Начало Книги Библиосвят Награда на името на Константин Павлов
Библиосвят

Награда на името на Константин Павлов

7136
Румяна Таслакова и Константин Павлов, снимка личен архив

Призът ще бъде връчен за пръв път на рождения ден на поета, 2 април, по идея на журналистката Румяна Таслакова. Статуетката е дело на скулптора Ангел Станев

Стихове на Константин Павлов, изпълнени от актьорите Руси Чанев и Валентин Ганев, ще звучат на 2 април 2022 г. в Софийската градска художествена галерия на първата церемония за връчване на наградата, носеща името на един от най-талантливите български поети. Учредяването ѝ бе обявено в Пресклуб БТА. Идеята е на журналистката Румяна Таслакова, дългогодишен главен редактор на Българската секция на „Дойче веле“ в Кьолн. Нейни съмишленици в инициативата и членове на журито, което ще определи първия носител на приза, са поетесата и драматург Мирела Иванова (председател), литературният историк и критик проф. Михаил Неделчев и поетът Ани Илков.

Конкурсът е национален, отворен е към всички съвременни български поети и се организира със съгласието на дъщерята на Константин Павлов, художничката Донка Павлова. Целта е „да се съхрани и популяризира изключителното му поетично наследство и високият граждански дух на неговата поезия“, както и да се „поощри и подкрепи високото пространство на поезията в съвременния ни литературен живот“, пише в статута на новоучреденото отличие.

Националната награда Константин Павлов – малка пластика на скулптора Ангел Станев, грамота и премия от 1500 евро (осигурени от Румяна Таслакова) – ще се присъжда веднъж годишно „за значимо поетично присъствие и гражданско достойнство“. Конкурсът ще се обявява най-късно до 30 януари, а предложения за участие в него могат да се правят до 25 март от творчески съюзи и организации, издателства, литературни клубове и сдружения на адрес: София 1000, Софийска градска художествена галерия, ул. „Ген. Гурко“ №1, за Националната награда Константин Павлов. За нея могат да бъдат предлагани „книги или ярки поетични цикли в националната литературна периодика“, публикувани в рамките на 12 месеца, считано от 25 март на предходната година.

Историята на приза започва от един сън. „Беше миналото лято, сънувах Константин Павлов и като се събудих, се запитах има ли награда на негово име – спомня си Румяна Таслакова. – Разпитах и като разбрах, че няма, реших да я създам. Дълго време не споделях с никого, но идеята се вкорени в паметта ми. По-късно се появи възможността да разговарям с Мирела Иванова и писателя Владимир Зарев. Реакцията им беше положителна, на проф. Неделчев и Ани Илков – също. И тогава окончателно реших да учредим наградата. Благодаря на тримата членове на журито, че ще поемат трудната задача да оценят авторите, които ще кандидатстват за наградата. За мен лично като мерило е важна не само висотата на поезията, а и гражданското достойнство на Константин Павлов. Затова бих искала да цитирам кратък откъс от негово стихотворение:

Пламъкът на всяка дребна истина
не ме привлича.
Спътници на газените лампи
са мухите.
Аз съм по-суетно насекомо –
слънцето е моята свещичка

„Когато става дума за критерии, си спомням думите на самия Константин Павлов, който казва, че „престижът на една награда се определя не от самата награда, а от личността, която е наградена“ – допълни Кирил Вълчев, генерален директор на БТА и домакин на учредяването. – Очевидно е, че не е достатъчно само да бъде добра поезията, а да бъде нещо повече, поезия със съвест, честна поезия.“

Проф. Михаил Неделчев припомни влиянието на Константин Павлов върху авторите от неговото поколение: „За нас, литераторите, които съзрявахме в средата на 60-те години и бяхме настроени критично към режима, със своите „Стихове“ той бе някак завършен, реализиран, но и едва ли не готов и окончателно казал думата си поет. Това бе една от нашите съкровени, най-важни книги, които ни омагьосваха и убеждаваха, че професионалното занимание със съвременна българска литература има смисъл… Константин Павлов беше легендарен поет. Трима са големите алтернативни поети от времето на късния социализъм – Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов, а ние преписвахме и знаехме стиховете им наизуст. Още пазя афиша от единствената литературна вечер, организирана през 1981 г., когато той беше напълно забранен. За него изобщо не се пишеше, можеха да го честват единствено в Перник, но за нас беше чест да го представим в един от нашите литературни петъци в Младежкия дом в Пловдив. Пазя и шпалтите от негова книга, издадена от „Български писател“ през 1983 г. – откраднах ги от коректорките, съхраних ги и ще ги предам в архивите. Това са материални доказателства за начина, по който живееше паметта за Константин Павлов“.

