Близо 45 години след пълнометражния си дебют „Дуелистите“ (1977) Ридли Скот се завръща към двубоя за уреждане на сметки по френски в „Последният дуел“ (не, режисьорът не се готви да се оттегли в пенсия предвид обявените четири игрални проекта, които му предстоят).
Забелязва се любопитна „огледалност“ в тези два сюжета, обединени от Франция и отдалечени на четиристотин години: първият разказва за двама съперници от армията на Наполеон, които в течение на 15 години неволно се сприятеляват (почти); вторият ни среща с двама приятели от армията на Шарл V (в последствие и на Шарл VI), които в течение на 15 години успяват да станат врагове…
Първа част
Подобно на ситуацията при Спилбърг, във филмографията на Ридли Скот можем ясно да откроим две направления: приказно-фантастично и реалистично. От своя страна фантастичното варира от митология до футуризъм, а реалистичното – от кримидрами до бойни екшъни (с чудесното изключение „Добра година“, 2006). В случая със Скот обаче по средата остават шест филма от различни периоди, които свидетелстват за неуморния му интерес към отминали епохи и исторически контекст. Някои от историите са по-биографични, други – по-фантасмагорични, но неизменно се отличават с епичния си размах. Към тази група се присъединява и „Последният дуел“, адаптация по едноименния роман на американския писател Ерик Джагър, визиращ реалните събития около последния „съдебен дуел“ (т.е. разрешаване на съдебен спор чрез „божествено правосъдие“), проведен във Франция през 1386 г.
Създаден по сценарий на Бен Афлек и Мат Деймън (плюс Никол Холофсенър, вероятно за достоверност на женската гледна точка), филмът носи отчетливия отпечатък на Ридли Скот и използва сюжетна схема в три части, всяка от които представя събитията от името на отделен участник – крайно ефективен метод при криминално разследване в киното, както доказа един от шедьоврите на Куросава „Рашомон“ (1950). Подобно структуриране помага за оглеждането на ситуацията от всички страни и в същото време фаворизира субективността на позициите, което е от съществено значение за оцеляването на драматизма в лоното на епоса.
Втора част
С основните елементи от предисторията се запознаваме през погледа на сър Жан дьо Каруж, ескуайър: от спасяването на живота на ескуайър Жак льо Гри в битка през 1370 г., до призоваването му на дуел шестнайсет години по-късно. Любопитно е, че на него му е отредено документирането на фактите, без емоционални отклонения или задълбочени „намеци“ за характера на останалите участници, което индиректно рисува семпъл портрет на самия рицар. Когато преминаваме към разказа на Жак льо Гри, освен усилията му да спаси от немилост приятеля си, откриваме и по-сериозен интерес към портретиране, както на грубоватостта и честолюбието на Дьо Каруж, така и на пренебрегнатия интелект и неудовлетворената емоционалност на лейди Маргьорит дьо Каруж, която се превръща в „ябълката на раздора“. В същото време бонвиванът Льо Гри не се и опитва да прикрие собствените си самоувереност и „разпасаност“.
След това най-неочаквано ще се почувствате доста съвременно – паралелът с #MeToo е неизбежен. Подчиненото положение на жената в Средновековието бележи всяка емоция и оставя отпечатъка си върху всяка мисъл и постъпка на Маргьорит дьо Каруж, която е имала „нещастието“ да бъде образована жена през XIV век. Причината за знаменития дуел е изнасилване и авторите на филма са се погрижили да не пропуснем как проблемът за защитаването на семейната чест е почти изместен от въпроса каква е разликата между доброволното отдаване и сексуалната агресия (без да броим нееднократните разисквания дали жената получава удоволствие, докато изпълнява съпружеските си задължения, твърдението, че само при изпълнението на това условие тя би могла да забременее, както и мъдрото заключение, че е невъзможно забременяване при изнасилване…).
Трета част
Съпоставянето на първите две части създава у зрителя усещане за допълване, а не за конфронтация и не го тласка към взимането на страна в конфликта, тъй като „разказвачите“ всъщност се занимават с различни елементи от картината, произтичащи от възпитанието и чувствителността им. Третата част пък се превръща в своеобразно обобщение на ситуацията и причините да се стигне до този развой на събитията. В нея се случва и самият дуел, когато зрителят е умело увлечен в позицията на Маргьорит – да наблюдава решаването на съдбата си, оставена в ръцете на Господ. Вероятно благодарение на факта, че в екипа преобладава мъжката гледна точка, бруталните патриархални навици (чиято връхна точка е предписанието за убийството на жена, (лъже)свидетелствала за собственото си изнасилване) са разгледани трезво и обективно, с необходимата доза суровост и отстранение, но без феминистки залитания.
Сценарият е превъзходен. Мат Деймън най-сетне си е подарил възможността да бъде убедителен „ръб“, Адам Драйвър е чудесен като мъж с двойствен морал (няма да му придиряме, че истинският Жак льо Гри е бил на 56 години по време на дуела) и дори Бен Афлек не разваля актьорски доброто впечатление от тази лична драма „с епоха“, която Ридли Скот е режисирал майсторски, от бойните „хореографии“ до най-интимните жестове.
