„Марин Младенов – вън от/вътре в България“, съставители Ивана Давитков, Елизабета Георгиев, Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2025
Без тази книга името Марин Младенов би било познато само на тесен кръг хора, интересуващи се от културната история на Западните покрайнини. Като част от националната програма на МОН „Неразказаните истории на българите“, изданието е плод на усилията за съхраняване на паметта за личности с мащабен принос в духовния ни живот.
Предговорът определя книгата като „уникално издание“. Не се колебая да цитирам този експресивен израз: думата „уникално“ е силна, но съвършено точна, защото се отнася до единственото засега системно изследване, посветено на Марин Младенов (1928–2011) – езиковед, литературовед, фолклорист, преводач, писател, създател на специалност Български филология в Белградския университет, издател, публицист, общественик. Тази енциклопедична фигура, положила изключителни усилия за съхраняване на българското самосъзнание в Западните покрайнини и за утвърждаване на българистиката в Сърбия, заслужено е определена като „едно от последните проявления на българския възрожденски дух“. Колективната монография убеждава, че проф. Младенов е комплексен учен, работил с широк размах.
В плътно информативен текст Ивана Давитков[1] представя житейския път на проф. Марин Младенов – от раждането му в село Сливница, Царибродско, през ученичеството, следването му във Филологическия факултет на Белградския университет, учителстването му в Цариброд и Пирот, създаването на българистиката в Ниш, литературното му творчество, изготвянето на учебници, заниманията с преводи и всеотдайната му преподавателска работа в Белградския университет в специалността Български език и литература. Акцентът с право тук е поставен върху осигуряването на трайно академично място на българистиката в Сърбия. Уважение към фактите, умения да ги подреди и да ги анализира прецизно – така мога да характеризирам всичко онова, което Ивана Давитков скромно определя като опит да систематизира основните приноси на проф. Младенов и с това да подтикне към нови изследователски търсения.
Една от спойките между отделните статии в рецензираната книга е вниманието към приноса на Марин Младенов за българистиката в Нишкия и в Белградския университет. Всеки текст проблематизира този принос от различни позиции и същевременно внася нова информация. Специалната заслуга за изнамирането и проучването на архивни материали, свързани с Полувисшето педагогическо училище в Ниш, където прохожда българистиката в Сърбия, е на Валентина Седефчева[2]. Нейното внимателно изследване, извършено с голяма научна култура и методологическа последователност, разкрива, че през десетте години на престоя си в Педагогическото училище в Ниш Марин Младенов използва не само традиционни образователни форми, а и други, които демонстрират модерно педагогическо мислене – познавателни екскурзии до България, сътрудничество със слависти от България и чужбина, като Хилмер Валтер, Любомир Андрейчин, Светлозар Игов, Стефан Елевтеров, попълване на библиотечния фонд, участия в конференции, въобще една изключително разнообразна теоретична и практическа подготовка на студентите.
Проучените стари документи повдигат един въпрос – реторичен по своя характер, който не е загубил актуалност и днес: „… защо българистиката не е оставена да функционира самостоятелно, както специалностите по руски, немски, френски и английски, а е включена в рамките на националния сърбохърватски език и литература“. Въпросът, както отбелязва авторката, „подлежи на сериозно разглеждане и очаква своето най-приемливо решение“. В критическа перспектива се коментира и закриването на българистиката в Ниш през 1971 г. и нейното 30-годишно отсъствие там – до 2001 г., когато след плодотворни контакти на Великотърновския университет с Нишкия университет се открива Лекторат по български език и литература.
Какъв е бил Марин Младенов като преподавател, научаваме и от разказите на негови съвременници. Спомените на Ясмина Йованович[3] – първоначално студентка на Марин Младенов, а сетне и негова колега във Филологическия факултет на Белградския университет, рисуват образа на ерудиран и интересен лектор, на книжовна личност с много странни познания и на строител на мостове между българската и сръбската култура. Страниците, написани от Ясмина Йованович, са пропити с дълбоко уважение към големия учен. Личното свидетелство, научно промислено и в същото време дълбоко човечно, се превръща в изключително ценен документ на паметта.
Портрета на Марин Младенов като преподавател допълва Зденка Тодорова[4], също негова бивша студентка. Важен акцент в статията ѝ е демократичната устроеност на някогашния учител и университетски лектор, проявявана многократно при различни обстоятелства и както може да се предположи – неведнъж санкционирана, включително чрез уволнение и дори изпращане в концентрационен лагер за политически затворници. Разказът на Зденка Тодорова е белязан от ясното съзнание за високата цена на гражданската позиция, отстоявана от Марин Младенов. С това рецензираната книга защитава за пореден път тезата за единението между наука и морал у тази необикновена личност.
