На смъртния си одър, смята Бродски, украинците ще цитират руския гений Пушкин, а не украинския глупак Шевченко, защото украинците са руснаци, а Украйна е фарс.
До войната Z се стигна, защото руснаците, особено интелигенцията – още от Пушкин насам, – никога не се примириха със съществуването на Украйна. За тях това е една непълноценна държава с култура менте и мнима история. Така тоталното разминаване между културните кодове на двете страни обрича на неуспех постигането на трайно уреждане на конфликта – смята младият руски историк Камил Галеев.
Някои западни анализатори, непознаващи източноевропейския културен контекст, възприемат войната Z като един вид инцидент. За тях руската агресия е следствие от някакво „недоразумение“ или грешка, която може да се поправи чрез преговори.
Истинската мотивация зад войната Z не е „сигурност“, „НАТО“ или дори политическа обвързаност. Истинската цел е да бъдат изличени погрешните културни мемове и наложени правилните. Ето защо тази война се радва на широка подкрепа сред руснаците и те приеха така лесно агресията срещу Украйна.
Може да изглежда арогантно, но според мен, за да разбереш даден културен контекст, е необходимо да познаваш езика, който доминира съответния контекст. В преобладаващото си мнозинство онези анализатори, които ползват руски език, смятат, че войната Z беше неизбежна и те просто я очакваха. И обратно: онези, които не владеят руския езиков код, останаха изненадани.
До Z се стигна, защото Русия никога не е приемала съществуването на Украйна. Нека кажа, че под „Русия“ разбирам не само държавата, но и народа, особено културните елити. Защото не невежите маси, а именно толкова превъзнасяният руски културен елит подготви терена за войната.
Неговите представители бяха онези, които твърдяха или намекваха, че Украйна е една непълноценна държава с култура менте и мнима история. С други думи, истинският проблем е, че украинците се придържат към сбъркани мемове. Най-лошото е, че те биха могли да се издигнат на по-високо стъпало, като приемат руските мемове, ала отказват да го сторят.
Руската инвазия в Украйна може да бъде разбрана само в културен контекст. Кремъл не планираше война, а планираше да „освободи“ Украйна, да я спаси, като ѝ наложи правилните мемове. Оказа се обаче, че украинците не искат да бъдат спасявани. И така „специалната операция“ прерасна във война.
Първоначално Кремъл смяташе, че Украйна не е непоправима. Това е страна с руснаци от малко по-долно качество, контролирани от „нацисти“, които са промили мозъците и са подчинили останалите. Всъщност украинците искат тайно да забравят фарса „Украйна“ и да станат нормални, тоест руснаци.
Искате ли да вникнете в логиката на инвазията Z, трябва да имате предвид, че да бъдеш руснак означава да бъдеш нормален. Така русифицираният украинец има възможност да стане нормален. Инвазията Z бе замислена като дар или хуманитарна операция. Затова Кремъл бе така шокиран от украинската съпротива, от украинците, които не искат да бъдат „нормални“.
Тяхната неблагодарност и отказът им да станат руснаци обясняват бързата ескалация на бруталността от страна на руската армия…
Всъщност Русия винаги е воювала така – с пълно пренебрежение към всякакви етически и законови норми, както демонстрира в Чечения и Сирия. Но Украйна?
Нека започнем нашата дискусия с Бродски. Той е сравнително добре познат на Запад, най-вече заради присъдената му Нобелова награда за литература. Но малцина там съзнават неговото културно значение за Русия: Бродски не беше просто поет – той беше последният велик поет в руския литературен канон.
Репресиран от съветските власти, той емигрира в САЩ, където бе засипан с отличия, почести и награди. Както неговият литературен талант, така и неговото дисидентско мъченичество допринесоха много за кариерата и престижа му в Америка.
През 1992 г. Бродски прочете публично в Пало Алто своето стихотворение „За независимостта на Украйна“ (руският оригинал и превод на английски). Това стихотворение, написано от него в Америка, е може би най-широко цитираният и влиятелен политически манифест на постсъветска Русия.
В него авторът изпраща няколко послания към украинците, които презрително нарича „хохли“:
– казва им да си ЕМ;
– предрича: …вас, боклуци, ще ви шибат поляци и немци;
– замисля се дали да плюе в Днепър, за да накара реката да потече обратно.
Бродски нарича стихотворението си „рисковано“. Но то много точно отразява отношението на голяма част от руското общество към Украйна. След 2014 г. то стана особено актуално, бидейки многократно цитирано от медиите и властите.
За мен особено интересни са последните два реда от стихотворението на Бродски. Там той казва на украинците следното: „Когато умирате, дерейки смъртния си одър, ще повтаряте, хриптейки, стиховете на Александър, а не глупостите на Тарас“.
