Мъжът и неговото куче. И техният самолет. Пристъпваме сред кротък пасторал някъде из Дивия запад. После архаична „Чесна“ ни откарва в големия… пуст и разнебитен Денвър. Нюансите се променят към постапокалипсис. Хора няма. Само изоставени сгради и непотърсени провизии. „Намирисва“ на стаена заплаха. Мъж с арбалет… Друга заплаха дебне в храстите, отстрелват я от наблюдателната кула…
Основният проблем с „Кучешките звезди“ е, че постоянно създава впечатлението, че вече сме гледали този филм, при това разказан по-добре. Дали публиката е готова да плати за нещо, което вече е гледала безброй пъти, в това число и у дома, пред малкия екран? Дали името на Ридли Скот е достатъчно не само да те привлече в тъмния салон, но и да оправдае двата часа, които ще прекараш там?
В (съвсем) близко бъдеще, след като неназована пандемия е опустошила американското общество (поне така можем да предположим – защото „обществото“ отсъства), бившият механик Хиг живее в изоставена авиобаза в Колорадо с кучето си Джаспър и с бившия морски пехотинец Бангли. Тримата оцеляват доста добре с пилотските умения на Хиг и с отличния инстинкт за самозащита на Бангли. Но пилотирайки своя малък самолет сред необятната (и много добре развиваща се в отсъствието на човека) американска природа, Хиг мечтае за нещо повече от самосъхранение. Дали някъде, отвъд случайно прихванатия радиосигнал, няма друга перспектива за живот… Надеждата дава нов курс на Чесната…
„Кучешките звезди“ на Ридли Скот е филм за оцеляването, който не надхвърля жанровите стереотипи. Градовете са пустеещи и опасни. Убежище може да се намери само в мирни селски общности, напомнящи за уестърн епохата. Изолирани ферми внезапно биват атакувани от блуждаещи нападатели, приличащи едновременно на зомбита, постапокалиптични индиански племена и на ордите татуирани злодеи от последните истории за „Лудия Макс“… А сблъсъкът между мечтата и реалността бележи най-слабата – почти карикатурна – точка в сценария (в епизод, който явно дължим на въображението на Марк Л. Смит („Завръщането“, 2015), защото не присъства в книгата).
Публикуван през 2012 г., „Кучешките звезди“ е постпандемичен апокалиптичен научнофантастичен роман на Питър Хелър, който няма как да се отнася до COVID. Екранизацията от 2026 г. обаче неизбежно се ситуира в постковид съзнанието на земляните, което си има предимства и недостатъци. От една страна, не се налага да се измислят параметрите на епидемия, минимизирала живота в САЩ, а от друга – скорошно преживяната (и експлоатирана) тема плюс несъответствията, които в случая правят впечатление, увеличават риска от déjà-vu. Така вместо да разчита на разпознаваемост, от филма се очаква да даде и интерпретация по темата. Напразно, защото сценарист и режисьор залагат на личната драма и постапокалиптичният фон остава само незадоволително маркиран в стил „представете си, че животът, какъвто го познаваме, се е преобърнал, не е важно как“.
Възможно ли е да се живее в свят, в който всичко е изгубено? По-добре ли е да оцелееш, като се криеш сам, или да рискуваш болест, като се присъединиш към други хора? „Кучешките звезди“ повдига някои интересни въпроси и за разлика от други филми на Ридли Скот проявява преобладаващ интерес към човешкия индивид и неговите душевни терзания, но това не е достатъчно в един твърде предвидим контекст, когато звездите падат право в клишетата. И дори актьорите не успяват да измъкнат персонажите си „сухи“ от „рециклирането“. Хиг на Джейкъб Елорди е скован от праволинейността на „доброто момче“; Джош Бролин е безспорно харизматичен, но неговият Бангли така и не се издига над стереотипа на стрелеца, който очаква заплаха само заради тръпката; а Алисън Джани… даже не си струва да коментираме.
Бихме могли да се надяваме, че режисьорът на „Блейд Рънър“ (1982) ще се пребори със стандартната формула на посткатастрофичните сюжети и ще демонстрира малко повече от творческия стил и присъщия си динамичния подход (отвъд добавените към повествованието екшън сцени). Вместо това предсказуемата фабула, натрупването на клишета и недобре контролираното темпо пречат на „Кучешките звезди“ да надхвърли границите на обикновеното жанрово упражнение, като не успява да избегне нито един от капаните му (човечеството е ужасяващо и се е върнало към варварския си период!), а правдоподобността е напълно изключена от уравнението.
Нищо ново след апокалипсиса. Тридесетият пълнометражен филм на Ридли Скот със сигурност не е катастрофа, даже може да си прекарате приятно пред екрана, но си остава преди всичко пропусната възможност – екранизация, която има потенциала (поне на хартия) да предложи интересна вариация в жанра, а в крайна сметка се задоволява с предъвкване на идеи и мотиви, които киното и телевизията вече са изследвали (и са се справили по-добре).
