„Тиранията е съзнателното отстраняване на нюанса.“
Албърт Мейзълс
Новата книга на Джордън Питърсън Дванайсет правила за живеене: противоотрова срещу хаоса (2018) вече има над 1 000 000 продадени копия и оглавява класациите на Амазон за национални и международни бестселъри, което я прави и най-четената и най-продаваната – за деветнайсет поредни седмици. Самият Питърсън се очертава като световно явление с необикновена яркост и величина. Всеки ден в мрежата излизат по няколко злостни текста, в най-различни издания и формати, неутрализирани от подобен брой писания с обратен знак. Да не говорим за разгорещените спорове в туитър и фейсбук и отделно за стотиците часове филми, интервюта, лекции и дебати, които апологетите на Питърсън качат всекидневно в YouTube. За да е в крак със случващото се, човек трябва да стане питърсъновед! „За“ и „против“ него са се вкопчили в метадебат, който трябва да излъчи победител – месия или диктатор е Питърсън? Полемиката е жежка, с мотивирани воини и верни армии, коварни засади и открит огън, хитроумни стратегии и висок залог… И най-невероятното е, че този разгорещен дебат е интелектуален. Невероятното е не толкова в интереса към идейната, научна и умозрителна проблематика, която Питърсън обсъжда – хората винаги са се вълнували от подобни теми; необичайни са скалата и интензивността. Но да караме поред.
Кой е Джордън Питърсън?
Джордън Питърсън е професор по психология, който наред с академичната си кариера (в университетите на Харвард и Торонто) поддържа и клинична практика. Канадец, женен, с две деца. Появява се на световния радар преди две години, когато отказва да приеме и приложи Законопроекта на канадското правителство, известен като С-16 (Акт за изменение на канадския Закон за правата на човека от 2016), който налага задължителното използване на неутрални местоимения – в допълнение на традиционните „той“ и „тя“ законът въвежда местоимения, които идентифицират транссексуалните мъже и жени, като „ze“ и „zer“ (вместо „he“ и „her“). Според Питерсън това изменение е грубо нарушение на свободата на словото, а идеята за „принудителна реч“ (compelled speech), наложена от правителството, е най-малкото отблъскваща и със сигурност опасна. Покрай последвалия сблъсък с представители на транссексуалните (Питерсън заявява, че няма нищо против тях, и дори нееднократно употребява въпросните местоимения по собствено инициатива), обвинения в хомофобия (които, известно е, вървят в пакет със сексизъм, расизъм, антисемитизъм, нацизъм, тръмпизъм и пр.), академична неустойчивост (Питерсън получава 2 от 3 възможни предупредителни писма от Ректората на университета си), общественият интерес изстрелва Питърсън в стратосферата. Някъде по това време негови привърженици му създават страница в ПАТРЕОН – платформата, която осигурява финансова подкрепа на творци и артисти на базата на доброволни дарения. Към момента Питърсън има 10 000 „патрона“, а месечният му доход възлиза на около 70 000 долара от дарения. Други публични интелектуалци се издържат по същия начин. Сам Харис например, автор, невролог, един от „новите атеисти“ (наред с Ричард Докинс, Даниел Денет и покойния Кристофър Хичинс) „изкарва“ около 15 000 на подкаст. Харис и Питърсън са сред авангарда на т.нар. Интелектуална тъмна мрежа – колекция от инакомислещи умове, описвани като иконоборци, ренегати, еретици и пр. заради идеите си, които пълнят огромни аудитории и продават билети като рок звезди.
Понастоящем Питърсън обикаля англоезичния свят да представя новата си книга Дванадесет правила за живеене. Вместо галерии и книжарници той ангажира зали със значителен капацитет. Дори хиперинформираният лондончанин би повдигнал вежда при новината за 5000 разпродадени билети за лекция на Питърсън – и то само в театър „Аполо“ (май 2018). Привикнало да приема съдържанието „олекотено“ и „разнообразявано“ от преувеличени жестове, специални изненади, и поднесено в минималистични порции, прекъсвани от музика, напитки и реклами, полузаспалото консуматорско око се отваря в недоумение: по време на тези лекции, траещи средно около час и половина, Питърсън говори на публиката, която го слуша – нищо повече. Шокираща е и централната тема, човешката душа. Докато душата винаги е била бойно поле на интереси и апетити, тя отдавна вече не представлява революционен предмет на интелектуален публичен дискурс. Един професор наскоро ми сподели, че в хуманитарните факултети не се говори сериозно за „душата“ още от 20-те години на миналия век. Действително, мнозина омаловажават Питърсън, описвайки го като старомоден патриарх, а книгата му – като сбор от отживели ценности, морал и здрав разум. Здрав разум – Боже опази! Въпросът, който препъва всички критици, е защо толкова много хора се нуждаят от разговор за „отживелици“ като човешко достойнство, отговорност, саможертва, истина, смелост, баланс? Възможно ли е явлението Питърсън да е реакция на дълбоката ценностна криза в съвременното общество, да запълва дупката, зейнала в сърцевината на Sapiens, ужасен от висналата над главата му еволюционна перспектива, Homo Deus?
