В публикувания през 1896 г. текст „Вечер с господин Тест”, който преводачът на избраните произведения на Пол Валери Николай Тодоров определя като „едно от събитията на годината[1] – редом с „Машината на времето” от Х. Дж. Уелс и „Октоподни градове” от Емил Верхарн”, протагонистът и господин Тест се срещат в Операта. Един концерт предшества нахлуването на monsieur Teste в аналите на френската и въобще световната литература; концерт, в тишината след който г-н Тест се произнася[2] така: „Човек е красив, човек е забележителен само за другите! Той се изяжда от другите!” Това са неговите първи думи, изречени по начин, описан от Валери с почит и пиетет: „Когато говореше, той никога не вдигаше ръка или пръст: той бе убил марионетката. Не се усмихваше, не казваше нито „добър ден”, нито „добър вечер”; сякаш изобщо не чуваше въпроса „как сте”. Ех, Вие, безстрастни и невъзмутими monsieur Teste…

Това открояване значението на другите, прозрението, че те те изяждат, няма как, мисля си, да не е свързано с концерта, който г-н Тест слуша заедно с разказвача. Валери не уточнява музиката, която звучи преди внушителните думи на своя герой, но споделя за нея: „Всички нас ни докосваше една музика, разливаше се в обилието си, а после се смаляваше и ставаше тъй незабележима…” Затова се налага да гадаем: какво са слушали двамата в Операта, под звуците на каква музика г-н Тест влиза в световната литература?

Това е питането на този текст: Чия музика заедно с Валери е слушал г-н Тест?

Разбира се, най-удобно е да предположим, че онова, което са слушали двамата в Операта, е музика на Дебюси, създадена по стихове на Маларме. Дали пък не „Следобедът на един фавн”? Нищо чудно: известно е преклонението на Пол Валери към Стефан Маларме, Венцеслав Константинов дори нарича есето му „Казвах понякога на Стефан Маларме…” не иначе, а „завоалирано любовно обяснение”. В него Пол Валери пише: „Ала знаете ли, чувствате ли, че във всяко френско градче има по един неизвестен младеж, готов да го разкъсат заради стиховете ви и заради вас? Вие сте гордостта му, тайната му, порокът му”. Валери признава, че и той е такъв младеж[3], следователно не би трябвало да ни изненадва, че музиката на Дебюси по Маларме би могла да е онази, която Пол и Едмонд (първото име на г-н Тест) слушат в концертната зала на Операта. Дебюси представя на сцена „Прелюдия към следобеда на един фавн” две години преди появата на „Вечер с господин Тест”, тоест съвсем резонно е да предположим, че тъкмо това произведение ще е най-предпочитано за слушане от Пол Валери. Още повече, че за някои то е началната точка на модерната музика, на откъсването от романтизма, най-вече от вагнерианския патос; Пиер Булез: „[Ф]лейтата на фавна придаде ново дихание на музикалното изкуство“. Валери, който се прекланя пред точните науки, в частност пред математиката, в своите произведения, стихотворенията и есетата,  също придава ново дихание на поезията, откъсвайки се от романтизма. Пише в текста си за Леонардо да Винчи: „[Н]якои научни трудове, особено математически, показват такава чистота на строежа, че бихме ги нарекли ничии. В тях има нещо нечовешко“. А в „Извадки от бордовия дневник на господин Тест“ констатира: „Човекът винаги стои на нос Мисъл и напряга очи към пределите на нещата или към тези на взора…“ Така че защо пък не „Прелюдията“ на Дебюси да са слушали Тест и Валери, логично звучи? Една вметка обаче разколебава предположението ни, Валери я подхвърля сякаш между другото: „Той се закашля. После рече сам на себе си: „Какво може един човек?… Какво може един човек!…” Редува въпросителна и удивителна, задава въпрос и сякаш сам му дава отговор – кашлицата на г-н Тест следователно не е случайна, кашлицата на г-н Тест е знакова. Г-н Тест не кашля просто така, г-н Тест кашля с валериевска умисъл.

