Разговор с Александра Дичева и Мила Михова от клавирното дуо „Атмосфери“ за концертите като преживяване, работата със съвременни композитори и катеренето 

От създаването си клавирно дуо „Атмосфери“ – Александра Дичева и Мила Михова – се утвърждава като формация, която интерпретира класическото наследство през призмата на съвременната естетика. Те преосмислят музикалния текст с артистичен подход, като интегрират елементи от различни изкуства и създават завладяващи спектакли.

Ансамбълът има подчертан интерес към съвременния репертоар, съчетавайки техническа прецизност с многопластово звучене. Професионалният почерк на Мила Михова и Александра Дичева се отличава с естетическа взискателност и способност за изграждане на сложни музикални разкази, което ги нарежда сред водещите млади артисти в страната. Творческият тандем е изграден върху професионалния синхрон между две пианистки с различен темперамент и академично образование. Те се срещат в класа по пиано на проф. д-р Борислава Танева в Националната музикална академия. Качеството на интерпретаторското им изкуство е подплатено с редица международни постижения, сред които първи награди от престижния конкурс „Сибелиус“ във Финландия и Danubia Talents (Унгария, 2020 г.).

Кои събития от началото на годината бихте откроили като най-значими за вашия концертен сезон?

Мила Михова: Началото на 2026 г. бе белязано от интензивна подготовка за концерта ни на 16 март в залата на НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Програмата включваше две транскрипции на произведения, вдъхновени от литературата – сюитата „Ромео и Жулиета“ от Сергей Прокофиев в нов аранжимент за две пиана, дело на проф. Борислава Танева, както и „Гогол сюита“ от Алфред Шнитке. Последната е сред любимите ни творби – една от първите, които мечтаехме да изпълним като клавирно дуо.

Александра Дичева: „Щастливи сме, че имахме възможност да я представим отново на публиката, след като през 2022 г. я изпълнихме на концерт в Камерна зала „България“, в рамките на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“. Концертът на 16 март организирахме самостоятелно, разчитайки на подкрепата на наши приятели и колеги: на певеца Николай Венков, който влезе в ролята на разказвач, на проф. Борислава Танева за майсторския аранжимент и на Майя Праматарова, която ни съдейства с ценни насоки за историческия контекст.

Какви са основните аспекти, които усъвършенствахте в интерпретацията на „Гогол сюита“ от Алфред Шнитке?

Александра Дичева: Едно от нещата, които този път бяха по-различни, е включването на перкусии – използвахме камбани, барабанче и един изключително интересен инструмент, наречен флексатон. Смятам, че надградихме изпълнението с нови идеи, подхождайки към него с друг поглед след изминалото време. Според мен това развитие е напълно естествен процес, тъй като през годините бяхме изключително активни, израснахме като изпълнители и натрупахме житейски опит, което неминуемо се отразява на свиренето ни. Важна част от този период беше и обучението ни като студентки в класа на клавирното дуо Силвър-Гарбург в консерваторията в Грац, Австрия, в магистърската програма за клавирни дуа.

Мила Михова: Ние никога не разглеждаме една творба като научена и приключена. Винаги се стремим да гледаме по-надълбоко. Може би подходът ни е леко мазохистичен, защото постоянно търсим нови предизвикателства, за да поддържаме интереса си. Не обичаме да повтаряме една и съща програма, с изключение на Концерта за пиано на четири ръце и струнен оркестър – съвременната транскрипция на Брамсовия клавирен квартет опус 25 от Рихард Дюнсер, която изпълнихме шест пъти миналата година. Но дори тогава всяко изпълнение беше различно, повлияно от спецификите на залата, диригента, оркестъра и самия инструмент.

Концертите ви се отличават със силна тематична насоченост, а не са просто списък от подбрани творби. На какво се дължи този подход?

Александра Дичева: До голяма степен това е естествен процес, а не предварително планирана концепция. Искаме програмите да са интересни за нас самите. Когато започваме да обмисляме репертоара, идеите идват съвсем спонтанно.