Става дума за Александър Пушкин и Тарас Шевченко, националните поети съответно на Русия и на Украйна. На смъртния си одър, смята Бродски, украинците ще цитират руския гений Пушкин, а не украинския глупак Шевченко, защото украинците са руснаци, а Украйна е фарс.
Интересното тук не е предполагаемото превъзходство на руснаците над украинците, а политизирането на литературата, конкретно на поезията. Известно е, че руснаците са народ на литературата. Само че западното познание на тази литература е много селективно. Кои руски автори познава средният ерудиран англичанин или американец? Толстоевски и Чехов. А те са добре познати на Запад, защото тяхната проза се поддава на качествен превод.
Непреводимите писатели биват пренебрегвани, като например Салтиков-Щедрин, любимия автор на Ленин: „Цивилизацию эту, приняв в нетрезвом виде за бунт, уничтожил градоначальник Урус-Кугуш-Кильдибаев“ („Тази цивилизация, която в нетрезво състояние прие за бунт, бе унищожена от градоначалника Урус-Кугуш-Килдибаев“) – как наистина можеш да преведеш това без дълъг исторически коментар?
* * *
Най-пренебрегнатата част на руската литература, разбира се, е нейната поезия. Русия е фокусирана не толкова върху литературата изобщо, а конкретно върху поезията, която именно съставлява ядрото на свещения руски литературен канон. За съжаление, тя е до голяма степен непреводима и затова слабо позната на Запад.
Кой е най-влиятелният автор в руската история? Без никакво съмнение – Пушкин. Той е просто „наше все“. Нещо повече, руският език и литература се основават до голяма степен върху творчеството на един-единствен автор.
Да, на теория Русия има стара литературна традиция. На практика обаче нейната „актуална“ част започва с Пушкин. Още в училище руските деца научават, че Пушкин е създателят на руския език. И все пак, защо Пушкин е толкова важен?
Унитарната държава не търпи многообразие. Тя избира един диалект и го налага в цялата страна, смачквайки конкуренцията. Този процес бива завършен с помощта на масовата образователна система в съответствие с установения стандарт.
Това обяснява значението на Пушкин за модерна Русия. След като при Екатерина II присъединяват това, което днес са Украйна и Беларус, руските владетели винаги са се борили за хомогенизирането на всички източнославянски територии в съответствие с руския стандарт, политика, култура и език.
И все пак, въпросът е бил: а какъв или кой трябва да бъде този стандарт? Отговорът е Пушкин. Неговото литературно наследство задава модела, който държавата пропагандира. Затова Пушкин стои на най-високия пиедестал в Русия.
Пушкин е създателят на модерния руски език в смисъл, че той е създателят на онази версия на руския език, която впоследствие ще бъде наложена от държавната власт. Така той става най-влиятелният руски автор и днешните руснаци почти не могат да четат предпушкиновата литература.
Русия не е имала литературен стандарт преди Пушкин. Имало е различни стилове, някои повлияни от западноевропейски езици, някои от други славянски езици, трети от черковнославянския. Пушкин, който научава първо френски, а след това руски, е говорел и пишел на един силно галисизиран руски език. И тъй като той задава нормата, руската граматика изглежда толкова френска.
Пушкин създава и регистрите на руския. Преди него в Русия не е имало стандартизиран литературен език. Имало е безброй диалекти плюс старият черковнославянски. Различните автори са експериментирали с различни езикови регистри.
През XVIII век повечето автори смятат свещения черковнославянски – един неговорен език – за високия езиков образец, а разговорните наречия за простонародни. Те се стремят да използват колкото се може повече черковнославянски думи и граматически форми, за да пишат на висок стил.
Пушкин избира друг път: той прокарва ясно разграничение между свещения език и говорните наречия, и поставя своето творчество върху основата на разговорния език. След като езикът на Пушкин получава статута на стандартния руски език, създадените от него регистри биват хомогенизирани. Попадне ли на черковнославянски думи или граматически структури, днешният руснак ги възприема като религиозни или архаични. С една дума: в централизираната държава стандартен става само един език; в Русия това е езикът на Пушкин.
От друга гледна точка, това развитие обяснява и политическото значение на Тарас Шевченко. В Русия, Украйна, Беларус се използват безчет различни диалекти. Ако Москва успее да наложи волята си, всички те ще трябва да възприемат модела, създаден от Пушкин.
Шевченко обаче предлага алтернатива, която не е само езикова или културна, а и политическа. Пушкин възхвалява руската имперска традиция. Шевченко я отхвърля. По време на полското въстание през 1830 г. Пушкин, който е бил супер ястреб, пише: „Можем само да съжаляваме поляците. Ние сме твърде силни за тях и тази война ще бъде война на унищожението, или поне би трябвало да бъде такава“… „Поляците трябва да бъдат удушени, ние се бавим и това е мъчително“.
Пушкин приема руската имперска идентичност като своя лична идентичност. Той напълно одобрява руския империализъм и не търпи никаква критика срещу него.