Преди обаче да разберем защо кашля г-н Тест, нека се обърнем към първото му име Едмонд. Изненадата е, че Пол Валери малко презрително се произнася първоначално за „методите на някой Едмонд Тест“. А ако приемем, че нататък, когато името Едмонд почти не се появява[4], значи можем да отсъдим, че точно то е причината за това малко неглиже третиране. Напълно е възможно, г-жа Емили Тест, която боготвори г-н Тест, своя съпруг, в писмото си до Валери, пълно включително с пикантни подробности[5], не си позволява да нарече г-н Тест с интимното Едмонд, единствено с уважителното „господин Тест”. За нея Едмонд е име-табу. Ние, разбира се, също ще бъдем уважителни към г-н Тест, макар че няма като нея да отминем с почтително мълчание името Едмонд. Смятаме го за белязано, независимо че Едмонд е собствено име без едрите символни стойности на някое от античните имена (Александър например) или от библейските (да речем Петър). Ала да не забравяме все пак, че г-н Тест е „мистик без Бог”, както го нарича Емили, а нейните думи карат абата, нейния изповедник, да подскочи: „Какъв проблясък! – възкликна абатът”. Ние, без да подскачаме, ще се обърнем към етимологията на Едмонд – име, което съдържа в себе си корена за свят – monde, а това ни води към словата на г-н Тест, казани от него за самия него: „Възможността ми никога не ме напуска”. Вероятно тази е причината съпругата му заключи с оттенък на безнадеждност: „В действителност нищо не може да се каже за него, което да не бъде неточно още в същия миг!…” Също както светът, днешният свят сякаш най-вече, но и този на Валери като че ли не по-малко: пише „Кризата на духа”, без да се усъмнява, че я има. Дарин Тенев привежда в тази връзка мнението му за науката: „Нашата наука, тоест най-катастрофалното дело, но и най-сигурната и най-характерната слава на нашия дух”. Катастрофичност, която ни отправя към прозренията на крал Лир с горкия му вопъл, безсилен обаче не толкова пред природните стихии, колкото пред родните му дъщери:    

По-силно, вихри! Духайте, додето
се пръснат бузите ви! Из ръкав,
небесни водостоци и въртопи,
залейте всичко, всичко до петлите
на най-високите камбанарии!
Вий, бързи като мисълта, сернисти
светкавици, вестителки ужасни
на цепещия дъбовете гръм,
пърлете тези власи! Млат небесен,
смажи корема объл на земята,
природните матрици разпилей,
затрий до най-последния зародиш
неблагодарния човешки род!

Всред неблагодарния човешки род, за който говори Лир, откриваме не само дъщерите му, откриваме и един Едмънд, злодея в пиесата, ослепител на баща си и любовник на двете принцеси. Едмънд като Едмонд – бастардът и г-н Тест са адаши, вторият носи пофренченото име на първия. Което веднага ни прави подозрителни към „мондиалистката“ етимология – името е английско, значи „монд“-ът тук май няма тук значение. Да, няма: Едмънд е древно скандинавско име, идва от Auðmundr (Аудмунд), и е двусъставно – от auðr (разцвет, богатство) + mund (ръка, защита). Ще рече: защитник на богатството. Тогава какво богатство пази г-н Едмонд Тест, над чии съкровища простира защитаваща ръка?