Важно тематично средоточие на книгата е изследователската работа на Марин Младенов, която е представена като мисия, изпълнена с интелектуална енергия и всеотдайност. Дълга е редицата от теоретични и практико-приложни въпроси, които ученият разработва, сред които свързаните с българските погранични говори, стилистиката, фонетиката, речниците, граматиката, българската литература, малцинствената литература в Сърбия, художествените тропи и фигури, фолклора, обучението по български език и литература. Разработката на Красимира Колева[5] разглежда приноса на Марин Младенов в сръбската езиковедска българистика. За пълнотата на материала допринася библиографският опис на основни негови трудове в сферата на лексикографията, фолклористиката, стилистиката, граматиката, поетиката. Специално внимание е отделено на „Савремени бугарски jезик – морфологиjа“ – учебник за студентите от Филологическия факултет на Белградския университет, определен като „най-използваната и незаобиколима българска граматика в сръбска среда, своеобразна класика от 1987 г., която не е загубила актуалността си“. Изследването на Красимира Колева се отличава с прецизност и ясна концептуална рамка, която позволява още по-релефно да бъде очертано мястото на Марин Младенов в сръбската българистика. Съчетанието между аналитичен прочит и грижливо подбрана библиография превръща разработката в стабилна основа за бъдещи изследвания.
Още по-пълна представа за научните публикации на Марин Младенов добиваме благодарение на Приложението към библиографията, изготвено от Елизабета Георгиев[6] и Кристина Манич[7]. Авторките представят своите библиографски записи в седем раздела: художествена литература, дисертация, съставителство и литературна критика, речници, христоматии и читанки, учебници, творби и статии в сп. „Мост“. Научната прецизност, а и скромност – нека отново подчертая този аспект на статиите в представяната книга, се оглеждат и в изтъкването на факта, че пълният библиографски опис е въпрос на бъдещо проучване, в услуга на което са изброени изданията с публикации на Марин Младенов.
Публицистичните работи на Марин Младенов са друг фокус на колективната монография. Представени на фона на българския периодичен печат в Сърбия, съществувал с прекъсвания в различни исторически моменти, те са предмет на различни статии. С познавателната дълбочина и аналитичност Донка Николова[8] осветлява тематичните кръгове, разисквани от Марин Младенов в сп. „Мост“ – опазването на културната идентичност на българите в Западните покрайнини, състоянието на малцинствените литератури в бивша Югославия, културната изолация, често пъти пренебрегвана от София, обучението по български език в условията на сръбската езикова среда, препятствията пред литературното творчество в условията на културна маргинализация.
Художественото слово на Марин Младенов е осмислено като органична част на обществено-културната му дейност, като важен аспект от усилията му за съхраняване на българския дух и език в откъснатите територии. „Младенов пише на майчин български език, създавайки с творчеството си основа на литературата на българите в Югославия“, отбелязва Елизабета Георгиев и представя в изследователски план и същевременно много интригуващо стихосбирката му „Нашенец“. Опознаването на белетристиката на Марин Младенов става през литературоведския текст на Антоанета Алипиева[9], посветен на „Зъбато слънце“ – първия български роман в Югославия. Анализационните наблюдения обхващат тематичните кръгове, идейните послания, персонажната система, метафоричния изказ – един наистина професионален критически прочит, който е изключително приносен за вникването в художествения свят на Марин Младенов. Представата ни за този свят не би била достатъчна без статията Властимир Вацев[10], публикувана най-напред през 1970 г. в сп. Мост“. Към дълбокия корен на българското слово в Западните покрайнини насочва Таня Казанджиева[11] с изследването си за една фолклорна сбирка, изготвена от Марин Младенов – „единствения събирач и записвач на народната песен в Царибродско“. Със сигурен научен усет и внимание към културно-историческия контекст Таня Казанджиева откроява значението на тази сбирка като свидетелство за спецификата на българската словесна традиция в района на Царибродско.
Рецензираната книга има добре очертан исторически план, който работи основно като контекст на делото на Марин Младенов, но наред с това и като самостоятелна съдържателна линия. Тя припомня причините за териториалната и културна изолация на близо 65 000 българи, обитавали Западните покрайнини, докосва и отделни аспекти на асимилационните процеси в Сърбия. Материалът на Донка Николова – прецизен във фактологията и дискретно емоционален в историческите възстановки, превръща топонима Пресека – новото име на някогашното село Локве – в метафора на политическите граници, които разсичат пространства, общности и съдби. Върху екрана на историческите драми по западнобългарските земи авторката уплътнява чертите в портрета на Марин Младенов, като представя сътрудничеството му на „Мост“ и важни публикации за него в това списание.
