с. 8, 10.06.1939.
Константинов (1939). Константинов, Георги, „Цариград и нашата културна история“, Днес, № 1027, с. 8, 1.07.1939.
Маджаров (1968). Маджаров, Михаил, Спомени, София: Български писател.
Марс (1909). Марс, Евгения, „Лунна нощ“, Пловдив: Издателство Петко Беловеждов.
Мевсим (2012). Мевсим, Хюсеин, „Пътуването на Чудомир в Турция“ (1932), Пловдив: Издателство Жанет 45.
Начов (1925). Начов, Никола, „Цариград като културен център на българите до 1877 година“, Списание на БАН, кн. XIX, София: Печатница П. Глушков.
Писма на Константин Величков до Иван Вазов (1959), Известия на Института за българска литература, кн. 8, София.
Стамболски (1927). Стамболски, Христо, Автобиография, дневници и спомени, Том 1 (1852–1868), София: Държавна печатница.
Централен държавен архив, Инв. № 281, Спомен от Васил Славов Василев за срещата му с Ататюрк през 1923 [1927] г., л. 1–3.
Янков (1898). Янков, Т., „Впечатления от Цариград“, Илюстрация „Светлина“, кн. VII, с. 6.
Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, област Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет, където преподава български език и литература. Автор на изследвания върху българската литература, фолклор и история. Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.