Мила Михова: Винаги сме се стремили да обединяваме музиката около обща тема. Не става въпрос за просто нахвърляне на произведения, които харесваме, а за провокация към публиката чрез по-непознати заглавия. Основната ни цел е всяка програма да се превърне в цялостно преживяване. С фини връзки успяваме да обединим творби, които на пръв поглед нямат историческа връзка, поставяйки ги в обща атмосфера. Мястото на концерта също оказва огромно влияние върху крайния резултат.

Спомням си концерт, на който преди началото помолихте публиката да не ръкопляска между отделните творби.

Мила Михова: В определени пространства и с конкретна програма е по-добре да няма прекъсвания, за да може слушателят да се потопи в цялостното преживяване.

Александра Дичева: Миналото лято експериментирахме в контакта с публиката в рецитала „Ритуал и резонанс“. Там общувахме с присъстващите, разказвахме за произведенията и дори ги въвлякохме в изпълнението. В пиеса на Юлия Ценова публиката участваше с пляскане и тропане, след като предварително ѝ бяхме дали кратки инструкции. Подходът ни винаги се променя според контекста.

Очевидно е, че съвременната музика е водеща във вашия репертоар. Как се зароди този афинитет още от времето, когато проф. Борислава Танева ви събра за фестивала ppIANISSIMO през 2017 г.?

Мила Михова: Любовта към съвременната музика ни е предадена от нашите преподаватели. Като студенти първоначално я свирехме като част от учебния процес, но бързо открихме, че наистина ни харесва. Проф. Танева ни срещна с творчеството на живи композитори, което е изключително преживяване. Тя пося семенцето и интересът ми расте с всяко ново откритие. Не бих казала, че тази музика е „трудна“, просто ухото на публиката не е свикнало с този звуков език. Надявам се да имаме все повече възможности да изпълняваме произведения на съвременни автори и си пожелавам някой от тях да ни посвети творба.

Александра Дичева: Радвам се, че още от дебюта си имахме досег със съвременни автори като Константин Илиевски и Пенка Кунева. Свирили сме творби на проф. Борислава Танева, Лора Ал-Ахмад, Петър Димов и Албена Петрович-Врачанска, чийто интеграл за клавирно дуо записахме съвсем наскоро. Работата с живи композитори е изключително ценна и вдъхновяваща, тъй като позволява по време на репетициите да предлагаме идеи, които понякога водят до промени в партитурата. Случвало ни се е с Петър Димов: в началото той беше скептичен към нашите предложения, но след като му демонстрирахме идеите си на пианото, той се убеди и промени финала. Албена Петрович-Врачанска дава пълна свобода, пишейки много интуитивно, което ни подтикна и ние да подходим по същия начин към интерпретацията. За мен е съществено в съвременната музика да прозира индивидуалността на изпълнителя. Но всичко започна от нашите преподаватели. Проф. Борислава Танева активно изпълнява съвременна музика, учила ни е и Маргарита Илиева, а като студентка съм слушала и доц. д-р Гергана Несторова. Възможността да се учим от музиканти, които интерпретират съвременни композитори, бе ключова за нас – тя ни вдъхновяваше и ни даваше насоки. Бяхме в изключително благоприятна среда, която естествено провокира интереса ни към този репертоар.

Спомняте ли си първото усещане, когато седнахте заедно на рояла?

Мила Михова: Спомням си подготовката за фестивала ppIANISSIMO. Пиесата на Пенка Кунева е за четири ръце, но при творбата на Константин Илиевски единият пианист е на клавиатурата, а другият работи вътре в корпуса на пианото, свирейки по струните и ламарините, почти като перкусионист. Творбата беше от две части и двете много искахме да свирим в корпуса, защото е интересно – никоя не искаше да стои само на клавиатурата. Радвах се, че бяхме на едно мнение за редуването, защото аз съм с по-мек характер и се притеснявах, че ако тя настоява за „перкусионната“ част, щях да отстъпя.

Александра Дичева: Помня концерта през 2017 г. – много се притеснявах, защото Мила вече имаше богат концертен опит, а аз исках да достигна нейното ниво. 

В какво се допълвате като партньори в състава?

Мила Михова: Предизвикваме се взаимно. Тъй като имаме доста различни характери, това ни принуждава да излизаме от зоната си на комфорт – за мен това е най-големият житейски урок. По интереси обаче сме сходни, което ни сплотява. Благодарна съм, че Александра е толкова различна от мен, защото не мисля, че бих постигнала същите резултати с човек, който е като мен.