Като учен психолог Питърсън говори авторитетно за проблемите на днешния човек и в този смисъл той някак естествено се възприема като фигура на Бащата. Баща, който не винаги съумява да даде отговор на въпросите и не се срамува да каже: „Не знам, нямам отговор на това,“ мислейки в движение, на живо. Лекциите му интегрират теми от типичния екзистенциален репертоар: Какво е мястото ми в света? Защо нещата са такива, каквито са? Как да бъда по-успешен? Удовлетворен? Цялостен? Типичното съдържание на книгите от типа „Помогни си сам“ – не сме ли и без това преситени от идеи и насоки в тази гама? Не съвсем. Питърсън не е привърженик на т.нар. позитивно мислене и на фрази от рода на „Съвършен си точно какъвто си си“. Всеки идва с неопределен потенциал, казва той, и да се приемаш за завършен – „точно такъв, какъвто си“ е повърхностен и вреден подход, особено към младите хора. Ако се задоволяваш с това, което си, какво ще правиш с всичко, което можеш да бъдеш? Как ще намериш мотивация да растеш?
Питърсън се интересува от подтекста и смисъла, кодирани в библейските истории, които според него съдържат инструкции за правилен живот. Архетипното мислене на Карл Юнг и бинарните фундаментални принципи, които Ницше развива като Аполониево и Дионисиево начало, съкровените душевзирания на Достоевски и Толстой (чиито монолози професорът цитира по памет), герои и дракони, лични откровения и арсеникови анализи на съвременния обществено-културен пейзаж Питърсън интерпретира в диалектически ансамбъл с нови научни изследвания и статистически данни. Не избягва неудобни въпроси и не участва в клуба по политическа коректност. Цени добрия спор и спортсменското поведение. Артикулиран, информиран, бърз. Обикновено две стъпки пред опонента, той излага аргументите си драматично, с почти неудобна задълбоченост и страстност.
За какво наистина става въпрос?
Питърсън е известен с критиките си срещу радикалното ляво, доминиращо в академичните среди – семената, посадени в университетите през последните 30-40 години, дават плодове днес, а тези, посадени днес, ще покълнат в бъдеще. Тезите му засягат наличието на биологични разлики между мъжете и жените, които резонират на психично, емоционално и личностно ниво (позиция, която създава най-много главоболия); заплахите, тегнещи над свободата на словото; тираничната подплата на политиките на идентичност. По тези „Питърсънови“ теми са изписани буквално стотици хиляди думи в последната година, свободно достъпни в мрежата. Като лайтмотив се откроява критичността на професора към постмодернизма и неомарксизма в университетския им вариант – Питърсън обвинява апологетите на тези идеологии за статуквото днес:
– Светът се е феминизирал. Мъжете губят мъжествеността си, огънати под тежестта на непрекъснати нападки – за войните и тираниите; за екологичната криза; за расизма и агресията; за хилядолетното потисничество над жените; за сексизма си; за това, че не изкарват достатъчно; за това, че изкарват повече от жените; че са бели; че са властимащи.
– В резултат на натрапваното чувство за малоценност мъжете, и особено младите мъже, са загубили посоката, смисъла и енергията си, което има катастрофални последици за всички – като цяло мъжете или стават мъжленца, които жените изконно презират, или се превръщат в ергени по неволя (incels), които третират жената като обект и сексуална играчка, или го избиват на агресия с добре известни последици, или се радикализират, или живеят с дълбоко чувство за вина, манифестиращо се в различни зависимости и депресия.
– Жените също страдат от липсата на мъжественост у мъжете – по правилото на противоположностите бялото е дефинирано от черното и обратно, пълноценната жена става такава с пълноценен мъж до себе си. Страдащи от неравнопоставеност (изразяваща се в разликата в заплащането, или пък в сексуалната уязвимост на работното място, ескалирала в движението #MeToo), радикалните феминистки прибързано обвиняват мъжете като цяло и претендират за правото си да бъдат третирани „като равни“.
– На децата им се позволява всичко, родителите се страхуват да се държат като такива от страх да не загубят приятелството на децата си, които когато пораснат и напуснат свръхзащитеното гнездо, се чувстват неспособни и неподготвени да се справят с житейските проблеми.