В „Извадки от бордовия дневник на господин Тест“ срещаме следното признание: „Мой стар копнеж (ето те отново, редовни подстрекателю) да пресъздадеш всичко с чисти материали: само строго определени елементи, само начертани свръзки и контури, само овладени форми и нищо смътно“. Подобни откровения причисляват г-н Тест към картезианството, прочутата философия на Декарт, който – за да стигне до сигурността, жертва всичко останало, цялата дотогавашна система на знанието. Няма авторитети, единствено гол, чист, неподправен разум. Ако не се страхувахме от анахронизъм, щяхме да кажем: tabula rasa. Преводачът Николай Тодоров потвърждава принадлежността, макар и частично: „[П]рочутото Декратово равнопоставяне на „мисля“ и „съм“ (лат. cogito, ergo sum) при Пол Валери, в неговата „Реч пред хирурзите“, се трансформира на френски в: „Понякога мисля, понякога съм“. Това „понякога“ разделя двете състояния: мисленето сякаш може да става без „съм“, както и „съм“ да се осъществява, без да се мисли. Тук е проблемът на г-н Тест: за разлика от Пол Валери той не може да си позволи това освобождаващо, сотериологично „понякога“; неговият „стар копнеж“ е да го изключи. Г-н Тест, този Едмонд, иска да запази чистота на съотношението мислене и „съм“, иска интелектуалният акт и битийният статус да са еднакво онтологично съпоставени и когато назоваваме единия, заедно с него да назоваваме и другия. Героят на Валери, трябва да помним, не е самият Валери и ако поетът понякога мисли, а понякога е, то г-н Тест копнее винаги, когато мисли, да бъде и Е. Да е Е(дмонд?) по почти природен, естествен, непринуден, самороден, натурален, инстинктивен начин…

Тоя блян обаче сближава картезианеца Тест със злия Едмънд, който се кълне:

Природо, ти си моята богиня — на твоите закони аз ще служа! Защо да трябва да се подчинявам на злия обичай, да се оставям на правната дребнавост да ме граби, понеже съм се появил дванайсет или петнайсет месеца по-късно от брат си? Извънбрачен! Незаконен! Неистински! Защо? Какво ми има? Добре съм сложен, хубав, с остър ум като плода на всяка честна майка! Защо клеймят ни с думи като „долен“, „позорен“, „низък“? Низък — този, който във страстните грабежи на плътта получил е по-много буйна сила, отколкото отива за цял полк от хапльовци, заченати със мъка помежду сън и яве, в уморено и спарено легло? Добре тогава, законни Едгар — твоите земи ще станат мои! Нашият баща обича своя незаконен Едмънд като законния си… Ха! „Законен“ — красива дума! Но помни, законни, че ако планът с туй писмо сполучи, то Едмънд, незаконният, ще стъпи на шията ти! Чувствам как раста! Потръгва ми, усещам го! Природо, подкрепяй незаконните си рожби!      

И отдалечава злия Едмънд от Пол Валери, според когото Шекспир дори не е съществувал: „Шекспир никога не е съществувал и аз съжалявам, че пиесите му са отбелязани с име“, записва той в „Тетрадките“. Отдалечава Валери и от фавна, този символ на природната разюзданост, жертвоискателят на козли и кучета, вдъхновителят на луперкалиите и на други още по-оргиастични тържества. Голямото противоречие на/в господин Тест се крие тук: той иска да бъде разумен, свръхрационален, но по един природен, свръхнатурален начин… Музиката на „Прелюдията“ обаче не би могла да му помогне да приведе в действителност това свое желание дори и за една десета част от секундата:

Виждате ли тези живи образи? Тази геометрия на моето страдание? Има някои проблясъци, които съвсем напомнят на идеи. Те предизвикват разбиране – от тук до там. И при все това, след като преминат, се чувствам неопределен. Неопределен не е думата… Когато това настъпва, откривам в себе си нещо объркано или разнесено. В съществото ми се пораждат места, които са… мъгливи, появяват се и простори. После изравям от паметта си произволен въпрос или задача… Потъвам в него. Броя песъчинки… и докато ги виждам… – нарастващата ми болка ме кара да забележа това. Мисля за това! – Очаквам да чуя само своя вик… И в момента, в който го чуя, обектът, ужасният обект, започва да става по-малък и по-малък, докато не изчезне от вътрешния ми поглед.  

