0
2173

Когато театърът се умори да си измисля

Момент от репетицията на проекта, фотография Илиян Ружин

„100% Пловдив“, проект на Пловдив – Европейска столица на културата 2019, и „Римини Протокол“ (Германия) в партньорство с Гьоте-институт, България и Студио за документален театър VOX POPULI. От 17 до 20 октомври на сцената на Драматичния театър.

Когато театърът се умори да си измисля, ще си тръгне. Това сигурно си мислим всички ние, заклетите почитатели на фантазии и зрелищни илюзии, с които захранваме дълбоката си страст към театъра. Но той нито ще си тръгне, нито ще се самозапали. Просто ще спре на големия площад, пълен с гълъби и антични останки, и ще заговори първия човек. Ще запише историята му, а после ще ни я разкаже от първо лице. Точно така. Без никакви редакции, без добавена стойност въображение, без очакване за наслада. Историята може да е тъжна, весела, противоречива, трагична, космическа, любовна, мрачна. Но едно е важно – ще я разкаже автентично. Тогава чувството, че ние сме историята, че ние сме човекът, който театърът е записал достоверно, ще ни завладее по-истински. Всъщност в това е и простичката красота на документалния театър – той разказва човешки истории, но не задължително с идеята да ни се харесат. Напротив, в зоната му на достоверност чувството ни за комфорт рязко е застрашено. Представлението „100% Пловдив“ е комбинация от дискомфорт и усещане за уют, какъвто можеш да изпиташ само когато играчът на масата е честен.

Кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата, спечелването ѝ и реализацията са най-обсъжданите случки в последните години, повече с негативен знак. Изписани хиляди статии, направени изследвания, изказвания на професионалисти, критични погледи, дълги постове във фейсбук, спорове на маса, конфликти, скандали, измервания… В града се случват непрестанно културни и некултурни събития, отчита се ръст на туризма, имаме възможността да гледаме съвременно изкуство на световно ниво (а разбираме ли го?). Танцьори, художници, фотографи, дизайнери, пърформари, писатели, актьори, режисьори, улични артисти предлагат себе си на картата на културата. Проекти за хиляди левове, проекти за по-малко левове (разбира се, за местни артисти), официални гости. Обитаване на острови, преобразуване на речни канали, пътуване до малки читалища, работа с неинтегрирани групи. Сами разбирате, че всички тези години не биха могли да се уталожат под перото на обетивен анализ, и спектакълът „100 % Пловдив“ бе едно от събитията, които потвърди това мое съмнение.

Сто действащи лица със своята собствена биография, изкривена съвсем мъничко от естествената суета на сцената и познатите нюанси на лютивост в режисурата на Неда Соколовска – съвсем спокойно можем да кажем, че това е градът днес. Проектът е започнал през март, когато започва и „кастингът“ на хората.

Седим с Рада Езекиева в кафето до театъра и тя ми разказва как се е срещала с всеки един от хората, колко деликатно и особено е било да се адаптираш към странностите им и въпреки тях, колко лесно е било да ги заобичаш. Слушам я и си мисля, че „Римини Портокол“, една от най-известните компании за документален театър, е дошла в Пловдив с нещо, което сме изгубили по пътя на усъвършенстването на българския театър – способността да споделяме с някой друг, съвсем чужд и различен от нас, един и същи въздух. В съвместната си работа с VOX POPULLI те успяват за няколко месеца да ни покажат „представителна“ извадка от сто души в града, които в непреднамерената си контрастност и неприкрита суета разказаха себе си.

