Фокусът на 27-ото издание на Моцартовия фестивал в Правец върху жените творци и поканата към композиторката Албена Петрович-Врачанска са причина откриването му да е запомнящо се – със световна премиера на камерната опера „Каменният пир“.
Макар като творец от новото поколение да е известна и утвърдена по света и в Люксембург, където живее, Албена Петрович-Врачанска не за първи път избира България за такъв род представяния. Ако припомним, че днес оперният жанр изживява криза в създаването на нови произведения, че все още няма подготвена публика за различно от традиционното звучене, то спектаклите на композиторката се радват на радушен прием и аплодисменти, а и действат зареждащо на изпълнителите – пеещи и свирещи. Затова трябва да поздравим режисьора Огнян Драганов и Старозагорската опера, солистите Николай Моцов и Тереза Бракалова, които вече са отработен екип с Албена Врачанска (от „Любов“, „Ревност“, „Тишината между нас“), а сега към тях се присъединява и поетесата и преводачка Яна Букова – тук в ролята на либретист.
Както сподели Огнян Драганов:
сродните души винаги намират път един към друг
„Направихме с много голям успех две нейни оперни заглавия – „Любов“ и „Ревност“, които през декември 2019 г. бяха аплодирани включително в Националния театър на Люксембург, където Албена Врачанска живее и твори от 25 години. Провокирана и от мен, тя написа новото заглавие, което е опера алегория. Като че ли продължава операта на Моцарт и Лоренцо да Понте „Дон Жуан“. Получи се благодарение на нашите усилия да продължим, за да има камерна опера, защото у нас тя е пренебрегнат жанр. Но нашият Старозагорски оперен театър от 2015 г., откакто аз съм директор, постави над 25 заглавия на камерни опери. Дори обявихме конкурс (2015 г.) за написване на три оперни заглавия. Продължаваме да се занимаваме с този жанр, защото е изключително интересен. Аз много обичам камерната опера – изисква друг активитет от режисьора. При мащабните продукции се използва „по-голямата четка“, тук се работи в детайл. Това е жанр, който е кръстопът между театъра и операта. „Каменният пир“ е на точното си място. Според мен фестивалите са мястото, където трябва да се показват по-особени заглавия и прочити. Тази композиция, създадена в XXI век, носи в себе си всички модерни техники и съвременни начини на композиране, както и съвременните изразни средства в операта. Мястото ѝ е тук, в Правец, на тази трибуна, която толкова време – вече 17 години, дава сцена на иновативни проекти.“
„Дон Жуан“ през погледа на композиторката Албена Врачанска
„Идеята беше да се направи постскриптум на Моцартовия „Дон Жуан“, отвъд либретото на Лоренцо да Понте. Да се представи „Дон Жуан“ на Моцарт и евентуално по време на фестивала да има и постскриптум – написано в нашето съвремие. Такъв ракурс търсихме и се стигна до трактовката, която видяхме на премиерата. Продължение и парафраза, и двете в едно и също време. Този Дон Жуан е различен. Основата за нас беше „Дневникът на прелъстителя“ на Киркегор в „Или-или“, оттам започна доразвиването на образа в либретото. Разшири се призмата: какво ново ще кажем в днешно време? Как можем да го изобразим? Той не е само почитател на жени, той консумира по друг начин: разрушава хората около себе си, разрушава отношенията, разрушава всичко. Дон Жуан е образ на консуматорското общество, точно в каквито сме се превърнали ние днес. Всеки е Дон Жуан. Консумираме, без да инвестираме, без да рециклираме. До един момент, в който всичко ще свърши. Това е разрухата. Хюбрисът, който влиза в пълното разпадане на нещата. Дон Жуан се самоунищожава, хищникът си разменя ролята с жертвите. Както и в нашето съвремие природата ни наказва. Накрая героят е наказан жестоко.“
В структурно отношение текстът и музиката са вплетени, макар че в определени моменти текстът доминира. „Каквото е написала, Яна съм го вложила в музика или в действие“, споделя Албена. Както са синхронни деструктивното и мелодичното в музикално отношение, с действието и характерите.