Чия е тогава музиката? Защото няма съмнение – тези горчиви ожалвания на г-н Тест пред младия Валери са породени от музиката. За кашлицата му едва ли можем да бъдем сигурни, но това не пречи на Валери да я подчертае: „Той се закашля“. Следователно не е случайна тази кашлица, ориентир е тя и маркер. Защото в историята на музиката има един човек, който кашля, много кашля и тази кашлица го вкарва в гроба. Името на този човек е Николо Паганини: „Гръдната кашлица – пише той в писмо до свой приятел през март 1840 г., последната година от неговия живот, – която ме мъчи, ме огорчава много […]“ Към Николо Паганини могат да се отнесат и следващите думи на г-н Тест, казани веднага след кашлицата: „Какво може един човек?… Какво може един човек!…” Паганини, ако вярваме на историческите сведения и на свидетелските показания, в областта на цигулката е можел всичко. Затова и се редуват въпросителният и удивителният знак: най-напред е наистина въпросът, след което идва удивлението, когато се сетим за таланта на Паганини, дявола с цигулка, както го наричали. Мълвата без усъмняване свързва изкуството му със Сатаната, Хайне разказва с убедителна образност във „Флорентински нощи“:

Според мен, само един човек е успял да предаде на хартия истинската физиономия на Паганини; това е един глух художник на име Лизер, който в порив на вдъхновено безумие с няколко мазки на четката така добре е уловил чертите на Паганини, че не знаеш дали да се смееш, или да се плашиш от правдивостта на неговата рисунка. „Дяволът водеше ръката ми“ – каза ми глухият художник и тайнствено захихика, с добродушна ирония поклащайки глава […] – Наистина самият дявол водеше ръката ми – уверяваше ме глухият художник, докато стояхме заедно пред Алстерския павилион в Хамбург, където Паганини даваше своя първи концерт. – Да, приятелю – продължи той, – истина е всичко, което говорят за него, – че се е продал на дявола, продал е и душата, и тялото си, за да стане най-добрият цигулар, да натрупа милиони и, преди всичко, да избяга от тази проклета каторга, където е вехнал дълги години.

Майсторството на Паганини действително е удивлявало; какво говоря? – направо е хвърляло в екстаз. Шуберт споделя в писмо до другаря си Анселм Хютенбренер, също композитор[6]: „В Адажиото чух пеене на ангели“. Бидермайеровата Виена полудява по италианския музикант, увлечението на тълпата и модните щуротии достигат комични висоти:

По всички витрини се появяват портрети и литографии на Паганини, както и негови карикатури. Сладкарите създават пирожки и бисквити a la Паганини, изготвят му бюстове от марципан или захаросани плодове. Придават на соленките формата на цигулка, в ресторантите и кафенетата покривките за маса са с образа на музиканта, на гостите се предлагат шницели или котлети a la Паганини, също и печено a la Паганини. Обущарите изработват пантофи a la Паганини, шапкарите – шапки. Цялата женска и мъжка мода подражава във всичко на цигуларя: ленти, шалове, вратовръзки a la Паганини […] Играчите на билярд изобретяват даже специален удар a la Паганини.

Така че е възможно Едмонд Тест и Пол Валери да са слушали и някоя пиеса на Паганини, защо не след тази показателна кашлица?! Думите на г-н Тест също ни ориентират към подобно заключение, за съжаление обаче отново трябва да се откажем от него. Най-вече поради това, че героят на Валери и италианският виртуоз по темперамент са тотално различни: няма как г-н Тест, който по признанието на поета е „свидетелят“, да се увлече по един музикант, който – по всичко личи – е деятелят, и да иде на концерт, съставен от негови творби. Първият желае да се стопи в своята наблюдателност, вторият избухва в енергични искри, затъмняващи всичко друго. Няма и не може да има по-антагонистична неприязън спрямо всяка виртуозност от ето тези думи на г-н Тест: „Не можеше да понася безразсъдните изтъквания на поетите – нито грубостите на романистите. Изтъкваше, че ясните идеи за това, което се прави, водят до постижения доста по-изненадващи и универсални в сравнение с приказките за вдъхновението, живота на персонажите и пр.“. И дава за пример Бах: „Ако Бах бе вярвал, че сферите диктуват музиката му, нямаше да има силата и бистротата и властта над прозрачните съчетания, които постига. Това staccato“. Разбира се, този пример с Бах би могъл да ни насочи, че може би двамата, автор и герой, са слушали някой от Бранденбургските концерти, да речем. Отново едва ли: музиката е от такова естество, така превъзбужда Пол Валери, който е смаян и възпламенен: „При все това – отвърнах – как може човек да остане настрани от тази тъй могъща музика! И защо? Намирам в нея особено опиянение“, че г-н Едмонд Тест – раздразнен (sic!), се вижда принуден да го свали на земята и да охлади романтичния му ентусиазъм, позволявайки си дори да му повиши глас – момент, доста разминаващ се от staccato-то на Бах:

