„Приземена“ от Джордж Брант, превод Калина Лазарова, режисура Надя Панчева, сценография Илина Грозева, музика Александър Даниел, хореография Яница Атанасова, фотография Фелия Барух, моноспектакъл на Боряна Йовчева. Театър 199. Премиера на 15 октомври 2026 г.
Джордж Брант, днес петдесет и седем годишен, роден в Илинойс и дипломиран в Тексас, е от 2007 г. автор на театрални текстове, които са вече над двадесет. Най-популярният сред тях е „Grounded“ (в българския превод „Приземена“), поставен премиерно през 2012 г. в лондонския театър „Гейт“. Фурорът тръгва от нюйоркската постановка, в която ролята се поема от Ан Хатауей. Носител на престижни награди, пиесата е преведена на 16 езика и има над 170 постановки. През октомври 2023 г. във Вашингтонския Кенеди Център е представена оперна адаптация на „Grounded“, композирана от Жанин Тесори и изпята от мецосопраното Емили Д’Анджело. В България пиесата се поставя за първи път.
Масово се твърди, че пиесата е за американската война в Афганистан, но тя е само фактическата рамка на действието. Героинята на Брант е елитен воин, пилотка на изтребител F-16, летяла и стреляла над Ирак. Влюбена в синевата и риска, тя отъждествява професията си с оптималния начин на живот. Възприема я като мисия и възторжено разказва за ракетните си попадения върху сгради, стърчащи в пясъка, които рухват и пак стават пустиня, пак стават прах.
След забременяване, брака с любимия мъж и раждането на Сара тя е преназначена в база за дистанционно управление на дронове, действащи в афганистанската война. Вече не лети в чуждо небе, а управлява своя Reaper от каравана до Лас Вегас – града, в който живее със семейството си. Тя пак убива, и то само подозрителни мъже във военна възраст, но сега вижда целите си, само цветът на очите им е несигурен. Убийството става всекидневно занятие при пълна физическа защитеност. По ритъма си нейната работа не се различава особено от тази на съпруга ѝ – крупие в прочутата пирамида. И тя се прибира вечер у дома, приспива дъщеря си, кара я сутрин на градина, води банален семеен живот, съчетаван с банализираното убийство.
Тази ситуация отприщва шизофренното в нейния делник. Войната нахлува в интимния ѝ живот, но и той пронизва войната. „Нейната борба да раздели живота си на отделни части става все по-трудна, тъй като двете ѝ реалности все повече се преплитат“, казва самият Брант. Семейното ѝ битие се руши успоредно с професионалното ѝ упадане. Проговарят невалидни в нормите на войната зони – съвест, емпатия, лична отговорност за живота. Постепенно тя установява, че преследва кола като нейната, своята кола. Че се налага да убие дете като нейното, защо не собствената ѝ дъщеря. Убийството се преобразява в самоубийство. В последна сметка тя отказва да стреля срещу „целта“, опълчва се срещу наказващия противостоенето свят. Със знание, че ще бъде буквално „обезвредена“.
Сложна партитура, трудна за изпълняване, но пък отлично изпълнена от българските театрали. Първото, което залата вижда, е сценографията. Несложната композиция от огледала не просто дава обем на тясната сцена. Зрителят вижда образа на героинята поне двоен, но обикновено доста по-размножен: фигурата и телодвиженията на актрисата се следят от няколко измерения, действието се уплътнява до предел. Допълнително лицето ѝ се експонира в грос при бойните акции. Което, разбира се, доусложнява задачите пред Боряна Йовчева, дори сред фона на внимателно изградената от Александър Даниел звукова картина. Това е втората съвместна работа на Илина Грозева с Надя Панчева, която аз гледам (след „Докато смъртта ме раздели“). Мисля, че се оформя силен тандем.
Работата на режисьорката е впечатляващо прецизна. Надя Панчева е успяла да се отстрани от съблазните на назидателството, сантимента, всевъзможните истерични или умилителни обертонове и въобще от всичко, чието включване е допустимо от текста, но би провалило представлението. Тя задава сложно изградена структура, вкарваща в хармония трудните за удържане ведно центростремителни и центробежни сили. Успява деликатно да изгради динамиката на преходите, да разположи точно акцентите и да ги доведе до внушителен финал.
Надя Панчева е в шестата година от професионалната си кариера, за което време завършва внушително число постановки. Реализациите на вкуса ѝ към работа с документален материал, към (деликатно удържана в тази постановка) по-директна комуникация с публиката, към работа със социално ангажирана съвременна драматургия при концентриране върху по-сложните камерни форми, с необходимост изисква повишено внимание към нейната работа.
Същото важи и за Боряна Йовчева. Заела се тук с много трудна роля, тя я защитава по блестящ начин. Йовчева успява да внуши една лежерност при преминаванията през различните моменти и „естествена“ връзка между тях, дори когато такава няма. Постиганата простота и отказът от натренирана „артистичност“, водят не само до убедителност, а до мощен „срив“ у зрителите, за който ще стане дума след малко.
Йовчева е известна със социалните си позиции, отстоявани в извънсценичното, но и в сценичното пространство. Иронията, самоиронията, дискретността, удържащи недвусмислената перспектива, са видимите явления на рядко срещана актьорска „техника“, изключително ефективна когато е органична, а не имитирана. Тя постига не „вживяване“, „представяне“ или „съвпадане“ с ролята, а такова „потъване“ в нея, че тя да потъне изцяло в актьора. Прилагането ѝ предполага тотален живот на образа и тотален живот на собствения Аз на актьора – едновременно. Театралните присъствия на Боряна Йовчева я вписват сред мощните актриси от нейното поколение.
Нека звучи парадоксално, но у нас представлението е с много по-мощен поразяващ ефект сега, отколкото ако бе поставено веднага след появата на текста. За нас, европейците, за нас, българите, тогава то би прозвучало като далечна, полуфантастична, макар и трогателно-поучителна история. Сега тя ни е брутално, съсипващо всекидневие. Не само насочването на дроновете, които вече убиват и у нас, но и затварянето на очите, омаловажаването на това убиване, фолклорното му банализиране, моралното му полу-оправдаване, било то лично или държавническо, както го правят сегашните ни управници, е пряко покушение срещу собствено човешкото.
Американските театрални критици забелязват, че Джордж Брант среща тъмнината със светлината, която стъпка по стъпка преодолява мрака. Коя светлина? Като при всеки превод, и думата „Приземена“ предава само частично смисловата пълнота на оригинала. Grounded наистина обозначава „някого, на когото е забранено излитане“, но значи и „заземен“ (в електротехниката), а значи още „стъпил върху основата“ и поради това „разумен“, а означава и „домашен арест“, „затваряне в дома“. Коя основа и кой дом?
Пиесата на Брант/Панчева/Йовчева ни поставя пред, ако не и в гранична ситуация, както я разбира Ясперс. Тя ни „срива“ изключително продуктивно: отпраща ни в бездна, отвеждаща към основанията на човешкото, към фундамента на човека – отвъд всякакви ситуации, съображения, компромиси. Завръща ни в истинния дом на човека.
Екипът, създал „Приземена“ в Театър 199, твори политически театър без политическа партийност, нещо, уж по дефиниция невъзможно в този жанр. Майсторството, изисквано за подобен прелом, необходимо е във връзка с практикуването на онова, което Калина Стефанова нарича „политика на душата“. На човешката душа – без допълнителни предикати. Те правят фундаментална антропология, казвам аз, която е същинското на същинския театър.
