0
2292

Записки. 1970–1993

Публикуваме кратък откъс от третото допълнено издание с бележките на поета (изд. „Факел Експрес“).

Константин Павлов, който не обичаше дневниците заради спекулативността, заложена в жанра им като опит да разкрасим себе чрез уж „драстична откровеност“, прави бележки, за да ги използва в литературната си работа.

Изданието включва записките, които Константин Павлов си води в две тетрадки с твърди корици – голяма и малка. Някои бележки са нахвърлени на отделни листове, съхранени от съпругата му Мария Павлова, други са преписвани или правени от нея под диктовката на поета. Основната част от записките, както ги е подбрал и подредил Константин Павлов, са публикувани през 2000 г. в издателство „Жанет 45“.

В настоящето издание на „Факел Експрес“ са включени повече от 60 нови фрагмента, отговори от интервюта и анкети. Издателят уточнява: „независимо че отделни редове или цели пасажи от тях читателят ще открие в приживе издадените от поета „Записки. 1970 – 1993“, решихме да ги повторим и в техния първоизточник – споменатите интервюта, едно, за да съхраним оригиналния им вид, и второ, за да покажем крайно своеобразния процес на авторовия подбор“.

 

Константин Павлов, „Записки. 1970 – 1993“, трето допълнено издание, изд. „Факел Експрес“, художник Светлин Русев, редактор Георги Борисов, 2017 г.

Записки. 1970 – 1993 

Прогресът, развитието, колкото и изключителни да са те, парадоксално се оказват дефекти на паметта. Появяват се малки неточности, които наричаме напредък, но всъщност това е само нюанс на повтарящото се минало, което възприемаме като нещо ново. Пророците са хора с много богата памет, която „вижда“ задаващото се повторение, и в този смисъл те предричат…
•••
Отказът от някакъв емпиричен резултат не е отказ от собствена душа, а точно обратното. Създавам нови климатични, хигиенни условия за отглеждането на порасналия дух, на изменения дух, на мутиралия дух. Отказът от предишното творение е опит за по-съвършен изказ на същото… Трябва винаги да съществува отказ, но когато съществува едно познание. Иначе отказът е излишен.
•••
Обвиняван съм бил в оригиналничене, когато съм бил естествен.
•••
Първичното е винаги емоцията. Но както при сублимацията веществото преминава направо от твърдо в газообразно състояние, така и тук липсва едно от междинните „агрегатни“ състояния – логиката на обикновения, житейски живот. Прескачането на това звено придава на творчеството по-духовен, по-афористичен вид. Емоцията е нещо като ендокринната система в човешкия организъм – тя съществува още преди да е функционална. Много често получава непредвидима целенасоченост, която именно наричам сублимация. Условно казано – мисъл. Това е трансценденталното – надхвърлянето на конкретното в човешкия бит. В изкуството трябва да съществува конкретно усещане, от което се тръгва, а не от съзерцанието – за да повярваме в съдбата на един човек. Това е спонтанен, а не художествено-спекулативен начин на израз, на себеизява. Антиемоционалните хватки идат от опасението да не се получи „телешка“ емоция, която дълбоко ме обижда като примитивност. Външната илюзия на мисловност идва от простотата на изразните средства. Те са толкова обикновени, че хората ги възприемат като дружелюбно обяснение. Емоционалният ефект у читателя се дължи на неочакваното, неправомерно преминаване от едно агрегатно състояние чак в трето.
•••
Преживелицата никога не е в единствено число. Това е едно множество, което прави хармоничен хибрид. Творческият резултат като логика е много по-отдалечен от първоначалното.
•••
Нашето семейство беше изключително бедно и преди, и след девети септември. Село Попово, преименувано на с. Витошко, бе едно от най-загубените села. По въздушна линия сигурно е на 15 км от София, а като исторически път сигурно е век. Баща ми има първо отделение образование. Нищо, което да ме е провокирало за творчество – нито генетично, нито като среда. От хаосно смесване е станало. На две и половина – три години четях и пишех. По-късно (края на 1935 – 1936 г.) се преместихме в Курило, където имаше сравнително интелигентни семейства с богати библиотеки. До прогимназията всички тези библиотеки ги бях прочел: химия, биология, популярни студии – как се отглеждат пчели, разбира се, и романи. Натрупах много знания: гимнастика, тренинг на съзнанието. Съзнанието в удобен за него момент избираше едно или друго тълкувание, познание. Дори съучениците ми мислеха, че имам някаква енциклопедия.
Баща ми почина и някъде от 1947 – 1948 г. аз сам се справях. Изключиха ме от Трета мъжка гимназия, отидох в Перник, учих в Павлово (Пето единно училище „Иван Рилски“, 1951 г.). През 1952 г. кандидатствах литература. На приемния изпит получих единица. Видях се в списъка на право, без да съм кандидатствал там? Завърших семестриално, без да вземам държавен изпит. Грубо мога да очертая няколко етапа: годините между 1955 – 1957 бяха експериментално търсене на самия себе си и отказ от академичните или школски правила за това, как се прави литература. Тогава дойде една лекота, по-скоро духовна (механиката на творческия процес оставаше, както преди – трудна), не като морално предписание, а като чиста съвест – че пиша стихове, без да насилвам себе си, че съм поет, защото се отказах от представите си за поет.
Вторият условен етап бих го нарекъл дивашки реакции спрямо лъжата, лицемерието, всичко това, с което човек се сблъсква за първи път и физически, и душевно. Това беше изтълкувано като нагла политическа съпротива от моя страна. По това време се отдръпнаха хора, които би трябвало да бъдат съюзници с мен, обвинявайки ме, че съм конфликтна личност, че съм неуправляем, че така не бива.
Третият период – началото на 70-те години. Реших, че така повече не може и трябва да избера или смъртта, или някакъв друг начин на себеосъществяване. Реших да живея, защото себеунищожението ми се видя безсмислено. Това беше състояние, в което има две гледни точки, които съществуват обаче в едно време: едновременно си мъртъв и жив. В един и същи миг се гледа в тези две точки, така както преди смъртта тялото вижда астрала и астралът вижда тялото. Това не е образ, това е мое буквално преживяване. Четвъртият период са последните 4 – 5 години. А може би той започна по-рано, от 1985 г., когато започнаха промените. В началото се съпротивлявах да излизам от моя полусън. Към такава съпротива ме поощряваше истеричният крясък на съмнителни хора: имах чувството, че площадни крадци ограбват сънищата ми. Възможността да печатам ме показа на хората сякаш за първи път. Преди бях известен на враговете ми и на тайните служби. В този четвърти кръг хора, които претендираха да имат съдба, сходна на моята, проявиха изключителна ревност спрямо моето поредно събуждане, не го назовавам възкресение, защото ще ги ядосам още повече.
Сега съм в петия кръг… Всичко е много по-леко, тревожно безсмислено. Тревожи ме, че пиша с лекота, че хората харесват мои неща, които аз постигам с някаква сръчност на духа. Плаши ме мисълта, че мога да получа богатство от починал роднина в Америка, който навремето е внесъл някаква сума на мое име в банката на доверието…
•••
Аз не работя хронологически. Работя повече като художник и скулптор: едновременно правя цялата картина. Споделям класическото вярване, че във всеки камък се крие скулптурата. Човек, който се занимава с писмено слово; за мен времето в неговата безкрайност от отломъци е камъкът, от който отнемам излишното или търся душата на камъка. Когато попадам на неудачен отломък – камък-време, не се отчайвам от лошия резултат, защото не използвам само моето собствено време, а това, което някога някъде се е наричало точно време. С една дума – смятам, че мога да намеря себе си не само в настоящето, а в миналото и в бъдещето. В този смисъл съм запасен с материал за безкраен живот. Отричам хронологията. Имам чувството, че след първоначалния взрив процесът е единен, не е завършил. Дори когато има връщане назад, това е също форма на развитие. Проверявам себе си. Съществува закономерност: някакво хаотично самоусъвършенстване.