Ах, господине! Какво ме интересува „талантът“ на вашите дървета или този на когото и да било!… Аз съм си в СВОЕТО АЗ, говоря своя език, ненавиждам необикновените неща. Та това е желанието на слабите съзнания. Вярвайте буквално на това, което ви казвам: геният е лесен, божествеността е лесна… Искам да кажа просто – знам как се пораждат в мислите. Лесно е.

Тест е ядосан, защото страда. И музиката е, която е извикала страданието. Не напразно в „Няколко мисли на господин Тест“ срещаме следното откровение: „Болката е нещо много музикално – почти можем да го изречем посредством музиката. Има бавни като grave и пронизващи болки, andante или furioso, с издължени ноти, поанти с орган, арпежи, прогресии – внезапни стихвания и пр.“. Откровение, което донякъде може да сравним (и оприличим) с впечатлението, което добива Гьоте, след като чува концерт на Паганини:

Вчера вечерта слушах Паганини. Това беше нещо, което приличаше на огнен стълб в бурна нощ, и аз не мога да го нарека наслаждение, тоест онова, което според мен се намира между чувството и интелекта… Аз слушах нещо подобно на метеор и не ми стигат думи да обясня какво съм слушал.  

Според Ромен Ролан същото неразбиране Гьоте проявява и към Бетовен. Френският писател описва отношението на великия ваймарец към великия бончанин така, все едно чуваме раздразненото негодувание на г-н Тест:

Но има две неща, които той никак не обича: сложността, пресилеността на извънмерното. И романтичната меланхолия. Не понася това, което смазва, нито онова, което потиска. А има и нещо трето от чисто физиологическо естество, което предопределя неговите преценки – ухото не понася „многото шум“! Това е една от причините, поради които той не ще излезе вече от дома си през последните си години, не ще отиде на театър освен по изключение. Новата музика му причинява физическо страдание. Нужна му е стеснената транскрипция от оркестър за пиано, за да я възприеме. 

Как да приеме Олимпиеца виртуоза от Парма, след като не възприема дори гениалния си сънародник?! За разлика от него изпълнението на Паганини извиква у Лист ликуващ възторг: „Какъв човек, каква цигулка, какъв артист! Боже, колко страдания, колко скръб, колко мъка в тези четири струни!“. Но Лист е един от най-пламенните романтици, за свиренето му на пианото – взривно, зрелищно, шумно и гръмовно, Клара Шуман – музикант със съвсем друго разбиране за инструмента, чак се изказва неодобрително. Клара Шуман е скептична и към музиката на Вагнер, от когото Лист отново се възхищава, а дъщеря му Козима даже пристава на дрезденчанина, напускайки своя първи съпруг Ханс фон Бюлов, известния пианист и диригент[7]. Отношението на самия Валери към Вагнер е амбивалентно – той му признава заслугите за развитието на музиката, но посоката, която се чертае в Байройт, никак не му е по вкуса:

Музиката се превърна благодарение на Вагнер в инструмент за метафизическа наслада, бунтарска, миражна стихия, мощно средство, позволяващо да се извикват фалшиви бури и да се отварят мними бездни. Светът беше подменен, заместен, умножен, ускорен, пронизан, озарен от гъделичкащи нервната система дразнители, както електрическият заряд поражда в устата усещане за измамна топлина и т.н.     