За либретистката Яна Букова
„Каменният пир“ е истинско предизвикателство, защото за първи път чете либрето, за да създаде продължението му. Но работата ѝ е улеснена от идеята образът на Дон Жуан да е осъвременен. Самата тя вижда в него много качества на нашия съвременник. Имената и на останалите герои са същите, но образите са изпълнени с ново съдържание. И понеже Яна Букова винаги е възприемала тази опера като трагична, а не като „весела драма“, каквато я е обозначил самият Моцарт, образът на Дон Жуан е в трагичен ракурс. „Както Моцартовият Дон Жуан консумира чужди тела и съдби, използва ги и ги захвърля, така съвременният човек извлича от света около себе си всичко, което поиска, използва го и го захвърля. Затова по естествен начин тази разработка на Дон Жуан се превърна в опера за съвременния човек, който руши природата, предизвиква съдбата си, който извършва хюбрис и в крайна сметка е наказан. Дон Жуан е човекът, който сам създава ада си. Затова неговият ад е толкова трагичен.“ В операта са използвани съчиненията на Киркегор „Или-или“ и Камю „Митът за Сизиф“, на Нийл Шубин „Рибата в мен“, на Чомски, цитати от научни статии и новинарски съобщения, докладът на Европейския съвет за изменението на климата.
Режисьорът Огнян Драганов допълва:
„Дадох идея на Албена Врачанска за „Дневникът на прелъстителя“, защото тук се съдържа философският въпрос на Киркегор, който разглежда трите ярки категории на съществуване на човечеството – естетичното, етичното и религиозното. В нашия съвременен живот всичко е сбъркано. Гледайки спектакъла през призмата на екзистенциалната философия на Киркегор и на Камю, виждам, че този лирически герой няма как да оцелее в нашия свят. Дон Жуан не среща онова, което очаква: много жени и толкова желание за любов, каквато би искал да види в т.нар. свят на Командора. Вижда как любовта никога не достига. Вижда свят, който върви към разпад и в края на операта завършва с разпад. А лирическият герой, вместо да хване т.нар. капсула на времето като единствен шанс и да потърси други места, благосклонни към неговия начин на живот, остава на Земята с идеята да спаси човечеството след известно време. Това е идеята, около която е концентриран спектакълът: един застинал момент, нито бъдеще, нито настояще. В операта участват три фигури от бъдещето и т.нар. Командор от миналото – срещат се, за да могат да разгледат и да накажат Дон Жуан. Те го оставят в тази ничия среда като един ембрион за бъдещето“.
Тереза Бракалова в образа на основния женски персонаж
„Аз съм Доня Елвира, жертвата. Жертвата се превръща в хищник. Хищникът и жертвата заедно еволюират. Когато жертвата я няма, хищникът умира. Това е нещо като лайтмотив на моята героиня, определящ нейното поведение. Използват се много думи, символични или директни, като последният сигнал е на болката. Болката, в метафоричен или пряк смисъл– дали става въпрос за хищник и жертва, или за любов между двама души, не знам, но в случая и жертвата, и хищникът не могат един без друг – това е идеята.“
На сцената Доня Елвира е единственият персонаж, облечен в червено: „акцент може би на любовта, защото в моя текст много се говори за любов. В „Дон Жуан“ между Дона Елвира и Дон Жуан има любов. Вероятно съм символът на невъзможната любов, на желанието за любов, но и на липсата на любов. Всички казват: любов няма. Казват го може би с мъка или като предизвикателство. Тук няма щастливи събития и няма хепиенд. Дон Жуан започва с ария, в която обяснява, че човек си е самодостатъчен и най-добре се чувства, когато нищо не го смущава. Не е така, знаем. Животът не може да тече без любов, всеки търси любов в някаква форма. Дали между двама влюбени, или чрез децата си, чрез отношението към природата. А Доня Ана говори много за екологичните проблеми на Земята. Всеки от образите визуализира някакъв проблем. В случая аз съм символът на любовта, във всичките ѝ форми, не в най-красивата“.
