Насърчаването на знаещите и можещите, дори те да са „ненаши”, би било най-ярко потвърждение на намеренията за принципна промяна на държавното управление в страната.
В последно време изживяваме поредния етап от проточилата се повече от година политическа криза в нашата страна. Улисани във врявата на текущата суматоха, предизвикана от алогичните и безотговорни действия на една от доскоро управляващите партии, не отдаваме достатъчно внимание на засилващия се блокаж на държавната администрация. Без съмнение през месеците до почти сигурните парламентарни избори наесен упадъкът в качеството на нейната дейност ще продължи. А нейното състояние и без това е незадоволително, като ефективността от работата ѝ спадна до критични нива. Много вероятно е в скоро време да се стигне до изпадането ѝ в ступор.
За жалост, днес никой не си спомня за обсъжданата периодично в недалечното минало насъщна потребност от административна реформа. А тя става все по-належаща, макар и все по-далечна. Струва си обаче още днес да се посочи как следва да се промени принципът, по който се набира и работи държавната администрация, за да може една действително стремяща се към неговата промяна власт да е в състояние да го стори. Това би била истинската промяна на едно невидимо и жилаво статукво, което упорито се възпроизвежда във времето.
За да се пристъпи към същинска промяна в работата на държавната администрация, е нужно предварително да се осмисли дълбоко вкоренената стратегия за поведение на работещите в нея, която функционира у нас от Освобождението насам. Тя ръководи постъпките на поколения български чиновници, макар във времето да се сменят различни социално-политически системи. Този начин на мислене и поведение има различни имена: феодален, патриархален, патерналистичен и др. Неговият принцип е: „Аз мога да се справя с житейските проблеми само ако съм здраво обвързан в мрежа на лично зависими и предани помежду си хора”. Той води до стремеж за присъединяване към такъв влиятелен кръг, чрез който могат да се решат собствените и груповите проблеми. Важна последица от неговото възприемане е отказът от решаване на обществените въпроси посредством спазване на формалните правила и процедури на публичните институции. В ежедневния език тази общност най-често се нарича „нашите”. Съответно въпросната спонтанно възникнала, но съзнателно изповядвана житейска идеология, следва да назовем „нашизъм”.
Включването в групата на „нашите” става по разнообразни признаци: семеен, родов, етнически, расов или религиозен белег; приятелство, партийна принадлежност, месторождение, местожителство, социален произход и пр. Изграждането на общността предполага ясно разграничение на членовете ѝ от ненашите (другите, различните, чуждите), което естествено стига до подозрителност, противопоставяне и враждебност спрямо тях. Попадането в невидимата мрежа от лични зависимости обикновено става чрез препоръката на авторитетни нейни представители, които гарантират за лоялността на потенциалния нов неин член. Смисълът от присъединяването към „нашите” е не просто да се гарантира собственото оцеляване, но и да се постигне благополучно съществуване, което е недостъпно за ненашите. Механизмът за действие на „нашите” е размяната на услуги. В рамките на общността решаването на проблемите става чрез „пряко договаряне” на заинтересованите или чрез посредници между тях.
В съвременния публичен дебат този тип взаимоотношения обикновено се назовават като корупция, непотизъм, клиентелизъм и пр. В простонародния говор явлението се обозначава с думи като семейственост, шуробаджанащина, партизанщина, връзкарство и др. То ясно е формулирано чрез практически многократно доказалата валидността си формула за успех в живота „да имаш вуйчо владика”, т.е. влиятелен „наш” човек, който има възможност сам или чрез „свои хора” да реши личния проблем на нуждаещия се член на общността на „нашите”. Изключените от кръга на „посветените наши” обикновено не оспорват този принцип за организация на междучовешките отношения, а са недоволни от факта на непринадлежност към кръга на облагодетелстваните. Това пренебрегване поражда у тях чувство за несправедливост, но не и желание да се промени по същество това смятано за нормално „статукво”. По-скоро завистта към придобивките на „чуждите” поражда стремеж за присъединяване към тях или включване в алтернативен неформален кръг от „наши хора”. Затова и силните на деня, които и да са те, изграждат около себе си обръч от покварени, но послушни и благодарни люде, получаващи възможност за разпореждане с блага, които са недостъпни за ненашите. Настаняването на т.нар. калинки на синекури в държавните институции гарантира изпълнението на важни поръчения с осезаема финансова изгода за тях и особено за покровителите им.
Един от основните проблеми на съвременното българско общество е дали в него ще се формира критична маса от граждани и техни представители в управлението на държавата, които да преодолеят индивидуалния и груповия си егоизъм в името на социалния интерес и развитие, т.е. да се откажат от „нашизма”. Обикновено този процес се нарича модернизация. Той предполага публично обсъждане на идеи за преодоляване на наболелите обществени проблеми и ангажиране с някои от тях. Това открито дискутиране и решаване изисква приемане на принципа за честната конкуренция във всички социални области. Обаче тъкмо моделът, при който побеждава най-добрият, е този, който поддържащите „нашизма” ненавиждат и всячески се стремят да възпрепятстват. Те никога няма да приемат лежащия в основата на модернизацията просвещенски идеал за еднаквата стойност и равното третиране на всеки човек. Особено когато става дума за съревнование за заемане на публични длъжности.
Отдадени на обсъждането на конкретни стъпки за промяна на актуалното статукво в отделните социални сфери съвременните българи пренебрегваме нуждата от преодоляване на дълбоко вкоренения манталитет на „нашизма”. Съответно не изискваме и от нашите представители в държавното управление да работят за изкореняването му. Отиването отвъд него обаче е предпоставката за решаване на стоящите пред нас конкретни проблеми. Ако не бъде изградена администрация от кадри с висока професионална експертиза и морален интегритет, няма да може да се реализира каквато и да е смислена и последователна политика, особено реформаторска.
Излизането от здравите връзки на зависимост в невидимите социални мрежи съвсем няма да е лесно, ако изобщо се стигне до усилие за неговото постигане. Съпротивата срещу безусловното прокарване на конкурсното начало при привличане на служителите в държавните органи без съмнение ще е яростна. Тя ще вземе разнообразни форми – от саботиране на съревнователния принцип, през неговата имитация и фалшификация, до открит отказ от прилагането му.
Ала изграждането на стил на поведение, който стъпва върху отхвърляне на „нашизма”, е по принцип постижимо. Доказателство за това дали е възможен и на практика следва да бъдат действията на претендентите за борци срещу този вид статукво, даващи пример за отказ от фаворизиране на „техните хора”. Насърчаването на знаещите и можещите, дори те да са „ненаши”, би било най-ярко потвърждение на намеренията им за принципна промяна на държавното управление в страната. Ако обаче и те разставят „свои хора” на ключовите постове в държавата и започнат „да разпределят порциите” на обществените блага само между „нашите”, значи „нашизмът” отново е победил.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Философската книжнина на български език, издадена в България през „дългия ХХ век” (2014), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), на Студии върху българската философска култура (2012), както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012-2016) и ръководител на катедра „Философски и социални науки” (2002-2012, 2016-2017). Член-основател (2002-) и председател на УС на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” (2002-2004); член-основател (2011-), изпълнителен директор (2011-2021) и председател на Управителния съвет на „Института за българска философска култура” (2021-); член-основател (2012-) на „Българското философско общество”.