Оттук можем да заключим, че едва ли и Рихард Вагнер са слушали г-н Едмонд Тест и Пол Валери, като причина за това е вече самият Валери – с такова мнение за музиката на Вагнер младият Пол едва ли би се втурнал било към „Пръстенът на нибелунга“, било към „Танхойзер“ или „Парсифал“. Така че не е Дебюси, не е Бетовен, не е Бах, не е Паганини, не е Вагнер… Кой е тогава музикантът?

Отговор на загадката откриваме при Паганини. Италианският маестро, отивайки във Франция, бива посрещнат с овации, а един от най-горещите му почитатели е също музикант, композитор не по-малко буен и възторжен – Ектор Берлиоз. Паганини, от своя страна, също е почитател на Берлиоз и когато неговата опера „Бенвенуто Челини“ претърпява фиаско при представянето ѝ в парижката Grand opera, италианецът е възмутен: „Ако бях директор на Операта – изрича, – още днес щях да възложа на този млад човек да напише още три такива партитури, ще му заплатя предварително и ще го възнаградя богато“. При първата си визита в Париж Паганини дори поръчва на Берлиоз да му напише композиция за виола (алтова цигулка), но нещо не я харесва – твърде много били, според него, моментите, в които виолата мълчи, а той не е свикнал да се отделя само едва-едва от общата маса на оркестъра. Берлиоз обаче не се отказва от пиесата, разширява я до симфония и я нарича „Харолд в Италия“ със солиращ инструмент точно виолата. Французинът, между другото, не е имал високо мнение за музиката в Италия[8] и е искал да покаже с това произведение как, аджеба, трябва да се пише музика. Симфонията е определено по-различна от предишната му симфонична творба, „Фантастичната“, по-поетична е и меланхолична. В нея за първи път композиторът използва принципа, заимстван вероятно от Карл Мария фон Вебер – „Един инструмент за един герой“. Тъкмо виолата изобразява този герой, Харолд, взет от едноименната поема на Байрон „Странстванията на Чайлд Харолд“. Симфонията е изпълнена за първи път на 23.XI.1834 г. в Парижката консерватория, но Паганини, междувременно заминал за Ница, успява да я чуе едва четири години по-късно, на 16.XII.1838 г. И е възхитен[9]! Но също така и възмутен от парижката публика, посрещнала с дюдюкания операта „Бенвенуто Челини“. Берлиоз, между другото, тежко приема провала, пише с отчаяние, че операта му е буквално „заклана“, разболява се от възпаление на бронхите[10] и е почти разорен. Тогава решава да даде други два концерта – изпълнения на „Фантастична симфония“ и „Харолд в Италия“, тогава Паганини чува „Харолд“ и предприема жест, станал легендарен още в мига на своето извършване – изпраща на Берлиоз крупната сума от 20 000 франка с нареждане до банката на барон Ротшилд да ги изплати, а в приложеното писмо не скрива радостта си от „Харолд в Италия“:

Мой скъпи приятелю, Бетовен угасна и само Берлиоз може да го възкреси; и аз, който вкусих от Вашите божествени композиции, достойни за гений, какъвто сте Вие, смятам за мой дълг да Ви помоля да благоволите да приемете в знак на моето уважение двадесет хиляди франка, които ще Ви бъдат предадени от господин барон Дьо Ротшилд, след като му представите приложеното тук писмо. Вярвайте ми, оставам вечно

Ваш най-предан приятел

Николо Паганини

Париж, 18 декември, 1838 г.