– Културата на политическа коректност в екстремния си вариант се изразява в параноя, доносничество, остракизъм, увеличени в пъти в социалните мрежи от активистите за обществена справедливост. Този климат прави разговора по чувствителни теми като расизъм и сексизъм практически невъзможен и всява страх от социални репресии и изолация. Политиките на идентичност и техните щампи-мемове са проникнали толкова дълбоко в съвременния дискурс, че днес е на практика невъзможно да се говори по общозначими теми, без усилието да бъде свръхинтерпретирано в смисъл на идентичност – LGBT, феминисти, афроамериканци, мигранти, националисти, мачовци, соросоиди, толерасти… Разговорът затихва.
– А междувременно графиките на самоубийствата главоломно растат: само в Щатите има 24 % увеличение от 1999 до 2014 г.
Като спешна противоотрова Питърсън предлага микс от „традиционни“ ценности и постепенен план за личностно индивидуално развитие. От тук и 12-те стъпки – програма за възстановяване, оздравяване и поддържане на значим живот.
Политически Питърсън се определя като „класически британски либерал“, в български вариант – центрист (каквото и да означава това). Той поддържа тезата, че животът е основан на диалектическа борба и допълване на противоположностите, ляво-дясно, консерватори-прогресивисти, жена-мъж, като в символа ин-ян, чиято същност традиционалистът Питърсън тълкува като отговорност-смисъл. Истината е по средата, в баланса, в тао. Животът Е страдание и Вселената НЕ Е основана върху равни права, а се ръководи от йерархии. Нито капитализмът, нито дори човекът е измислил потисничеството и неравнопоставеността, те са принципи, дълбоко залегнали в природата. Дори и най-издигнатият и достоен герой има нужда да се преклони пред някого, авторитетите са необходими. Безкрайният релативизъм на постмодернизма, настояващ, че всяка истина е нечий местен наратив; че всички усилия и стремления към истината са игра на власт; че религията е само власт и политика, потисничество и патриархалност, колониализъм и страх от смъртта; че ние самите сме съвкупност от атоми и неврони, статистически организирана материя, и нямаме значение (как бихме могли да имаме?) – този безкраен релативизъм е пагубен, твърди Питърсън. Има истина, има фyндаментални ценности и те са ни завещани от големите разкази и митове. Посланието на Христос, на хипер-реалният Христос е: „Избери си проклетото страдание и го понеси с достойнство“ (Pick your damn suffering and bear it with nobility).
Въпреки че Питърсън споменава често Бог, той избягва директен отговор на въпроса дали е вярващ. Мнозина забелязват, че религиозните убеждения на Питърсън непрекъснато еволюират. За какво толкова го критикуват? Според мен липсата на ясна доктрина е една от най-основателните критики – ясно е СРЕЩУ какво е Питърсън, но не е много ясно ЗА какво общество е. Обвиняват го във флирт с радикално дясното, в сексизъм, в липса на интелектуален интегритет и в мързеливи научни изводи, в окуражаване на неонацистки тенденции и тръмпизъм, въпреки че той многократно е заявявал, че не симпатизира на радикално дясното и като изследовател на периода на Студената война болезнено осъзнава ужасите на авторитарните режими, особено на тези, основани на идеологии.
Моето усещане е, че: 1) повечето хора не съумяват да срещнат Питърсън на дълбочината, на която той рутинно плува в свободен стил, и 2) ако Питърсън си беше останал университетски професор, никой нямаше да се разтревожи чак толкова. Броят на поддръжниците му обаче е толкова значителен, напрежението около него е тъй нагнетено и страстите – нажежени, че мнозина започват да се чувстват неудобно, а някои открито припомнят последния път, когато светът видя обожаващи тълпи и харизматични лидери с апокалиптичен език и нечовешко дар-слово.
Според мен това е постмодернистична параноя. В YouTube има над 300 часа лекции по психология от университета в Торонто, които самият Питърсън е качвал през годините – слушай, гледай, мисли и си прави изводи. Като че ли голяма част от противниците му претупват първата и пропускат третата фаза. В края на краищата, наистина е въпрос на потенциал.
С какъв потенциал си имаме работа? На месия или на диктатор? Как тези крайности са интегрирани в личността на Питърсън? Към какъв вид общество сме се запътили?
Quo vadimus?
От двете страни на барикадата са единодушни в едно – Питърсън е симптоматично, значително явление, което трябва да се следи с повишено внимание.
Вие сте на ход, професоре!
Станимира Уидърз е завършила теоретичния факултет на ДМА „Панчо Владигеров“ и Амстердамския университет, специалност „Културна музикология“. Понастоящем е докторант в Академията за изпълнителско изкуство към Лайденския университет. От 2002 г. работи извън България като пианист, учител, музикален критик и автор.
