„Годината на магическото мислене“ от Джоан Дидиън, превод Любов Костова, постановка Стайко Мурджев, сценография Никола Налбантов, музика Петър Дундаков, в ролята Анастасия Лютова, Театър 199, премиера на 9 декември 2025 г.
„Годината на магическото мислене“ в Театър 199 е силно представление, автентичен театър.
Този факт добива особено висока релефност в хоризонта на скорошни постановки на Стайко Мурджев, които съм успял да преживея. В тази си работа той е мисловно концентриран, концептуално дисциплиниран, прибран до аскетичност, вгледан във всеки детайл, открил нюансирани, добре мотивирани преходи. Отиването му в тази посока е стимулирано и от самия текст.
Пиесата на Джоан Дидиан (1934–2021) има блестяща премиера на Бродуей през 2007 г., когато в ролята влиза Ванеса Редгрейв. Днес тя се играе по цял свят, като с нея са се ангажирали актриси като Фани Ардан, Шона МакКена, Робин Невин, Даниела Циглер. Основа е едноименната книга, в която Дидиан описва и анализира поведението си през цялата 2004 г. На 30 декември 2003 г. съпругът ѝ Джон умира от инфаркт. По това време доведената им дъщеря Квинтана е в същата болница с белодробно възпаление, довело до септичен шок (тя ще почине през август 2005 г.). Книгата е написана между 4 октомври и 31 декември 2004 г. Текстът на пиесата включва и смъртта на дъщерята.
Джоан Дидиан проследява опита си да излезе от екзистенциалния срив, съпротивлявайки се срещу реалността с „магическо мислене“, отварящо пространство за завръщането на покойните. Финалът на тази процедура е освобождаване от тотално обсебващата я скръб. „Магичното“ при нея е опит за създаване на συμπάθεια, симпатическа връзка между фактите и възжелаваното, което така да се превърне в реалност – алгоритъм на всяко магическо действие.
„Магичността“ на поведението си тя акумулира обаче чрез прилагането на своите знания по медицина и психоанализа, история на изкуството и литература. Поведението ѝ се структурира при строг рационален контрол, прецизно калкулиране на ходовете, дори когато те имат видимо ирационален характер. Такъв е и литературният стил на авторката, прочула се с не-фикционални книги за теоретици на конспирацията, параноици и социопати. Американските критици установяват формалното ѝ вдъхновяване от стила на Хемингуей, с когото успява да изрече точно това, което иска, редуцирайки броя на думите до необходимия минимум.
Да се каже, че Анастасия Лютова е актриса от висока класа, няма да е никакво откритие. Тук тя е изправена пред извънредно предизвикателство. Внушението трябва да бъде осъществявано чрез и въпреки отмерения разсъдъчен ритъм на разказа, който следва да се защити сценично. Тя и режисьорът го съхраняват, но заедно с това – по собствените им свидетелства – дълго са търсели „фугите“, в които да вместят емоционални заряди, стимулиращи зрителска емпатия. Успели са. Крайният ефект е силно актьорско присъствие, каквото рядко се среща по нашите театрални сцени напоследък.
За крайния резултат активно допринасят визуалното решение и музиката. Никола Налбантов структурира съвършено пестелива среда – един стол и няколко прожектора, зад които разгръща мантрично вибриращи вълни, задаващи строг ред в привидната си хаотичност. По подобен начин работата на Петър Дундаков има не илюстративен, а активиращ характер. Неговата намеса е уж ненатрапчива, но достатъчно дейно присъстваща и внушаваща, включително с втъканите режещи звуци, които зрителят няма как да игнорира.
Общият резултат е добър, истински театър. Ако има място за критични въпроси, те са не към екипа, осъществил представлението, а към текста и неговата авторка. Адам Бегли забелязва, че „потопена във вихъра или борейки се да избяга от него, Дидиан не е в състояние да мисли за читателя“. Други критици подмятат, че медийният ефект от текста ѝ следва да се свързва с обзетостта на американското общество от „истински истории“ като компенсация за липсата на собствени автентични преживявания. Това обаче не е достатъчно. Ако истинският театър е фундаментална антропология в действие, делото му следва да е промяната, надграждането, преобразяването на субекта. Самата Джоан Дидиан се освобождава, без да се променя. А зрителят?