Берлиоз кашля (възпаление на бронхите), Паганини кашля (и не може да говори), г-н Тест кашля (и страда), операта „Бенвенуто Челини“ е „заклана“ от парижката публика (след края на музиката, която, според Валери, се разлива в обилието си, „в тишината, създадена от оркестъра“, г-н Тест изрича знаменателните думи за човека, „забележителен само за другите“: „Той се изяжда от другите!“), благородната постъпка на Паганини (Валери също постъпва благородно, когато г-н Тест заспива: „Той тихичко похъркваше. Дори по-тихо аз взех свещта и се измъкнах на пръсти“), двадесетте хиляди франка („Господин Тест – отбелязва Валери – говореше за пари“) – всичко това ни навежда на мисълта, че музикалната творба, която Едмонд Тест и Пол Валери, героят и неговият автор, са слушали в Операта, където г-н Тест „стои до голямата златна колона“, е симфонията на Ектор Берлиоз „Харолд в Италия“. Изглежда, че под нейните звуци г-н Тест влиза в аналите на световната литература, за да остане там завинаги като олицетворение на онова, което Валтер Бенямин определя като основния възглед (l’aperçu) на Валери: „най-важните идеи са тези, които противоречат на чувствата. Следователно – продължава Бенямин – той представлява „отрицанието на човешкото“. И тъкмо защото г-н Тест е „отрицанието на човешкото“, тъкмо затова той слуша заедно с Валери „Харолд в Италия“, където дори разбойниците са „човешки същества, а не чудовища“. Трябва да се подчертае неговата изключителност, а няма друг по-добър начин от контраста с музиката. Да, Валери не я споменава, но тя е звучала в главата му. Както е звучала в главата и на неговия г-н Тест, „Господин Глава“, за да го провокира и конструира: „Какво ме интересува „талантът“ […]“?!

Нас обаче, многоуважаеми г-н Тест, многоуважаеми г-н Пол Валери, талантът ни интересува и затова ви четем, мислим ви и ви обичаме въпреки всичко…

[1] Николай Тодоров има предвид 1896 г. И продължава с подробностите: „[Т]екстът е редактиран от Андре Жид. Трябвало е да носи посвещение на художника Едгар Дега (1834-1917), но последният два пъти отхвърля този жест“. Своя отказ Дега обосновава така: „По-скоро не желая да ми се посвещава нещо, което така и така няма да разбера. Омръзнало ми е от поети…“ Прочее, Дега е известен – особено на стари години, но и като по-млад – с отровния си език и опърничавия си характер, така че изобщо не е изненада презрителното му отношение към 25-годишния Валери… 
[2] Валери казва „промърмори”.  
[3] „[И]мах предвид неколцина, сред които и аз самият, в чиито сърца той бе единствен.”
[4] Срещаме го в „Спомени за мен“, датирани „1941“ и определени като „Тетрадка от ваканцията на г-н Едмонд Тест“.
[5] „Е, добре, господине, когато този необикновен съпруг ме хване и ме обладае по какъвто и да било начин, и сложи върху мен отпечатъка на своите сили, придобивам впечатлението, че съм заместител на този обект на волята му, който току-що е изгубил. И че съм само играчка на устремен мускулест ум.”
[6] Анселм Хютенбренер (1794-1868) е сред близките приятели и на Бетовен, присъства на смъртния одър на великия немец. А заедно с друг музикант – Йохан Батист Енгер, пианист-виртуоз, и художника Йосиф Едуард Телчер, е сред най-скъпите другари на Франц Шуберт. Именно Телчер изобразява в литография (1827) тримата музиканти – Енгер, Хютенбренер и Шуберт, приятелски прегърнати. Негова е и известната рисунка „Бетовен на смъртно легло“ (1827).
[7] Аферата обаче не пречи на Фон Бюлов да остане верен почитател на Вагнер и да дирижира негови произведения.
[8] След като печели стипендията на Академията, прочутата Римска премия за престой в италианската столица (от 29 декември 1830 до май 1832), Берлиоз никога повече не се завръща в Италия; смятал е, че няма какво да прави в тази, според него, музикална пустиня.  
[9] Акиле Паганини, малкият син на гениалния цигулар, тогава на 13 г., който помага на своя изгубил гласа си баща да общува с другите, се обръща към Берлиоз с думи, изречени от самия Паганини: „Баща ми заповядва да ви уверя, господине, че през живота си не е изпитвал на концерт подобно чувство; вашата музика го е потресла и само защото се сдържа, не пада на колене пред вас, за да ви благодари“.  
[10] С други думи, още една кашлица J…