•••
Животът поначало си е нещо неприлично, просташко, безнравствено. Смъртта е неговата лицемерна алтернатива. В този смисъл всеки трябва да определя своето дълголетие в зависимост от възможностите си за неприлични деяния. Аз лично…
•••
Аз съм убит поет – пиша от отвъдния свят – с един крак в живота.
•••
Някои думи не изговарям нарочно.
Убивам ги чрез премълчаване.
•••
Ако има нещо полутайнствено около мен и около съдбата ми като автор и като човек, това беше изкуствено предизвикана тайнственост.
•••
Не е възможно да бъда демитологизиран! Това е все едно да разпопват (или разкулачват) човек, който никога не е бил поп (или кулак) и никога не е имал намерение да става поп (или кулак). Тези изяви са рожба на гузна съвест, а допускам, и извратена завист – непреодолимо желание да ме докоснат, макар и с мръсни ръце. Фетишизъм. Стара любов – някои от неспоменатите са правили доноси срещу мен. В Ония времена. Черно на бяло. (Допускам и сега.) Запазвам тяхната анонимност заради илюзиите на децата и близките им, но любезно ги призовавам към по-свенливо поведение в бъдеще, ако можеше, бих им отмъстил зловещо, като им подаря собствения си живот – нека го изживеят по-достойно. А?
•••
„Най-опасните рецидиви на миналото” е сладострастието, с което се отдаваме на бъдещите „опасни рецидиви“. Животът, преминал в две епохи, се обременява с двойна вина. Аз лично без патетика приемам съдбата си такава, каквато е. И себе си – такъв, какъвто съм. Малко фатализъм (като желатин) помага по-безболезнено да бъде преглътнато и едното, и другото.
•••
Мисля, че пътят към истината не е раят. От рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в ада. Остава да си избере кръговете.