„Блейд Рънър 2049“ на Дени Вилньов е интересен в паралел с първия „Блейд Рънър“ на Ридли Скот, доколкото се явява негов коментар.
Непредвидените продължения на филми, които са се превърнали в класика, често се задоволяват с изсмукан от пръстите сюжет и залагат единствено на ултрамодерна визия, подплатена от технологиите на ХХI век. Случаят с „Блейд Рънър 2049” не е такъв. Единственият недостатък на това продължение е малко неумерената му дължина (а дори не включва запознаването на новите зрители с митологията на оригинала, освен няколкото реда в началото). Любопитно е как 35 години по-късно вторият филм е генетично свързан с историята от първия и все пак може да бъде гледан самостоятелно – губи се очарованието на препратките, но не и смисълът на сюжета.
Трийсет години след събитията от филма на Ридли Скот корпорацията „Тайрел“ отдавна е изкупена от корпорацията „Уолъс“ – производител на нов тип репликанти (т.е. хуманоидни роботи), които вече „не се бунтуват“. Междувременно Земята е преживяла затъмнение и биоекологична катастрофа и „ценните“ граждани са се преместили в космическите колонии, а под мрачното небе, сред боклука, футуристичния транспорт и архитектура на Ел Ей, хора, отрепки и репликанти съжителстват в презрение, безразличие и самота. Има укриващи се екземпляри от модела Nexus 6, които ловци на хуманоиди (или блейд рънъри) продължават да преследват. Такъв е полицай Кей – репликант от ново поколение. Изпълнявайки съвестно и сдържано професионалните си задължения, той се забърква в сложна конспирация, която променя възгледите и живота му…
Отвъд оценката на безспорните му (самостоятелни) качества, филмът на Дени Вилньов („Първи контакт“, „Сикарио“) е по-интересен за анализ в паралел с първия „Блейд Рънър“, доколкото се явява негова „реплика“, но не в смисъл на „копие“, а по-скоро като производно, коментар и своеобразен отговор. „Блейд Рънър 2049“ залага минимално на технологичното усъвършенстване (най-вече с употребата на холограми и с декора в империята на Уолъс), което е едновременно комплимент за техническото ниво на първия филм, съобразяване с упадъка, преживян от човечеството в резултат от електрически срив в информационните системи, както и желание да се съхрани атмосферата на оригинала.
Предложенията за нов живот в чуждопланетните колонии, летящите коли, преобладаващите надписи на китайски и кирилица, огромните билбордове и хронично лошото време са „засадени“ още през 1982 г., както едрите планове на очи, хартиените фигурки на Гаф и навикът на хората да говорят за репликанта като за „чучело“. Разликата е, че през 2049 г. подобрените хуманоиди напълно съзнават своята „природа“, разхождат навсякъде своите безизразни лица и очевидно вече нямат проблем със срока си на годност. Така съвсем естествено мотивът за продължителността на живота им, който беше основен двигател на интригата в първия филм, се е „преквалифицирал“ в проблем за свободата (и вероятно правото на избор).
Старият вид репликанти имаха имена и не знаеха, че спомените им са имплантирани, а жизненият им цикъл беше лимитиран, за да не усвоят човешките емоции, докато новият модел притежава самосъзнание, лишено от всякакви илюзии и потенциал за съпротива – първите не искат да повярват в своята „нечовечност“, докато вторите не са склонни да се усъмнят във „фабричното“ си естество. Много от персонажите в „Блейд Рънър 2049“ на свой ред са реплика на вече изчезнали герои. Така например Любов (единственият хуманоид със собствено име) е своеобразен антипод на Рейчъл, онагледявайки изказване в първия филм, според което хуманоидите са „полезни или опасни“, а момичето Мариет е копие на репликанта Прис (също с разменени „полюси“).
Изчезването на истинските дървета и синтетичната храна са обобщение за упадъка на живота, докато имплантирането на спомени, пианото или снимката на майка с детенце бележат приемствеността в деградиращата еволюция на Земята. Фабулата при Ридли Скот е по-динамична, защото събитията не винаги се пречупват през гледната точка на главния персонаж, докато „Блейд Рънър 2049“ е по-безнадеждният от двата филма, не само защото репликантите вече не се преследват от хора, а от други репликанти, но и поради факта, че общото качество на живота изобщо не се е подобрило за изминалите 30 години – само рекламите са станали по-реалистични. Същевременно футуристичното измерение на историята е предадено в различна тоналност: гротескно-бароково през 1982 г. и натуралистично-утопично – през 2017 г. Всеки от двата сюжета се бори със своите си морални дилеми (и никъде хуманоидите не са изцяло добри или само лоши), налага по различен начин усещането за естетски филм и неизменно постига ефекта „зловещ“ (при това без да прекалява със „силните усещания“).
„Блейд Рънър“ заедно с „Пришълецът“ (1979) утвърдиха Ридли Скот като име, с което трябва да се съобразяват в киното. От 2013 г. канадският режисьор Дени Вилньов снима в САЩ, от 2016 г. се интересува от фантастика (и от Оскари). В „Блейд Рънър 2049“ Скот се завръща като продуцент, Харисън Форд отново (твърде кратко!) е Декърд, а брилянтният Райън Гослинг може би най-сетне ще получи Оскар. С три думи: продължение от класа.