Мирела Иванова също има лични спомени за поета: „Когато г-жа Таслакова сподели идеята си за награда на неговото име, аз си спомних всички възможни и невъзможни преживявания, свързани с поезията на Константин Павлов. Бях ученичка, когато ми дадоха само за една нощ неговата книга „Стихове“ от 1965 г. Успях да я препиша на моята машина „Марица“, а малко по-късно го срещнах на улицата и го помолих да ми даде автограф върху този препис, подвързан в папка. По-късно през годините имах възможност и да пътувам, и да общувам с него (стихове на Блага Димитрова, Борис Христов, Иван Цанев, Константин Павлов, Мирела Иванова, Миряна Башева и Николай Кънчев са публикувани в двуезичната антология Hör den Weg der Erde, 1994, die horen, Bremerhaven [„Чуй пътя на земята“] като резултат от десетдневен съвместен преводачески семинар, б.а.). Той ме подкрепи и в две мои лични битки… Константин Павлов не е забравен. Поезията му продължава да живее във всеки от нас с едно или друго негово стихотворение. И мисля, че е невероятно събирането на такава силна съмишленическа група около идеята за тази награда. Да се надяваме, че поезията му ще ни държи будни, ще ни внушава гражданското достойнство, от което всички ние се учим. Възхищавам се от невероятния стоицизъм, присъщ на Константин Павлов и неговата поезия. Той е не само владетелят на иронията и самоиронията във всичките им регистри, не е само сътворителят на многоказващия абсурд. Неговите „Стихове“ буквално продънват прихлупеното небе на идеологическото безвремие и си проправят път във високото и чистото на Поезията, възвръщат я към божественото ѝ пророческо начало и ни припомнят, че тя винаги си остава синоним на Свободата“.

Ани Илков се надява общественият интерес към наградата да е достатъчно голям, а учредяването ѝ да бъде последвано от създаване на комитет за откриване на бюст-паметник на Константин Павлов на едно от любимите му места в София. „Така би било правилно да постъпим, да има серия от събития, които да пазят знанието за него, още повече, че догодина на 2 април ще се навършат 90 г. от рождението му  – допълни Илков. – Константин Павлов е труден поет, не е сладникав. Бих го определил като последния просветител, скептичен просветител; човек, който подлага настоящето на радикална критика, без да напуска териториите на духа. Няма друг, който да е стоял с такава житейска и творческа твърдост в защита на свободната мисъл, творческото въображение и автономията на изкуството в България от 60-те години и насетне. Той взриви самото сърце на тогава пишещия се отново комунистически романс, като го атакува отчасти със собствените му идеали…“

Константин Павлов е сред именитите герои в книгата на Румяна Таслакова „25 въпроса на „Дойче веле“. Неизвестното за известните“ („Изток-Запад“, 2012). Отговорът, който той дава на един от въпросите, като че ли казва всичко:

Какви шансове сте пропуснали във Вашия живот?
Никакъв шанс… Пропуснах възможността да бъда друг.

Константин Павлов е роден на 2 април 1933 г. в пернишкото село Витошко. Учи право в СУ „Св. Климент Охридски“, работи като редактор в Радио София (1957–1959), в издателство „Български писател“ (1961–1962; 1964–1965), в. „Литературен фронт“ (1963), Студията за анимационни филми (1965–1966). Още в ранните години на неговото творчество прочутата Анна Ахматова казва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Въпреки това в периода от 1966 до 1975 г. социалистическата власт му забранява да работи и да публикува. След десетте години принудителна изолация поетът получава правото да работи в „Българска кинематография“ (автор е на сценариите за филми като „Спомен за близначката“ (1976, реж. Любомир Шарланджиев), „Чуй петела!“ (1978, реж. Стефан Димитров), „Илюзия“ (1980, Людмил Стайков), „Масово чудо“ (1981, реж. Иван Павлов; забранен за прожекции), „Бяла магия“ (1982, реж. Иван Андонов), „Селцето“ (тв сериал, реж. Иван Терзиев; забранен за излъчване) и др.

Автор е на книгите „Сатири“ (1960), „Стихове“ (1965), „Стари неща“ (избрани стихотворения и киносценарии, 1983). „През 1989 г. излиза поетичният му сборник „Появяване“, който предизвиква фурор сред почитателите на поезията; организират се десетки дискусии и обсъждания във вече освободеното от идеологии и догматични възприятия литературно и обществено пространство; следват нови издания с избрани стихотворения от Константин Павлов, научни конференции, сборници със статии и прочити на уникалното му поетично присъствие и отделни книги, посветени на поета“, припомнят учредителите на наградата.

Константин Павлов напуска Съюза на българските писатели на 3 февруари 1989 г. Никога повече не членува в други организации или партии. Стиховете му са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски и други езици. Носител е на Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество у нас. Поетът си отиде от този свят на 28 септември 2008 г. Останаха стиховете му…

МАСОВО ЧУДО

Реват вълните бясно.
Падналите в тях светкавици
свистят и гаснат.
Върху водната повърхност
крачат
три милиарда
Исусовци!

Впрочем
някои не крачат –
жадната вода залива колената им.
Други са потънали до кръста.
Трети
само чрез въздушните мехури
своето съществование доказват.

Ясно –
всеки е потънал според вярата си.

Ние –
крачим!

(Стихотворението „Масово чудо“ звучи в едноименния забранен филм, режисиран от Иван Павлов по сценарий на Константин Павлов.)

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.