Постановката
Операта е писана за хората, които изпълняват главните роли. Солистите Николай Моцов и Тереза Бракалова са подбрани от режисьора и харесани от композиторката, същото се отнася и за хористите в спектакъла: тримата съдници, същества от бъдещето (хор от три мъжки гласа) и Командорът – Немезида (хор от пет женски каменни фигури). Няма нищо случайно и в избора на останалите участници: на свидетелите Деси Стефанова (Дона Анна) и Валери Турманов (Дон Отавио), на Иван Кабамитов – Лепорело, спътник и доверен човек.
Главната роля на Дон Жуан е поверена на Николай Моцов. Драматичен тенор, но с изразителния си глас за Врачанска той най-добре се вписва като протагониста в операта ѝ. Не само музиката е предварително обмислена за гласа му и създадена конкретно за него, а и цялостната роля, така че да пасва на артистичния му натюрел. Както композиторката казва: „Без него тази роля не би била възможна. Освен като глас и сценично присъствие, Николай Моцов притежава изключителна интелигентност и разбиране на съвременния оперен репертоар. Той е един от верните адвокати на новата музика и популяризатор на всичко ново в оперния жанр“. Очевидно това е причината драматичният тенор да е своеобразен вдъхновяващ фактор в голяма част от оперното творчество на Врачанска.
Така е и с мецосопраното Тереза Бракалова, която вече за трети път работи с композиторката. „Тя е неповторима в своята работа – казва певицата. – Обогатява ме като музикант, като личност. Хубаво е, че нашата опера обръща внимание на съвременните композитори. Трябва да се опитваме да възпитаваме хората и да им показваме новото. Ние сме артисти и това са нашите предизвикателства.“
Яна Букова разиграва сцената, като прилага редицата на Фибоначи – италианския математик от XIII век – всяко следващо число се получава като сума от предходните две, като първите са 0 и 1. Тук в първия акт, във всяка от шестте сцени (носеща самостоятелно заглавие: Сам, Относно Ада, Свидетелство …) се прибавя по един изпълнител: Дон Жуан – Дон Жуан + Лепорело – Дон Жуан + Лепорело + Доня Елвира… 1, 2, 3, 5, 8, 13. Във втория акт действието е обратно – започва с всички 13 герои на сцената, които в обособените части сцени (Повратна точка, Срив, Капсула на времето…) намаляват до един. Кръга отваря и затваря самотният Дон Жуан. В началото дързък със своята самодостатъчност – „Светът е чист, когато сам си в него“, в края – повален в самотата на ада, който е предизвикал.
Сценографът и костюмограф на спектакъла Гендони ни предлага неокласическа стилистика, решена монохромно. Застинала каменна среда, извън времето и условностите. С костюм, също изваден от контекста на времето – смесва универсална стилистика от 60-те години с елементи от XVIII век. „Търсенето е в посока на каменната естетика: замряло, застинало, пред разпад, предстои да се взриви на хиляди късове. Това го добавя динамичната мултимедия. Червеният акцент е единственият образ, антипод на разпада. Червеното символизира както жертвата, така и палача. Този цвят е жив, динамичен, носи послание. Затова и Доня Елвира е може би единствената, която носи усещането за живот и за реалност, тя е в противоборство с циничната отчужденост от света и нормалността на Дон Жуан.“
Постановката е на Държавна опера – Стара Загора. Диригент на оркестъра е Виктор Крумов; асистент режисьор – Денис Бояджиев; концертмайстор – Милена Иванова; хормайстор – Ивона Иванова; отговорен корепетитор – Мирослав Георгиев.