Александра Дичева: Всъщност сме като огледала – по някакъв начин виждаме себе си в другата. Допълваме се и темпераментно: аз се паля бързо, докато Мила е много по-уравновесена. Това ни балансира по време на репетиции или преди концерт.

Наскоро и двете успешно защитихте докторантури. Александра – в специалност „Камерно пеене – пиано“ с научен ръководител проф. д-р Боряна Ламбрева, Мила – в специалност „Пиано“ с научен ръководител проф. д-р Борислава Танева. Как ви се отрази този период и какво се промени след него?

Бяха три изключително интензивни години – признават двете изпълнителки. – Успяхме да завършим докторантурите си и едновременно с това започнахме да преподаваме в Музикалната академия. Успяхме, защото бяхме заедно и разбирахме през какво преминава другата. Бяхме си морална опора.

Какво е усещането да бъдете от другата страна – в ролята на преподаватели?

Александра Дичева: Обожавам да работя със студенти, с които можем да дискутираме музиката на по-високо ниво. Работя с певци и в началото изпитвах колебания дали това е моето призвание, но с времето обикнах работата с гласа. (Наскоро Александра осъществи записи в Първо студио на БНР на камерни произведения от български композитори заедно с Ева Перчемлиева, б.а.).

Какви съвети от ваши преподаватели днес предавате на студентите си?

Мила Михова: За мен беше изключително вдъхновяващо да слушам проф. Борислава Танева за драматургията на произведенията и за спецификите при извличане на звука от пианото – това са уроци, които искам да предам. А моята преподавателка в музикалното училище, г-жа Емилия Канева, възпита в мен перфекционизъм и внимание към детайла.

Александра Дичева: Моят научен ръководител, проф. Боряна Ламбрева, беше за мен много повече от ментор. Уроците с нея бяха като всекидневни майсторски класове: видях как се работи с певец и как пианист преподава вокално изкуство. Научих от нея да търся най-естествения път към фразата и текста, водена от интуицията. Това е съветът, който се стремя да предам на своите студенти.

Какви са плановете ви за бъдещи изяви като клавирно дуо и като солови изпълнители?

Мила Михова: Идеите ни са много, остава само да ги осъществим. Съвсем скоро в концертен план представихме „Пепеляшка“ от проф. Борислава Танева в рамките на фестивала „Вдъхновение“, посветен на нея като композитор и педагог. В следващите месеци ни предстоят индивидуални участия, успоредно с подготовката за предстоящия концертен сезон.

Александра Дичева: Вече знаем, че през октомври ни очаква премиера със Симфониета Враца на творба, написана специално за нас от проф. Танева – предложение, което е невъзможно да се откаже, тъй като нейният композиторски стил е изключително естествен и чист. През 2027 г. пък ще отбележим годишнина на Феликс Менделсон-Бартолди отново със Симфониета Враца, изпълнявайки един от двата му концерта за две пиана и оркестър.

Какво бихте пожелали на младите музиканти?

Мила Михова: Да бъдат любопитни. Да слушат много музика, да посещават концерти и да се интересуват от случващото се в културния свят. Не бива да се затварят само в стаята за упражнения.

Александра Дичева: Важно е да не се ограничават само с музиката – да ходят на театър и кино, да пътуват, да имат хобита и да се наслаждават на почивката си, вместо да бъдат обсебени единствено от свиренето.

Какви са любимите ви занимания извън подготовката за концерти?

Мила Михова: Преди година и половина открихме катеренето. Засега го практикуваме в зала, но се надяваме скоро да преминем и към скално катерене. Това е нещо, което правим заедно. Може би е сред най-неподходящите хобита за пианист, но ни носи огромно удоволствие и ни действа изключително разтоварващо.

Александра Дичева: Всекидневието ни е много интензивно – и физически, и психически. Катеренето помага много за болките в гърба, които са познат проблем за всички пианисти. Освен че е грижа за тялото, за мен лично това е начин да се откъсна психически. Когато съм на стената, включвам инстинкта си за оцеляване и успявам да изключа мислите за задачите си по пиано, което е изключително освобождаващо.