Представената тук книга има отворена историческа перспектива, което се дължи не само на актуалността на много от трудовете на Марин Младенов, но и – съвсем в техния дух – на грижата и отговорността в мисленето за бъдещето на българската култура в Западните покрайнини. Монографията не крие днешните сериозни препятствия пред опазването на автентичните духовни корени там и в същото време показва по убедителен начин какво е отношението в демократично настроените и научно почтени среди към културното наследство – независимо от политическия контекст, независимо от етническия произход на изследователя. В тази връзка ще изтъкна едно специално достойнство на рецензираната книга: тя е дело на българисти отсам и отвъд границата ни със Сърбия, на филолози с професионален опит от Софийския, Нишкия и Белградския университет и от други културни институции – колеги с различно потекло, обединени от идеята да представят една важна страница от българската култура в западната ни съседка. С това монографията показва как се твори истинска наука за духовното наследство – задълбочено и без идеологическа преднамереност.
––––
[1] Гл. ас. д-р Ивана Давитков е родом от Цариброд. Завършва българска филология във Филологическия факултет на Белградския университет. Защитава лингвистична дисертация по теория и практика на превода в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем работи в Института за български език при БАН и в Белградския университет, а в периода 2020–2025 г. – в НБУ.
[2] Гл. ас. д-р Валентина Седефчева е преподавател по съвременен български език в Департамента за езиково обучение и продължаваща квалификация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (от 2025 г.) и стара сръбска литература във Факултета по славянски филологии към същия университет (от 2016 г.). Била е преподавател по южнославянски езици и литератури и транслатология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1999–2025) и лектор по български език и литература в Университета в Ниш, Сърбия (2019–2025 г.). Научноизследователските ѝ интереси са в областта на превода при близкородствени езици, тенденциите в развитието на българския като чужд и спецификите на съвременните южнославянски литератури.
[3] Ясмина Иванович е родена в Белград, завършила е Филологическия факултет на Белградския университет и по образование е магистър по литературознание. В момента работи в групата по български език, литература и култура към Филологическия факултет в Белград. От 2000 г. се занимава с художествен превод. Нейна е заслугата за представянето в Сърбия на множество български писатели, като Борис Христов, Милен Русков, Здравка Евтимова, Георги Господинов и др.
[4] Зденка Тодорова е писател и журналист. Родена е в Цариброд. Завършила е българска филология във Филологическия факултет в Белград; работила е като преводач-редактор в сп. „Мост“ в Ниш. Автор е на десет книги за Западните покрайнини. В момента е ръководител на Kръг „Слово“ към Народно читалище „Славянска беседа 1880“ в София.
[5] Д-р Красимира Колева е филолог, възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен преподавател в ШУ „Епископ Константин Преславски“, от 2016 г. тя е лектор по български език, литература и култура в Центъра по българистика в Мелитополския университет „Богдан Хмелницки“, Украйна. Научните ѝ интереси и публикациите ѝ са в областта на българското, славянското и балканското езикознание и културната антропология. Секретар е на Комисията по балканско езикознание при Международния комитет на славистите.
[6] Елизабета Георгиев е филолог и писател. Родена е в Цариброд. Завършва специалността Сръбски език с южнославянски езици в Белградския университет, където защитава докторска степен. В продължение на над 24 години работи в Градската библиотека „Детко Петров“ в Цариброд. Пише на български и на сръбски език за деца и възрастни. Автор е на 21 книги. Понастоящем е докторант във втора докторантура в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
[7] Ас. Кристина Манич е завършила бакалавърска и магистърска степен във Филологическия факултет на Белградския университет, където работи в Групата по български език и литература и преподава съвременен български език. Научните ѝ интереси са насочени към фразеологията на българския език.
[8] Донка Николова е завършила Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Дългогодишен преподавател по български език и литература в българските общности в Украйна, Сърбия и Молдова. Автор е на сборника „Моите срещи с духа на Цариброд“, 2022 г. Съставител е на сборника „Дългото незавръщане“, 2023 г.
[9] Проф. Антоанета Алипиева е доктор на науките по нова и най-нова българска литература. Работила е в Шуменския, Пловдивския и Белградския университет. Автор е на множество монографии в България и чужбина. Основните ѝ изследвания са върху литературата от ХХ и ХХI век.
[10] Властимир Вацев е изтъкнат български публицист, учител, журналист, литератор, критик и есеист. Роден е в Цариброд. Завършил е специалността История на югославските литератури в Скопския университет и специализация по българска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на сборниците „Творчески измерения“ (литературнокритически статии), „Брод към Цариброд“ (разкази за миналото), „Хуморът като хигиена на нравите“ (хумористично-сатирични разкази), „Магията на словото и картината“ (критически статии), „Малко езикознание“.
[11] Проф. д-р Таня Казанджиева е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ във Факултета по науки за образованието и изкуствата. Научните ѝ интереси са в областта на литературната история, фолклора, културната и социалната антропология и медиите. Тя е сред малкото изследователи, които проучват историята и културното наследство на българите бежанци през ХХ в. и на днешните български общности зад граница.