Принципът на този документален спектакъл създава една базова структура, нещо като сценарий, който се фокусира върху отделната личност на всеки един участник, като постепенно го поставя на една обща карта на града заедно с другите чрез задаване на актуални и болезнени въпроси. Както социални и политически, така и лични и екзистенциални. Времето за даване на отговор е секунда, не можеш да се напъхаш в представата за себе си, нито да излъжеш, а ако излъжеш – в края на спектакъла ще си признаеш. Такава е системата на документалното. И въпреки че се доверявам изцяло на принципите му, си позволих да се усъмня дали тази първичност е наистина толкова естествена. Има ли напъхани отговори, има ли предварително измислена структура от драматургия, която да придаде по-артистичен и противоречив характер на „100% Пловдив“?. И хубавото на представлението е, че то не ти дава достатъчно пространство да развихриш аналитичните си способности. Фактът, че на сцената има сто отделни лица, които „не търсят своя автор“, защото сами са автори на себе си, е достатъчно добра драматургия. И сега фурорът – Пловдив като Европейска столица на културата най-после си призна на публиката всичко. През очите, ръцете, думите, танца, погледите на тези сто души градът направи своята изповед. След всички фойерверки, блестящи обещания и зрелищни спектакли, той финално и като предчувстващ „зимата на нашето недоволство“ (а след 2019 накъде?), си позволи дръзкото удоволствие да признае всичките си страхове, колебания, неприятни чувства, омраза (вика на един от участниците „Аз мразя Пловдив“ ще помня още дълго), страст. Това са хората на Пловдив и в тях театралността е само лек реверанс към осъзнаването, че са на сцената. И дори и да не знаят, че това е сцената на първия професионален театър, те са тук и са истински. Сред тях има роми, арменци, професори, болни, алкохолици, влюбени, художници, адвокати, семейства, приятели, улични артисти, предполагаема еврейка, категоричен анархист, метъли, брейкъри, полиглоти, момиче в инвалидна количка, дете със синдром на Даун. Фундаменталното на този спектакъл, който като че ли осмисля по един съноподобен начин търсенето на смисъла в живеенето точно тук, е, че той не се старае да изтръгне сантимента, не иска целенасочено да разплаче, да омекоти звоя зрител със съдбата на всеки отделен участник. „100 % Пловдив“ не се опитва да издигне града на пиедестал, не го забулва с нежните завеси на миналото му величие, на старостта и вечността му, не облича в шармантни дрехи познати клишета. Представлението е смело – в него патетиката към живеенето на едно място е изместена от неговата най-интимна, дори и тъмна страна. И това е възможно, когато качиш на сцената сто съвсем различни човешки същества, между които единствената прилика е, че са способни да грешат и да бъдат несъвършени. Хората на Пловдив искат да си тръгнат от него, други ще останат завинаги, те са тъжни, смешни, горди, живеят с илюзии, понякога са комично помпозни, ярки, суетни, недоволни, мързеливи, усмихнати, нехайни, упорити, неприемащи, гостоприемни, добри, лоши. През този спектакъл Пловдив си признава, че не е подготвен за всички очаквания към него, че той може да е доста объркан и инертен, но никога не изневрява на стила си. А какъв е той? Чувство, което е застинало във времето и не знае дали живее вчера, днес или утре. Картината от сто души на сцената потвърди личното ми усещане, че този град има свое време и то не се решава накъде да тръгне. Особеният му чар се дължи точно на тази негова противоречивост – Пловдив е спрял и се движи едновременно. Небрежната му романтичност се бори с модерната му амбициозност да се развива и там някъде, на бойното поле, неговите обитатели също търсят себе си. Но колкото и да са неспокойни или пък прекалено „айляк“, те всички винаги ще вдигат гордо глава, за да кажат откъде са. Пловдивчанинът се отличава с налудничавото качество, че дори и да губи или да страда, той ще е щастлив, че губи и страда в Пловдив. Нещо, което беше изведено откровено и директно в представлението като гледане с телескоп към вселената.

Кадър от репетицията, фотограф Илиян Ружин

Така беше решена и привидната театрална форма на спектакъла – като разгърната карта. Всеки един заемаше своята точка в пространството, на своята улица, даваше имена на своите географски ширини и тези имена бяха под формата на светулки в тъмно небе, честни отговори на житейски въпроси, нечестни отговори на житейски въпроси, любима музика, повтаряеми навици. Всеки един от участниците обитаваше своето място на сцената: на колело, в инвалидна количка, по маратонки, с шапка, с дете, топка, бухалка, книга, бастун. Всеки пристигаше с нещо свое, не толкова като реквизит или подпомагащо изразно средство, а като отличителен белег. И в тази пъстра и естествена „пиеса“ за град Пловдив различията като че ли за първи път заживяха на една сцена в прословутото и изтъркано от смисъл „заедно“. И тук намирам една от силните страни на спектакъла, нещото, което ще живее и след финала, защото не е измислено – индивидуалността на всеки един пловдивски гражданин го приобщава към другия. Именно тази буквална и неизиграна човешка „геометрия“ превърна „100 % Пловдив“ в събитие, от което имахме нужда. Не като културна столица, не като исторически град, не като театрали, отегчени от опитите на театъра да „визуализира“ всичко и да се прави на съвременен. А като честни играчи в изграждането на вечните градски легенди и откровеното им разрушаване пред очите на жадната публика. Като хора, способни да разкрият себе си в най-пълната картина, носеща както тъга и разочорование, така и еуфория и надежда. И ако има някаква устойчива, пулсираща мисъл, с която излизам от този спектакъл, то тя е, че нямаме нужда от големи спектакли. Имаме нужда от честни спектакли. В театъра. И в живота помежду ни.