„Българските разломи“, Георги Каприев, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.
Неоспорим факт е, че тази книга е с обем от 199 страници (без библиографията, иначе са 208) и в нея има 795 бележки под черта. Всяка от тях би могла да се превърне в кратка (или не съвсем) научна статия. Ала „Българските разломи“ може да се чете (и) като роман. На един дъх. Подобно съчетание на академична тежест и художествена лекота е рядко и трудно постижимо. То напомня за старите барокови майстори и за неистовата им вяра, че камъкът не само може, но и трябва да диша. Няма и как да е иначе. Защото проф. Каприев едва ли би отрекъл, че ако културата е само монолитна, то носителите ѝ ще приличат на варосани гробници. Но не би отрекъл и друго. Ако е само ефирна, ще е вятър работа. Защото какво друго е вятърът, ако не ефир, в най-буквалния смисъл на думата.
Може би затова в заглавието на книгата присъства фигурата на разлома. Добре би било да се фокусира умът ни върху оксиморонната същност на този безòбразен образ. Не толкова защото разломите са пътеките, които ветровете и водите проправят през камъка, а защото рядко си даваме сметка, че самите ние твърде много приличаме на подобни разломи. Сигурно затова в една от песните си Ленард Коен пее, че душите ни са направени от тях.
Само че тук, в тази книга, Георги Каприев говори не за душата in communi[1], а за българската душа и за нейните „анатомични“ особености. Говори ни през рупора на други говорители, на онези които са сякаш „изчегъртани“ от оборотната култура: Гаврил Кръстевич и Тодор Икономов, Кирил Кръстев и Стоян Михайловски… Антон Страшимиров и Александър Цанков… „А за какво точно е разказът“, нетърпеливо би попитал някой. И с какво българската душа е по-различна от датската или от грузинската?
Сякаш с това (под сурдинка ще ни признае книгата и после ще ни помоли да забравим чутото), че поне от хиляда години у нас се откроява неистовият стремеж да бъдем осиновени; че от векове живеем като деца, които уж волно играят на улицата, но стъмни ли се и никой не ни извика да се прибираме, ставаме гневни, объркани и тревожни (оттам и генеративната метафора за кръстопътя, който (винаги) е атипод на дома). Сякаш и левите, и десните; и народняци, и интелектуалци – както тези от времето на „соца“, така и онези преди него, ведно с другите, от началото на XX век; но и с по-другите, от предосвобожденско време; сякаш всички сме дали обет, че ще вървим по един и същи път и ще се спъваме в едни и същи камъни.
Въпреки това проф. Каприев, знаейки от Флобер, че глупостта е в желанието да обобщаваш, не обобщава. Нещо повече! Той намира текстове и събития, които – подобно на малките камъчета – бидейки съвършено незабележими, обърщат каруцата на историята. Понякога го правят шеговото, по чудомировски. Или по радичковски. Понякога – в стилистиката, в която Пенчо Славейков цитира моралните наставления на Захари Стоянов към Алеко Константинов. Бих искал да бъда пунктуален и да цитирам цитата, но по-добре би било човек сам да отвори книгата (на стр. 92) и да зачете главата за медийните нрави. Така ще е по-лесно, по-бързо и по-интересно. А и ще е видно как от тях – нравите – се стига към следващата глава: Новата българска държава. Съдбата на досегашните водачи. Опасявам се обаче, че читателят ще види и още нещо. Дори да е завършил история, филология или културология, дори да е несъмнен (каквото и да значи това) специалист, ще види колко неловко ще се почувства. Защо ли? Ами защото след като затвори и последната страница, ще му се наложи да признае, че книгата го е хванала неподготвен. И му е доказала (колкото вежливо, толкова и категорично), че не е в час. А така също, че сега, на стари години, ще трябва отново да сверява часовника си и отново да се захваща със сериозно четене. А това – подобно на тютюнопушенето – може да бъде опасно за здравето на многоучената българска душа. Дори (нека не звучи пресилено) може да бъде почти убийствено.
––––
[1] За душата in communi = за душата по принцип. Фразата е алюзия към езика на схоластиката.
