„Както в най-добрите дни“ от Диего Плеутери, превод Нева Мичева, постановка Марий Росен, сценография Борис Далчев, Кая Иванова, костюми Борис Далчев, музика Константин Тимошенко, хореография Яница Атанасова. Участват Севар Иванов, Теодор Кисьов. Премиера в Театър 199 на 30 юни 2026 г.
„Както в най-добрите дни“ е пиеса за многото възможни ситуации, в които се налага любовта да прави своите непрестанни опити да просъществува. Пиесата от младия италиански драматург Диего Плеутери е динамичен и забавен фрагментарен текст за любовната история между две момчета – А и Б. Оформена почти като киносценарий, историята се развива многопластово както като събития, така и като пространства. Това е съвсем актуално монтажно мислене за текста. Разкъсването на логическите връзки и нарушената последователност на наратива са изместени от индиректното внушение за свързаност посредством напластяване на разностранни събития. А този похват е близък на съвременния начин за сглобяване на история. Сюжетът, построен от последователни епизоди, които обхващат сложната динамика на връзката между А и Б, е наситен със силно иронични коментари върху някои от невротичните състояния на съвременния човек. Хуморът на автора не е жлъчносаркастичен, а по-скоро деликатно осмиващ вътрешните ни кризи, понякога породени от съвсем незначителни обстоятелства. Всъщност самият текст изследва точно това – кои са значимите обстоятелства.
И все пак сглобена историята би изглеждала така: две доста различни момчета по съвсем случаен път се срещат (пред кабинета на общия им психоаналитик), влюбват се и минават през множество всекидневни и по-значими обстоятелства, посредством които израстват във възгледите си и осъзнават ценното в живеенето, а именно споделеността в любовта и приемането на различията. По същество случките и перипетиите могат да се отнесат към всеки пол. По-важно е извеждането на социално ангажирания хумор, зад който присъстват значими обществени трансформации, въпроси и недоразумения. Интересна в случая е адаптивността на формата, през която драматургът поднася историята, като я прави разбираема за днешното младо поколение.
Това достойнство притежава и самото представление. Марий Росен е пресъздал разпокъсаната житейска битийност, наситена с нелепия хумор на несъстоятелните ни опити да бъдем прекалено сериозни, прекалено вгледани в себе си и прекалено амбицирани за социален успех. Режисьорският подход е деликатен, едва ли не невидим и точно поради това възможно най-верен към естеството на такъв текст, който до голяма степен зависи от актьорските въплъщения. В това отношение двамата актьори – Теодор Кисьов и Севар Иванов, са безспорно попадение. Докато единият е по-скоро интелектуално интровертен (Теодор Кисьов), с подчертано класически и лишени от ярка външна изява поведенчески характеристики, то неговият партньор е крайната му противоположност. Активен, експресивен и твърдоглав, героят на Севар Иванов е движещият елемент в историята. Лишен от консистентна оформеност на характера, именно той извървява дългия път на осъзнаването и приемането. Двамата актьори присъстват като добре сработен екип, а динамиката и лекотата на мизансцена са основна причина спектакълът да предизвиква толкова положителни емоции.
Пиесата носи подчертано кинематографично усещане и това е най-ясно изведено през непрекъснатата смяна на местата на действието – дискотека, музей, тенискорт, квартири и пр., все пространства, които трудно се поместват на театралната сцена. Това многообразие предполага специфично мислене за сценично пространство и извеждане на метафоричността на текста. Това, което Борис Далчев и Кая Иванова правят, е наистина най-подходящото в този случай. Сценографите напълно се отказват дори от бледия намек да маркират пространства, а извеждат скритата същност на текста, като разполагат действието в бяла, лишена от ъгли среда. Предметният реквизит е единствената лека заявка къде се случва действието наред с „гласа зад кадър“, който прилежно съобщава пространствата – „в магазина“, „в дискотеката“, „в музея“ и пр.
Музиката на Константин Тимошенко следва логиката на целия спектакъл и е също толкова динамично многообразна, както местата на действие, както емоциите на персонажите, както самият живот.
„Както в най-добрите дни“ е представление за днешния човек, който е способен да загуби себе си, затиснат от психози, неврози, амбиции, егоизъм и суета. А възможността да се спаси е именно в приемането на любовта и нейните възможни ситуации.