Тъй че наследството на Пушкин е не просто актуално; то е буквално най-актуалният мем в Русия. Всичко, което Толстой или Достоевски са писали, може да бъде оспорвано; всичко от перото на Пушкин е самата истина. Може би сте видели например как руската кинозвезда Сергей Безруков тълкува Пушкин като оправдание на войната Z.
Докато Пушкин величае руския милитаризъм, Шевченко го критикува. Той симпатизира на кавказци, които се бият срещу руското завоевание, но същевременно оплаква и жертвите сред руските войници. Човешкото нещастие не засяга Пушкин, докато то докосва душата на Шевченко.
Някои от стихотворенията на Шевченко звучат като саркастични отговори на Пушкин – по същия начин както някои от работите на Пушкин са повече или по-малко саркастична реакция на Мицкевич. Тези трима славянски поети работят в една и съща аргументационна мрежа, но се придържат към противоположни политически възгледи.
От какво се определят тези различия? Някои биха могли да кажат, че критиката на руския империализъм от Мицкевич и Шевченко е мотивирана от факта, че са представители на две потиснати култури. Аз твърдя обаче, че корените на различията им са много по-дълбоки.
* * *
Украйна се различава от Русия не само защото използва различни наречия. Източна Украйна пада под руска власт през XVII век, докато интеграцията ѝ в Русия започва едва при Екатерина II през късния XVIII век. Така че руските и украинските мемове се развиват различно.
Културните различия включват различно отношение към личността, към човешкото достойнство и колективните действия. В Русия тези идеи са били систематично задушавани от държавата в продължение на векове. В Украйна просто не е имало толкова време, за да се постигне същият резултат.
Това е особено очевидно на национално равнище. Когато в средата на XVII век украинският хетманат решава да се обедини с Русия, украинците съставят списък с изисквания и настояват царят да се закълне, че ще уважава техните права и привилегии. Царят, естествено, отказва. Политическото мислене на украинците е било конституционно: да, ние ще ви приемем за цар, но вие трябва да обещаете, че ще спазвате нашите права; тоест вашата власт няма да бъде безгранична. Това е било нормално за Украйна, но не и за Москва, познаваща само неограничената власт.
В това отношение Русия не се е променила много след 1654 г. Както заяви през 2017 г. заместникът на Путин, Кириенко: „Руската държава не се основава на договори“. Договорът представлява ограничение на царската власт, нещо, което властелинът възприема като безчестие, и затова нарушава договора при първа възможност.
И още един пример за това културно разминаване: през своята история украинците винаги са избирали своите свещенослужители, нещо, което руснаците никога не са правили. Това е изключително важна подробност.
До 1900 г. църквата е главният елемент в културната инфраструктура. Повечето хора потребяват малко или никакво културно съдържание, освен онова, което получават от свещеника. Църквата селектира, цензурира и разпространява съдържанието за масите; в това отношение значението ѝ просто не може да бъде надценено. Църквата е била ТикТок на своето време.
Украинците са избирали своите свещенослужители, като колективно са определяли кой ще контролира културното съдържание, разпространявано сред тях. Нищо чудно, че изборът на свещениците е бил фокусът на обществения политически живот. Така в продължение на векове украинците са участвали в кампании и изборна политика, имали са възможност да заявят своето мнение.
Руснаците са били лишени от този шанс. Руската държава е имала повече време и повече възможности да смаже всички изяви на личността, всякакви колективни действия и политическо участие в Русия, отколкото в Украйна, която е завладяна късно и интегрирана в империята още по-късно.
И което е още по-важно: самодържавието убива представата за човешко достойнство в Русия. Руснаците свикват с идеята, че нямат собствено достойнство. Тяхното достойнство, тяхната значимост, тяхното самочувствие произтичат от принадлежността (тоест подчинението) им към империята. Както казва Пушкин в едно стихотворение, рекламиращо пред черкезите благата на руското управление: „Да, аз съм роб, но роб на Царя на света!“.
Нищо чудно, че Шевченко се е присмивал така безмилостно на Пушкин. За украинеца, руските културни мемове са били абсолютно ненавистни. Шевченко вижда в Руската империя въплъщение на злото, което трябва да бъде унищожено.
И обратно: за руснака Шевченко е смъртният враг, защото артикулира украински мемове: политически, културни, езикови. Украинските мемове трябва да бъдат унищожени, а руският културен стандарт – наложен върху Украйна.
Културно уравнителство – такава е истинската цел на войната Z. С други думи, всички трябва да станат руснаци. Това е мнение, дълбоко вкоренено в руската култура. Проблемът е, че Украйна съществува.
Превод от английски Стоян Гяуров
Kamil Galeev, Why Z–war won‘t end with peace. Thread Reader
Камил Галеев е историк и независим публицист, сътрудник на Wilson Center. Активист на руската политическа опозиция.
